свястно. Мълчание сега!
Професор д-р Лучио Ломбарди се огледа със смесени чувства в очите и, все пак, гордо зачете първата голяма критическа статия на дъщеря си:
ЕДИН УНИКАЛЕН ДЕБЮТ
Първата самостоятелна изложба на младия Франсуа Леоне е един неочакван шок за Рим на претенциите. Всяка мнителност, всяко високомерие тук се стопяват мигновено. Всички ние сме потресени. Господа професори, уважаеми критици и специалисти, аз пиша направо. Не се съмнявам нито за една хилядна част от секундата, че изразявам общото мнение, поне що се касае за шока. Аз съм напълно убедена, както сте убедени и вие, че платната на Франсуа Леоне са нещо безпрецедентно в световната история на изкуството. Съвсем ясно е, че преценките и възхищенията всеки момент ще избухнат в пресата и по телевизията. И всички ние няма защо да си обясняваме временната мъртва тишина преди взрива: причината е ясна. Това бе само шеметът, загубата на съзнание, ослепителността на мълнията, която удари така внезапно над Рим, Италия и света!
Ни най-малко не държа да се извинявам пред когото и да е било за тона, с който говоря. Нещо повече, ще си позволя да изкажа предположението, че да се мълчи цели два дни след откриването на тази крупна изложба, не е последствие само на зашеметяването. В края на краищата, всичко това е нещо прекалено фантастично и да се използуват стандартни концепции за него би било, най-малкото, непредпазливо. В края на краищата, съществуват високи и изпокон века утвърдени институции на вярата и морала, които имат първата дума. Кой у нас, в Италия, който държи на своето професионално реноме, би дръзнал да пожертвува всичко, което е постигнал?
И тъй, първият отклик можеше да бъде от страна само на някой, който няма какво да губи и който е дълбоко убеден, че всъщност няма какво да се загуби. Защото съществуват някои сериозни основания да се твърди, че позицията на Светата Църква във връзка със случая Франсуа Леоне ще бъде далеч от очакванията на скептиците. Служителите на Господа във века на културата и науката вече не веднъж са доказвали своята компетентност по редица въпроси, които никой друг не би посмял да развързва. Форма, която води към Бога не може да не бъде свещена.
Аз съм подтисната само от едно: защо тъкмо на мене, тъй слабата и неукрепналата в майсторството на преценката, се падна непосилната задача да открехна първата страница на неговата слава — славата на гения Франсуа Леоне? Нека не звучи нескромно. Това не е поза. Аз действително много съжалявам, че това не бе сторено от някой от нашите най-крупни специалисти.
И какво е, всъщност, всичко това, обяснете ни? Иконопис? Голо тяло? Класика, романтизъм, реализъм? — Или най-последната дума на модернизма? Или космическа фантастика? Аз не се наемам да отговоря. И, разбира се, скоро не бихме могли да очакваме отговор. Може със сигурност да се твърди само едно: това не е еклектика. Интеграция, синтез, панстилизъм — трудно може да се подбере терминът. А може би е нещо съвсем друго? Интеграция на стилове и епохи, синтез на техники и композиционни решения; синкретизъм на комплексното естетическо въздействие. Едно смело разчупване на самата квадратна рамка, която, според автора, е главното оръжие на злото на нашата земя.
Но Идеята, самата Идея! Как би могло да се обясни страхотното внушение на авторовата идея, без тя да изплува като пропаганда над самата същност на изкуството? Как да наречем пропаганда философията на Франсуа Леоне, след като от всяко платно ни гледа лице със своя собствена истина? И, все пак, как всички тези стотици, тъй потресаващо различни идеи и образи, всички сюжети и състояния, всички стилове и техники, са подчинени на едно уникално, великолепно художествено единство!
