Откакто го бяха уволнили от пивоварната, Рони Хейскинс наминаваше често към банката. Гледаше да помага с каквото може, разнасяше пратки и писма, спираше таксита и дори отскачаше до закусвалнята отсреща да вземе сандвич на ония, които не искаха или не можеха да рискуват да напускат работното си място.
Кевин не беше вчерашен, знаеше накъде се цели Хейскинс. Беше си наумил да вреди Рони на службата, която се полагаше по право на Кевин, а той да продължи да мръзне отвън на тротоара. Бива ли такова нещо! Кевин беше служил на банката честно и почтено, нито веднъж не бе отсъствал, стоеше тук и в мраз, и в пек.
— Добро утро, Кевин — каза Крие Парнъл, който профуча на бегом покрай него.
Личеше му, че е притеснен. „Щях да те видя аз, ако беше на моя хал“ — помисли Кевин и като се извърна, забеляза, че Хейскинс разбърква с лъжичката първата си чаша чай за сутринта.
— Това е Крие Парнъл — изшушука Хейскинс на сина си Рони и отпи от чая. — Пак е закъснял — както винаги са му виновни британските железници. Отдавна трябваше да ме назначат на неговото място, но за разлика от Парнъл съм бил най-обикновен ефрейтор, докато той е служил сержант в Платения корпус. Шефовете ме подценяват, така да знаеш.
Рони не каза нищо — вече месец и половина всеки работен ден слушаше как баща му повтаря това като курдисан.
— Веднъж го поканих на сбирката на полка, а той ми разправя, моля ти се, че имал работа. Само си придава важност. Но не го изпускай от очи, защото и от него зависи кого ще назначат на моето място.
— Добро утро, господин Паркър — поздрави след малко Хейскинс следващия, дошъл на работа, и му връчи броя на „Гардиан“.
— Можеш да научиш много за хората по вестника, който четат — обясни той на Рони, след като Роджър Паркър се скри в асансьора. — Ето, да вземем младичкия Кевин отвън. Чете „Сън“, представяш ли си! Друго не ти трябва да знаеш за него. Още една причина да не се изненадам, ако не го повишат, нищо, че, клетият, си прави устата. — Той намигна на сина си. — Аз пък чета „Експрес“, винаги съм чел и винаги ще чета само него.
— Добро утро, господин Тюдор-Джоунс — поздрави Хейскинс и подаде на административния директор на банката броя на „Телеграф“.
Изчака вратата на асансьора да се затвори и чак тогава поясни на сина си:
— Никак не му е леко сега на господин Тюдор-Джоунс. Ако тази година не го направят член на управителния съвет, ще има да отбива номера като административен директор чак докато го пенсионират. Понякога ги гледам тия надути типове и си мисля, че като нищо ще се справя с работата им. Така де, какво съм виновен аз, че баща ми е бил тухлар и не съм имал възможност да изкарам една гимназия! Ако ми беше провървяло малко повечко, преспокойно щях да се издигна до шестия, че и до седмия етаж, да си имам кабинет, дори секретарка.
— Добро утро, господин Алегзандър — рече Хейскинс, когато изпълнителният директор мина като през турски гробища.
— На него не му давам вестник. Секретарката — госпожица Франклин, качва пощата много преди шефът й да се е появил. Сега си е наумил да става председател на управителния съвет. Ако се добере до длъжността, ще има да хвърчи перушина, доста неща тук ще се променят, от мен да го знаеш. — Той стрелна с очи сина си. — Запомняш ли имената, както ти обясних?
— То оставаше да не ги запомня, татко. Господин Парнъл — осем без тринайсет, господин Паркър — осем и девет, господин Тюдор-Джоунс — осем и единайсет, господин Алегзандър — осем и двайсет и три.
— Браво на теб, момчето ми! Схватлив си ми. — Хейскинс си сипа още един чай и сръбна. Беше врял, затова портиерът продължи: — Следващата ни работа е да подредим пощата, която, както и господин Парнъл, закъснява. Затова предлагам…
Хейскинс пъхна припряно чая на долния рафт — да не се вижда, и се завтече към другия край на фоайето. Натисна копчето за нагоре и се замоли някой от асансьорите да слезе на партерния етаж, преди председателят на управителния съвет да е влязъл в сградата. Вратите се плъзнаха и се отвориха буквално секунди преди това.
