Джефри Арчър
Тревата там е по-зелена…
Бил се събуди рязко. В почивни дни си отспиваше на воля, но в понеделник сутрин очакваха от него да се махне оттук още по изгрев слънце. Нощуваше под сводовете на банка „Кричли“ от толкова отдавна, че помнеше и най-старите служители в сградата.
Всяка вечер идваше към седем, за да си запази местенцето. Не че след всичкото това време някой дръзваше да му го заеме. През последните десетина години Бил ги беше гледал как идват и си отиват — някои имаха златни сърца, други — сребърни, трети — пиринчени. Тия с пиринчените се интересуваха главно от другия вид злато. Бил ги беше разбрал какво представляват, и то не само по отношението към него.
Погледна часовника над вратата: шест без десет. Всеки момент младият Кевин щеше да се покаже на входа и да го помоли любезно да изчезва. Свястно момче беше тоя Кевин — често му даваше по някоя и друга пара, хем чакаше второ дете. Душа човек. Бил със сигурност нямаше да получи същото внимание от важните клечки, които щяха да се появят по-късно.
Позволи си да помечтае. Никак нямаше да е зле и той да има службицата на Кевин и да ходи облечен в дебелия топъл балтон и фуражката с козирката. Пак щеше да студува на улицата, но с истинска работа и редовна заплата. Какво да се прави, живот! Някои си се раждаха с късмет. И какво толкова вършеше Кевин? Единственото му задължение бе да казва: „Добро утро, господине. Надявам се, че сте прекарали добре почивните дни.“ Откакто направиха вратата автоматична, дори не се налагаше да я отваря.
Но Бил не се оплакваше. И той беше прекарал добре съботата и неделята. Не беше валяло, напоследък и полицаите не го закачаха — преди доста години ги беше предупредил за онзи негодник от ИРА, дето спря камионетката точно пред банката. Имаше набито око, не току-така беше служил в армията.
Беше успял да се сдобие с петъчния брой на „Файненшъл Таймс“ и със съботния на „Дейли Мейл“. „Файненшъл Таймс“ го подсещаше да влагал в Интернет-фирми, а не в текстилната промишленост, понеже след спада в продажбите на Хай Стрийт, акциите на производителите на конфекция се обезценявали главоломно. Бил вероятно бе единственият сред хората, свързани по един или друг начин с банката, който четеше от кора до кора „Файненшъл Таймс“, и със сигурност — единственият, който го използваше за завивка.
Бе намерил броя на „Мейл“ в кофите за боклук зад банката — нямате си представа какви неща изхвърляха там юпитата. Бил беше изваждал от контейнерите какви ли не чудесии: като се почне от часовник „Ролекс“ и се стигне до пакетче презервативи. Не че щяха да му влязат в работа. В Сити часовници под път и над път, за какво му беше още един, а колкото до презервативите, откакто се бе уволнил от армията, и те не му трябваха особено. Беше спазарил часовника и бе подарил гумичките на Винс — оня, дето спеше при „Банк ъф Америка“. Голям фукльо беше, дай му да се перчи с поредното си завоевание! Не че при тия обстоятелства Бил му вярваше много-много. Затова реши да си направи майтап и му подари презервативите за Коледа.
Лампите в цялата сграда светваха една по една, Бил надзърна през огледалното стъкло на вратата и видя, че Кевин си слага балтона. Беше време да си събира партакешите и да се изнася — защо да му навлича на момчето неприятности и да му опропастява повишението. Напълно си го заслужаваше!
Нави спалния чувал — подарък от председателя на управителния съвет, който не беше чакал да стане Коледа, за да му го даде. Не, не му беше в стила на сър Уилям. Беше си роден джентълмен. Е, падаше си по тънката част, но какво да се прави — човещинка. Бил беше засичал една-две от любовниците му да слизат посред нощ с асансьора — едва ли бяха ходили да се съветват за пенсионния си фонд. Дали пък не трябваше да даде презервативите на него!
Сгъна и двете одеяла — едното беше купил с парите от часовника, а второто бе наследил след смъртта на Айриш. Беше му мъчно за Айриш. Половинка хляб от задния вход на клуб „Сити“, след като Бил беше посъветвал управителя да продаде акциите си от текстилната промишленост и да си вложи парите в Интернет, онзи обаче само му се беше изсмял в лицето. Бил напъха вещите си в раницата — поредната придобивка от боклукчийските кофи, този път зад Олд Бейли.