И каква деформация! Просто човек не може да повярва на очите си, че такова нещо е възможно. Имало е много майстори на състоянието, но фотографи. Има не малко апологети на деформацията, но безобразното неизбежно върви по петите им. Може ли някой да посочи художник, при който да не се получава това разминаване? Деформация, която не нарушава пропорцията на закономерната красота! Красота, която не може да се срещне никъде в действителността! Виждал ли е някой такова съчетание? Да огънеш линията, да видоизмениш формата — и това да придаде характер и индивидуалност, отношение и душа, и з к у с т в о — не е ли това целта на всеки художник? Отражение без деформация е нищо — това е азбучна истина. Но защо мъдреците, когато рисуват, не смеят да деформират натурата? Разбира се, защото са мъдреци: мъдрецът затова е и мъдрец — той се съобразява със закона. Той ни разкрива принципи и закони, сили и форми, които са непознати за нас. Но той знае, че всяка лична намеса ще внесе невярност в изображението и оттам — опасност от лъжа. Мъдрецът е учен в космически мащаб — а както е известно, всеки учен е длъжен да представя нещата такива, каквито са. Артистът, от своя страна, може да вземе натурата за модел, може и да не я вземе, но той не може да върши друго, освен да твори нови стойности в битието. Никакъв закон не е длъжен да слуша, освен закона на уникума. Истината у твореца е уникална; съчетанието на обективните и субективните отражения — абсолютно неповторимо! Но колцина са гениите- художници, които в стремежа към себеизраз не са накърнили мъдростта? Красотата може да е само тогава красота, когато все пак е израз на някакви духовни закони, на някакво съобразяване с Истината, на някакъв вид хармония. Ето това е разбрал или усетил живописецът Франсуа Леоне — и ни поднася сега една художествена действителност, която едва ли скоро ще може да бъде надмината от някого по въздействие.
Къде досега доброто и прекрасното е било тъй мощно подчертавано чрез тъй гениално усетена мяра в деформацията? Къде индивидите са били така поразително разнообразни в своята възвишеност и идеалност? Как е възможно един ангел на Леонардо в днешния век да бъде разработен в толкова много изразни превъплъщения, без това да е сецесия? Къде се е чуло и видяло фонът на тези класически ангели да бъде в съзвучие с лъчезарната техника на импресионистите, без това да е еклектичен кич? Еклектизъм на стилове? — Нищо подобно! Това е синтез! Това е интеграция! Това е самото съвършенство!
Това е божественото вдъхновение на гения Франсуа Леоне, който, за пръв път в историята на човечеството, демонстрира тъй безотказно триумфа на древната истина, че доброто може да бъде красиво, а красотата — безконечно добра.
И това не са суперлативи. Защото всички вие видяхте и виждате какво става в изложбената зала с картините на този чародеец. Казвали са някога философите и пророците, че когато някъде се роди истина, тя ражда чудеса. Лурд не е само един, но Лурд не е и само в лоното на Светата Църква. Лурд на Пресветата Майка на световете — божествената красота и хармония — е и широкият свят. Само там може да се провери доколко е възможно да живеят в единство различните художествени откровения. Стига над всичко да цари Чистота!
И какво, наистина, има чак толкова да се говори. Цял Рим от сутрин до вечер се извървява вече от два дни да гледа неща, които никой никога не е виждал, освен в църква или в пещера. Какви удивителни изцеления се извършват от само себе си с болни и недъгави пред картините на Франсуа Леоне! Дали в човешката душа не се крие образът на един друг свят, от който тя е дошла? Дали девиците и ангелите на художника, заплували с класическа плътност и яркост в атмосферата на някакви фантастични панорами и сънища, не са всъщност последици на онова Царство, което е обещано на праведните? Защо мнозина твърдят, че образите на Франсуа Леоне понякога едва забележимо оживяват и се движат, а други казват, че чували музика, като гледат космосите зад тях?
Ние ще оставим това на теолозите, психолозите и мистиците — нека те обясняват тия странни явления. А дали първата ерупция на творческия космос Франсуа Леоне е изкуство или нещо друго, това е отделен въпрос. Може би именно това и е причината, поради която изкуствоведите не се решиха веднага да вземат отношение.
Разбира се, всеки критик трябва да изкаже и своите несъгласия. В случая това е една крайно неблагодарна задача. И, все пак, чувствувам се длъжна да взема отношение тъкмо по този въпрос,който спира специалистите най-много в техните официални оценки и който едва не стана причина платната на Леоне въобще да не видят бял свят.
Става дума за упоритата голота на всички тела — без изключение. Сякаш дрехата не е нещо задължително в света на целомъдрието и доброто! Защо е тази нескончаема навалица от простолюдие в залите на художника? Само поради надеждата за изцеление? Съмнително… Има платна, пред които свежда очи дори и опитният изкуствовед, ако той все още има нещо общо с морала и вярата.
А може би тъкмо това е причината, която кара моите колеги и учители да мълчат? Те не знаят каква позиция да заемат. За съжаление, трябва да се признае, че най-много изцеления сред простолюдието
