към щастието. Като ги намерите — не искате да ги пускате. Желаете постоянно да отваряте вратите и да влизате в стаичките пълни с щастие… Ти откри него — ключ към голямо щастие…
— Значи мислиш, че той ме обича?
— Не бива да страдаш. Все едно е дали усещанията, които искаш, ще ти бъдат доставени от него или някой друг, който отговаря на твоите предпочитания. — опа, май не биваше да говори така, но се осъзна твърде късно.
— Не е все едно, Той! Искам него. Само него!
Както се изразяваха хората — „ще запееш друга песен, като се влюбиш в друг“… Да де, ако намереше друг „ключ“, който да пасне на ключалката на чувствата й. Повечето жени лесно си намираха нови ключове, а мъжете — ключалки. Но той беше първият ключ за сърцето й, а тя — пораснало момиче.
Статистически този тип жени по-трудно намираха ключове, защото търсеха специални модели.
— И той иска само теб… — усмивка през сълзи… — Сигурно сега ще дойде при теб. — Поне така завършваха тъжните любовни истории, купища от които бяха минали през искрилния разум на машината. Бурни страсти, преди единият от изгарящите в неугасимия пламък на свещеното чувство любов да узнае преждевременно Истината и да остави другия под властта на Лъжата. „Колко прекрасно…“ Понякога другият също принудително се изключваше, за да се присъедини колкото се може по-скоро във вечността, където влюбените никога не се разделят — така обясняваха причината да се изключат… На Той му изглеждаше странно — какво може да значи „скоро“, щом отиваш във вечността, където няма време?
„Вяра, здравей! Искаш ли да се срещнем някъде?“ — прозвуча толкова скъпият за пораслото момиче глас на Мирослав през звукоизлъчвателите; пулсът на дишащата надмина скоростта на хронометър за любители, а изразителите на лицето на Машината излъчиха щастлива усмивка.
Купчината железария не спираше да звъни на звънеца. И къщовният сметач не щеше да послуша заповедта на човека — да го изключи.
Не ще и не ще! Да му се не види! Махни се, Той ли каза, че се казваш!?
Глаголните въртележки, които караха говорителите из къщата да звънят, внезапно завършиха изглеждащия безкраен цикъл. Миро отвори на Той и го прие в дома си. Беше Мислеща машина в човешко тяло.
Най-сетне очите на отвеяния в мечти Мирослав фокусираха лъчезарното лице на Вяра, която си пиеше кафето две маси от него.
„Истината е много романтична…“
Красавицата се усмихваше, докато разговаряше с приятелите си. Хм… Защо ли тръгва към него?!
„…но е изтъркано и лесно по този начин…“
Унесът взе пак да завладява ума на Мирослав с уголемяването на образа на любимото момиче, проектиран върху ретината.
Момичето понечи да седне на масата до него. „Възможно ли е?“
— Свободно ли е? — попита го Вяра.
— Да. — рече, с учудващо за самия него спокойствие, Миро.
Тя продължи да приказва с приятелите си. А той осъзна, че истината е и тъжна…
Информация за текста
© 2004 Тодор Арнаудов
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/867]
Последна редакция: 2006-08-05 13:53:16
