грабна двете метли за дръжките и се гмурна в безкрайното черно, което се появи пред, над, надясно и наляво от тях.
Според зрението на мъжагата обаче, това, в което се гмурнаха, не беше нито безкрайно, нито пък черно. Беше ден, озарен от равномерна мека приятна светлина. Небето бе тъмно синьо, без облаци и без слънце. А те двамата бяха стъпкали разбитата врата върху самотен тротоар от еднообразни сиви квадратни плочки.
— Така ли е в ада? Безкраен мрак, а зад гърба ти — светъл асансьор? — обобщи, мъдро Тичко, след дванайсет секунди размисъл и въртене на шията насам-натам, за да бъде главата напълно убедена, че навсякъде тъмнината е еднакво черна.
— Не. Тъм… — започна широкоплещестият.
— Не! За Бога, не! — изстена Тичко и заблъска по новопоявилата се, съвсем здрава врата на АТ-11, обагрена в цвят „катран на тъмно“.
Мъжагата откри, че краката му внезапно са потънали през откъртената врата и може да я разсича с безплътното си тяло.
Тичко удари още няколко пъти закалинената врата и се облегна на нея. „Това е краят.“ — мислеше си той. „Черно, пусто и мрачно. В компанията на странник, облечен в черни дрехи. С черна коса… С черни ботуши… Но не — не е с черна душа… Малко е странен, но какво ли щеше да стане, ако не бе ме защитил от онзи с летящата метла? Онзи щеше да ме върне при другите в сивата безкрайност на съвместното страдание, както вече бяха сторили веднъж. Но можеше и да не успее да ме принуди? Можеше да се бия с оня дребен изрод, да му отмъкна метлата…“ — Двете дебели дървени пръчки в не много яката му десница го накараха да се почувства малко по-добре. — „Но и да бях се оправил с онзи с метлата, то къде щях да ида? Щях да се лутам из безкрайната сивота, докато не ме хванат онези с коланите… Или щях да остана затворник в асансьора, ако бях успял да се добера до него…“
Здравенякът изчака Тичко да се поуспокои и продължи прекъснатата си мисъл.
— Безкрайната тъмнина е временно явление на влизане в ада. Скоро ще забележиш, че всъщност не е чак толкова тъмно.
Тичко седна на счупената титаниево-закалинена врата и сложи дланите си пред очите, за да не вижда черното.
— Поставил си ръцете си върху лицето. — рече мъжагата, за да докаже, че не е толкова тъмно.
— А ти си изправен. Познах, нали?! Но и аз не те виждам… — измрънка Тичко недоверчиво.
— Трябва да тръгнем още сега. Аз ще те водя.
— Къде ще ме водиш? Как ще ме водиш? — изджафка мъжлето.
Мъжагата чевръсто хвана палтото му — там, където котката захапва малкото си котенце за да го пренесе — и го вдигна.
— Там, където ще ходя и аз. Ще те водя за ръката.
— Ти къде ще ходиш?
Широкоплещестият си замълча.
— Какъв човек си, не те разбирам… — проплака Тичко.
— Имам работа. — продума мъжагата. — Неотложна работа.
— Работа? В черното?
— Ти си мислиш, че е черно. Защото е нощ, и защото си новодошъл.
— Аха, а ти си идвал тук и преди и толкова добре си запомнил всичко, че можеш да ходиш и на тъмно… Но не си като онези с коланите?
Мъжагата пак не отговори. Тичко зададе още един въпрос.
— И кога ще дойде денят?
— Когато стане светло.
— Кога ще стане светло?
— Когато дойде денят.
— Много си умен…
— Вероятно по-ясно щеше да е, ако бях казал, че не знам колко време остава до тогава.
— Щеше… Като казваш „време“… Чувствам се странно… Уж помня какво ми се е случило, но представата ми за време — за продължителността на всяко събитие, което ми мина през главата в последно… време — е някак мъглива, въпреки че, след толкова много бегови упражнения с часовник в ръка, бях изградил у себе си добро чувство за продължителности. Не зная колко време е минало откакто се озовах сред голите си състрадалци в сивата безкрайност?
— Времето тук не тече както на оня свят. — обобщи мъжагата.
— Абе може да е от стреса… Да беше на мое място и ти щеше да се стресираш… Имаш ли представа преди колко време ме спря пред онази плоска черна очертана врата?
— Имам представа, но не такава, която би била полезна за твоето разбиране.
— Пак ли взе да говориш странно?!
— В ада времето е същевременно и относително, и абсолютно. Някъде тече по-бързо от другаде, независимо от скоростта на двете отправни системи. На някои места някои видове събития се случват по- бавно, отколкото на други места; други протичат с еднаква скорост; а трети са по-бързи, отколкото на второто място. Причината за тези особености — които за новопристигнал гостенин от оня свят звучат като чудесии, макар че са съвсем естествени — се крие в нееднородния произход на многослойния многомерен строеж на времепространството в ада.
— Добре че ми каза… — възкликна, с разбиране, Тичко. — А защо трябваше да ме дърпаш като мръсно коте? Можех и сам да стана, за да видя, че на всякъде е черно от малко по-високо… Сега какво? Никъде не ми се ходи в тая тъмница?!
— Скоро би трябвало и ти да прогледнеш за истината.
— Да прогледнеш за истината… Да! Виждам! Аз виждам!
Той видя, че е тъмно, но не чак толкова, колкото беше като влиза в банята без да светне лампата и бойлерът е изключен; откри, също, че металната врата беше изчезнала, без той да усети как така, и вместо върху нея, със спътника му стъпваха върху еднообразни сиви квадратни плочки. Всъщност може и да не са били сиви — най-малкото изглеждаха такива, защото беше сумрак. Имаше бледо очертание на гол път, който води нанякъде, но не се виждаше накъде: започваше от лявата безкрайност и завършваше в дясната… Небето бе почти черно, но не съвсем, защото изглеждаше, че тъкмо заради него тъмнината не работи на пълна мощност.
ГЛАВА 33
— Може ли три чаши с червеникаво-кафява напитка? — попита Ана.
Барманът си бършеше чашата, защото отново я бе намокрил с нещо.
— А защо не три от жълтеникавата? Тя е по-хубава?
— Защото не обичаме да пием спирт.
— Не се притеснявайте за цената. По празниците всичко е безплатно.
— Много щедро…
— Всяка клета душица има право поне да се напие както трябва по празниците, нали?
— Определено…
— Ще вземете ли жълтеникавата? Или предпочитате прозрачно-бялата с кристалчета?
— Не, благодаря. Три от червеникаво-кафявата.
— Питали ли сте приятелите си? Не Ви видях да го правите. Те може да искат. Момчета, искате ли по едно жълтеникаво питие. Аз черпя. — провикна се барманът.
— Н-е-е-е! — отговориха, в хор, те.
— А прозрачно-бяло с кристалчета?
— Н-е-е-е! — изпяха, в дует, момчетата.
— Заведенито ви черпи да се напиете, че е празник, пък вие не щете. Ами ако щете.
— Ще ми сипете ли трите чаши с газираната напитка?
— Откъде си сигурна, че приятелите ти искат? По празниците е безплатно, но не и за прахосниците, дето