— Добро утро, сър Уилям. Добре ли прекарахте почивните дни?
— Да, благодаря, Хейскинс — отвърна председателят тъкмо когато вратите се затваряха.
Хейскинс запречи пътя, та никой друг да не се пъхне в асансьора при сър Уилям — така той щеше да се качи, без да спира, чак на четиринайсетия етаж.
Портиерът се върна с тромава походка при сина си на „Пропуски“ и го завари да подрежда сутрешната поща.
— Веднъж председателят на управителния съвет ми каза, че докато се качиш на последния етаж, минавали трийсет и осем секунди и той бил пресметнал, че е прекарал в асансьора една седмица от живота си, затова на качване преглеждал уводната статия в „Таймс“, а на слизане — бележките за следващата си среща. Щом той прекарва една седмица, затворен вътре в тая кутийка, значи на мен сигурно ми минава половината живот в нея — добави той и след като извади чая, отпи. Беше студен. — Подреди пощата и я качи на господин Парнъл. Негова работа е да я разнася, не моя. Взима луди пари, то оставаше да му върша и работата.
Рони грабна коша с пощата и тръгна към асансьора. Слезе на втория етаж, отиде в кабинета на господин Парнъл и тръсна пощата пред него.
Крис Парнъл вдигна глава и изпроводи с поглед младежа, който тъкмо излизаше. Взря се в купчината писма. Както винаги, не се бяха и опитали да ги подредят. Не беше зле да поговори с Хейскинс. По цял ден си клатеше краката, а сега си правеше устата да назначат сина му на топлото местенце. Само през трупа на Парнъл!
Толкова ли не проумяваше тоя селяндур, че работата си е отговорна? Тъкмо от Парнъл зависеше всичко в службата да върви като по швейцарски часовник. До девет трябваше да е разнесъл писмата; до десет — да е проверил дали някой не отсъства; освен това, ако нещо се повреди, пак той отговаряше то да бъде поправено броени минути след като са му съобщили; да организира и уреди всички служебни заседания и съвещания, а през това време пристигаше и втората поща. Ако си вземеше и един почивен ден, тук щеше да настъпи страхотна суматоха. Да можехте да видите отнякъде каква бъркотия завари, когато последния път се върна от годишен отпуск.
Погледна писмото върху купчинката. Беше за господин Роджър Паркър, или както Парнъл му викаше, за Родж. Преди доста години трябваше да назначат него на мястото на Родж, който оглавяваше отдел „Кадри“ — Паркър щеше да му върши работата и със затворени очи. Както жена му Джанис все натякваше: „Тоя некадърник не може да ти стъпи и на малкия пръст. Писарушка, книжен плъх! Назначиха го само защото е съученик на главния касиер!“ Не беше честно.
Джанис искаше да поканят Роджър и жена му на вечеря, но Крис се беше възпротивил още от самото начало.
— Защо? Какво толкова ще ти стане — не мирясваше жена му. — В края на краищата и двамата сте от „Челси“. Притесняваш се, че тоя надут пуяк ще ти откаже ли?
Защо да си криви душата, и на Крис му беше минавало през ума да предложи на Роджър да се почерпят някъде, но чак пък да го кани на вечеря вкъщи в Ромфорд! Нямаше как да обясни на жена си, че и да иде на стадион „Стамфорд Бридж“, Роджър не сяда като всички останали с момчетата, ами се набутва в ложата за официални лица.
След като разпредели писмата, Крис ги струпа на различни подноси — по отдели. Двамата му подчинени щяха да ги разнесат по първите десет етажа, той обаче не ги пускаше и да припарят до последните четири. Само Крис влизаше в кабинетите на председателя на управителния съвет и на изпълнителния директор.
Джанис все му напомняше да си отварял очите на четири, докато обикалял по шефските етажи. „Човек никога не знае какви възможности ще се отворят.“
Крис се подсмихна — сети се за Глория от деловодството и възможностите, които тя предлагаше. Бре! Какви неща умееше, свита зад кантонерката, не е за разправяне! Дано само жена му не надушеше.
Взе подносите за горните четири етажа и се отправи към асансьора. На единайсетия етаж почука тихичко, преди да влезе в кабинета на Роджър. Шефът на отдел „Кадри“ вдигна очи от писмото, което
