мразовит неделен следобед в дома му се събрали малка групичка близки приятели и роднини за „погребение на живо“. Всеки от тях произнесъл реч и изказал признателността си към стария професор. Някои плачели. Други се смеели. Една жена казала свое стихотворение:
Мори плакал и се смял заедно с тях. И всички онези прочувствени слова, които никога не се наканваме да споделим с близките на сърцето си, Мори успял да изрече този ден. Неговото „погребение на живо“ имало невероятен успех.
Само дето Мори още не бил умрял.
Всъщност, най-необикновената част от живота му предстояла.
Студентът
На този етап е редно да разкажа какво се случи с мен след онзи летен ден, когато за последен път прегърнах своя добър и мъдър преподавател с обещанието да му се обаждам.
Не му се обадих.
В действителност стана така, че изгубих връзка с повечето си познати от колежа, включително и другарите, с които пиехме бира, и първата жена, с която съм се будил в едно и също легло. Първите години след дипломирането ми ме превърнаха в много по-различен човек от абсолвента, излязъл от университета през онзи паметен ден, за да се отправи към Ню Йорк, решен да отдаде целия си талант на света.
Светът, както установих, не ме посрещна с отворени обятия. Началото на двадесетте си години пропилях безцелно, плащах си наема и четях обяви за работа, като постоянно се питах защо пред погледа ми не светва зелена светлина. Мечтата ми беше да стана известен музикант (свирех на пиано), но след няколко години, прекарани в тъмни и празни нощни клубове, след купища неизпълнени обещания, групи, които все се разпадат и продуценти, които сякаш се интересуват от всички други, но не и от мен, мечтата ми загина. За пръв път в живота си преживявах неуспех.
По същото време се сблъсках за пръв път със смъртта. Любимият ми вуйчо, брат на майка ми, човекът, който ме беше научил да свиря и да карам кола, който ме закачаше на тема момичета и ме запали по футбола — този възрастен, чийто пример следвах като дете, и си казвах: „Ето такъв искам да стана и аз, като порасна“ — почина на 44 години от рак на панкреаса. Той беше нисичък, но представителен мъж с гъсти мустаци. През последната година от живота му живеех в апартамента точно под неговия. Наблюдавах как силното му тяло се стопи, после се изду, виждах го как се измъчва, превит на две над масата по време на вечеря, притиснал стомах, със затворени очи, с изкривена от болка уста.
— Оохххх, Господи! — стенеше той. — Олеле, Божичко!
Останалите — вуйна ми, двамата му сина и аз — стояхме наоколо безмълвни и изпразвахме чиниите си със сведени очи.
Никога през живота си не съм се чувствал толкова безпомощен.
Една вечер през май двамата с вуйчо ми седяхме на неговия балкон. Беше топло, подухваше ветрец. Загледан в далечината, през стиснати зъби той промълви, че няма да доживее догодина да изпрати отново децата си на училище. Помоли ме да се грижа за тях. Отвърнах му да не говори така. Той ме изгледа тъжно.
Вуйчо ми почина няколко седмици по-късно.
След погребението животът ми се промени. Изведнъж заживях с чувството, че времето е особено ценно и ми се изплъзва и изтича като вода, а аз съм твърде бавен и не мога да го хвана. Край на свиренето из празни нощни клубове. Край на композирането на песни, които никой никога няма да чуе. Върнах се да продължа образованието си. Взех магистърска степен по журналистика и приех първата работа, която ми предложиха като спортен журналист. Вместо да се стремя към лична слава, пишех за известни спортисти по пътя към тяхната слава. Работех бясно, без да пестя нито време, нито усилия. Сутрин ставах, измивах си зъбите и сядах на пишещата машина без да се преобличам. Вуйчо ми беше чиновник в една компания и ненавиждаше работата си — едно и също ден след ден — решил бях да не свършвам живота си като него.
Движех се навред между Ню Йорк и Флорида, накрая се установих като журналист, завеждащ рубрика в „Детройт фри прес“. В този град хората изпитват неутолима страст към спорта — имат професионални отбори по футбол, баскетбол, бейзбол и хокей — което идеално отговаряше на амбициите ми. След няколко години не само завеждах рубрика, ами пишех и книги за спорт, говорех по радиото и редовно се появявах по телевизията, където изразявах свободно мнението си за забогатели футболисти и нечестните спортни програми на колежите. Включих се активно в медийната буря, която днес залива цялата страна. Търсеха ме отвред.
Престанах да живея под наем. Започнах да купувам. Купих си къща на хубаво място. Купувах си коли. Инвестирах в акции и дори си съставих инвестиционно портфолио. Въобще работех на пълни обороти, зает с гонене на графици и крайни срокове. Тренирах като луд. Карах кола с главоломна скорост. Печелех пари, каквито никога не бях мечтал да видя накуп. Срещнах тъмнокоса жена на име Джанин, която успя някак да ме обикне, въпреки натоварения ми график и постоянните отсъствия. Оженихме се след като няколко години ходихме заедно. Седмица след сватбата се върнах на работа. Казах и — както и на себе си — че един ден ще имаме деца, каквито тя силно желаеше. Но този ден така и не дойде.
Вместо това, аз се потопих изцяло в постигане на различни успехи, защото с успехите ми се струваше, че държа всичко под контрол, че ще успея да натъпча в живота си всяко късче щастие, преди да се разболея и умра, както стана с вуйчо ми, защото бях убеден, че това е естественото развитие в живота ми.
А какво стана с Мори? Е, сещах се за него от време на време, както и за наученото от него — да „бъда човек“, да „разбирам другите“, но това беше нещо далечно, сякаш част от друг живот. С течение на времето започнах да изхвърлям всичко, което ми изпращаха от университета „Брандайс“, понеже смятах, че най- вероятно ще искат пари. Така че не знаех нищо за болестта на Мори. Отдавна бях престанал да се виждам с хората, които биха могли да ми кажат за това, телефоните им навярно бяха в някой отдавна забравен кашон, събиращ прах на тавана.
Всичко би могло да си остане така, ако една вечер, късно през нощта, както прехвърлях каналите на телевизора, вниманието ми не беше привлечено от нещо…
Учебният филм
През март 1995 година, до заснежения тротоар пред къщата на Мори в Уест Нютън, щата Масачузетс спряла лимузина, от която слязъл Тед Копъл, водещият на Нощния блок на телевизия ЕйБиСи.
По това време Мори вече бил прикован към инвалидната количка и свиквал с множеството помагачи, които го разнасяли като вързоп от количката до леглото и от леглото до количката. Давел се, докато се хранел и дори дъвченето било голяма мъка. Краката му били напълно безчувствени, никога повече нямало да ходи.
Въпреки това обаче той отказвал да се чувства потиснат. Вместо това Мори се превърнал в истински извор на мъдрост. Записвал мислите си върху листчета, пликове за писма, папки, случайни късчета хартия. Записвал си кратки философски мисли, свързани с живота под сянката на смъртта: „Примири се с това, което е по силите ти“; „Приеми миналото такова, каквото е, без да го отричаш или да се отмяташ от него“; „Научи се да прощаваш на себе си и на другите“; „Не си мисли, че е твърде късно да се ангажираш“.
След известно време натрупал над петдесетина „афоризми“, които споделил с приятелите си. Един от тях, неговият колега Мори Стайн от университета „Брандайс“, толкова се въодушевил от тях, че ги изпратил