Накрая, като всеки порядъчен човек в Сити, трябваше да провери с какви пари разполага: важно е да знаеш, за да реагираш бързо, ако има по-голямо предлагане, отколкото търсене. Бръкна в джоба си, само че не в прокъсания, а в здравия, и извади банкнота от една лира стерлинга, две монети от десет пенса и една — от едно пени. Заради глобите днес надали щеше да се сдобие с някой и друг фас, да не говорим пък за обичайната халба бира. Освен ако зад бара в „Изкормвача“ на смяна не беше, разбира се, Мейзи. Бил на драго сърце би я свалил, но къде ти! Можеше да й бъде баща.
Часовниците навред из града започнаха да отброяват шест. Бил пристегна връзките на маратонките „Рийбок“ — поредната му придобивка от юпитата, които напоследък носеха само „Найк“. Погледна на изпроводяк към Кевин, който излезе на тротоара. Когато Бил се върнеше довечера в седем — бе по-точен и надежден и от най-проверения човек от охраната, — Кевин вече щеше да се е прибрал в Пекам при бременната Луси. Късметлия!
Кевин изпрати с поглед Бил, който, тътрузейки нозе, се сля с потока от хора, тръгнали рано-рано на работа. Голям симпатяга беше тоя Бил. Никога не му създаваше главоболия, за нищо на света не би направил нещо, заради което да уволнят Кевин. Младежът съгледа пенито под свода. Вдигна го и се усмихна. Довечера на негово място щеше да остави монета от една лира стерлинга. Нали банките са за това — да множат парите?
Кевин се върна на входната врата точно когато чистачките си тръгваха. Идваха в три след полунощ и до шест трябваше да се изнесат от сградата. След четири години в банката вече ги познаваше по име, а те не пропускаха да му се усмихнат.
Точно в шест нула нула Кевин трябваше да е застанал на входа с лъснати до блясък обуща, чиста бяла риза, с униформената вратовръзка и дългия син балтон с месингови копчета — зиме дебел, лете по-тънък. Банкерите са големи сухари, много държат на правилата. От Кевин се очакваше да козирува на всички членове на управителния съвет, когато те влизат в сградата, но към тях той бе добавил още един-двама, за които бе подочул, че в скоро време може и да се издигнат и също да влязат в съвета.
Между шест и седем се появяваха юпитата с възгласа: „Здрасти, Кев! А на бас, че днес ще изкарам милион!“ От седем до осем, малко по-бавно, пристигаха шефовете средна ръка, вече умърлушени покрай проблемите с невръстните деца, с таксите за училище, новата кола или новата жена; казваха „Добро утро“, без дори да си правят труда да го поглеждат в очите. От осем до девет пък важно-важно идваха големите клечки, оставили колите на запазените места на паркинга. „И те като всички нас ходят в събота на мач — мислеше си Кевин, — но за разлика от обикновените простосмъртни, сядат в ложите, запазени за тузари.“ Повечето вече бяха наясно, че няма да се докопат до управителния съвет, и не си даваха много-много зор. Сред последните, които идваха, беше изпълнителният директор Филип Алегзандър, седнал с „Файненшъл Таймс“ на задната седалка на ягуара, каран от шофьор. От Кевин се очакваше да се завтече и да отвори вратата на господин Алегзандър, който минаваше покрай него като истукан, без дори да го погледне, камо ли пък да му каже едно благодаря.
Накрая, някъде от Съри докарваха с ролс-ройса и председателя на управителния съвет на банката — сър Уилям Селуин, който винаги намираше време да размени с Кевин някоя и друга приказка.
— Добро утро. Как е жената?
— Благодаря, сър, добре е.
— Да ми кажеш, щом се роди детето, чу ли? Кевин се усмихна — юпитата вече се появяваха едно по едно и профучаваха като хали през автоматичната врата. Добре, че бяха сложили автомата — на Кевин вече не му се налагаше да отваря на всеки новопоявил се тежката врата. Учудваше се, че още го държат на работа — поне според прекия му началник Майк Хейскинс беше излишен.
Кевин хвърли едно око на Хейскинс, застанал зад „Пропуски“. Голям късметлия беше тоя Майк! Седеше си вътре на топличко, наливаше се, тарикатът му с тарикат, с чай, да не говорим пък, че му вдигнаха и заплатата. Кевин си мечтаеше ей за тази работа — следващото стъпало в банковата йерархия. Беше си я заслужил. И вече имаше идеи как да внесе подобрения. Обърна се веднага щом Хейскинс погледна към него, и си напомни, че до пенсионирането на прекия му началник остават точно пет месеца, две седмици и четири дни. Тогава вече Кевин щеше да получи неговата работа, стига, разбира се, да не го прескочеха и не назначаха сина на Хейскинс.
