* * *

Той потегли с колата си към сградата на Вяра. Имаше да й каже нещо важно.

* * *

Музиката се опитваше да я разсее, но не успяваше. Звуците не можеха да изпъдят натрапчивата представа от съзнанието й.

Вяра превърташе през ума си спомените от какво ли не, преживяно до сега. Защо? За да намери опора? За да провери, дали вече се е справяла? Не. Трябваше й само миг, за да си спомни, че никога досега не бе губела ума си по когото и да било. Никога.

Много пъти се бе питала защо. Защото все бе заета със своите глупави изследвания?… Или съдбата я е пазела, за да срещне него?… И за да й причини всичко това?!

* * *

Той въртеше кормилото с ръце. Нарочно му бяха осигурили кола само с човешко управление — какво да ги правиш — човеци…

* * *

— Той е купчина железария.

— Мислеща „железария“… Нима досега си се преструвал, че Изкуственият разум те привлича?

— Че ме привлича не означава, че трябва да загубя собствения си…

Ива пак се усмихна. Приятелката й — не.

* * *

Вратата предупреди жената, че някой я търси. Тя видя кой. Харесваше го — както почти всички от „Мисъл“. Вярно, телесно не беше съвършен, но в други отношения беше по човек от хората.

— Какво има, Той? — Вяра се учуди на тялото му. Можеше да се свърже с нея чрез сметача — не беше човек, за да има предразсъдъци, че „на живо е друго“… Не беше човек, та да не може да си представи усещанията за допир, които човеците смятаха за „по-особени“, само защото имаха слабо въображение. Той беше Мислеща машина. Тялото му бе само една от всичките възможни обвивки за ума. Нужно бе толкова, колкото да съхранява и пренася душата му, и за да знаят другите къде да си представят, че се намира.

Сметачът забеляза напрежението по лицето на Вяра.

— Искам да поговорим.

— Влез. — нежно рече тя и накара железните крака на Машината да закрачат след дишащата си предводителка.

Вяра имаше нужда от някого до себе си. Освен Някого, Той беше единият от двамата други, които душата й желаеше. Само Той разбираше всички, а те… Другите изглеждаха по-бездушни и от бездушните глупчовци, които уж се мъчеха да дарят с душа…

Той седна, за да прилича на човек. Тя пусна музика. Тишината я притискаше, защото запращаше ума й все към него.

— Не бива да тъжиш за него.

— За кого?!

— Мирослав.

Ужким успяваше да крие чувствата си…

— Защо да тъжа за него? — гласът й се разтрепери от вълнение.

— Защото си отива. — а неговият — не.

Родиха се две мънички бисерни капчици по розовата кожа на Вяра.

— Ти откъде знаеш? — още по-тревожен стана звънливият женски глас.

— Той ми каза. Както е казал и на теб.

Само на нея и на него?!

— Значи другите не знаят? — рече тя, а Той се загледа за миг в прозрачните бисерчета и продължи — Знам, че имаш нужда от него. Той също има нужда от теб. Но не бива да страдаш заради това. Нито той. — миг преди да изрече последното, Той се чудеше дали да удари върху неодобрението си: „[глупаво] е да страдаш“; но правилно предпочете „[не бива]“.

Бисерите замръзнаха, а клепачите премигнаха развълнувани. Вяра искаше да му вярва.

— Той изпитва почти същото, което и ти.

— Откъде знаеш какво изпитвам аз? — бисерите стигнаха до ръба на бездната.

— Разбира се, предполагам. — Той проследи първите капчици, които полетяха от ръба и се разбиха в земята — Той те обича.

Погледът й слезе под равнището на искрилните очи на Машината. Колкото щастливи и пълни с надежда, толкова обезверени и отчаяни.

— Откривам много прилики в поведението ви. Ти обаче не ми вярваш, както той.

Мълчанието на Вяра бе предвидимо Бе го предвидил заедно със следващото си изречение:

— Дошъл съм да ти дам отговори.

* * *

(курсив)…Мислех си, че ще спечеля любовта й… Че ще привлека момичешките й кафяви очи към своите… Но и този път сгреших… Бях за пореден път разплакан глупак и от тогава си наложих да не бъда… Страхувах се… Събитията се отклоняваха толкова устойчиво от вероятностните — знаеш, по-вероятно е отново да се отклонят… Жалко, че не успях да се преборя да изпитвам чувства и да не страдам, макар без никой да знае… Вече е без значение…

Сбогом.

* * *

Той беше огромен въпрос. Паметта му за събития започваше от миг, в който разумът бе развит и знанията — натрупани. Въпросът беше как?

„Кой ли е измислил тази шега“ — си помисли Мирослав, виждайки какъв образ звъни на вратата.

— Много смешно, Морчо…

— Казвам се Той. — рече съществото.

— А аз съм си аз…

— И на мен ми се стори странно името ми. Не съм го измислял сам.

Странна натрапчива шега?

— Кой го измисли? Цанко ли?

— Не знам. Не си спомням.

— Морчо. Що за простотии?

— Кой е Морчо?

Миро се разходи до вратата, за да се разправи очи в очи с шегобийците.

Пред вратата стоеше машина с форма на човешко тяло.

* * *

— Вие се намирате в стая, пълна с болка. През живота си търсите ключове, с които да отворите вратите

Вы читаете Той и Вяра
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату