вложела крупни суми в Русия, моля ви се! На ти сега, на улицата щяха да изхвърчат цели седемдесет души, а и останалите щяха да получат по-малки премиални. За капак Алегзандър се опитваше да прехвърли вината от болната глава на здравата и да натопи председателя на управителния съвет.
Мислите на Годфри пак се насочиха към Памела. Дали да не я покани на обяд и да се опита да я убеди, че все пак е най-разумно да направи аборт? Тъкмо се канеше да я потърси, когато телефонът иззвъня.
Беше секретарката.
— Току-що се обади госпожица Франклин. Можеш ли да се качиш при господин Алегзандър?
Един от редовните номера на Алегзандър — да не би някой да забрави кой тук командва парада. Викаше те за неща, които можете да обсъдите и по телефона, хем ще спестите и време. Но какво да го правиш, дай му да се дуе.
Докато се качваше към кабинета на Алегзандър, Годфри се сети, че жена му бе искала да го поканят на вечеря, за да се запознаела с човека, лишил я от новичък автомобил.
— Ще откаже — се бе помъчил да й обясни Годфри. — Много е саможив.
— Нищо няма да ти стане, ако го поканиш — бе настояла тя.
Но Годфри се беше оказал прав. „Филип Алегзандър изказва своята благодарност на госпожа Тюдор- Джоунс за любезната покана, но за жалост…“
Годфри се помъчи да отгатне защо ли го вика Алегзандър. Със сигурност нямаше откъде да знае за Памела, пък и не му влизаше в работата. Особено ако се вярва на шушуканията за сексуалните му предпочитания. Дали не е разбрал отнякъде, че Годфри се е поувлякъл с тегленето на заеми от банката? Или щеше да се опита да натопи него за издънката в Русия?
Преди да почука на вратата, Годфри усети, че дланите му са плувнали в пот.
— Влез — каза гърлен глас.
Годфри беше посрещнат от госпожица Франклин, секретарката на изпълнителния директор, преместила се заедно с него от „Морганс“. Тя не каза нищо, само кимна към кабинета на шефа.
Годфри почука още веднъж и щом чу „Влизай“, отвори вратата на изпълнителния директор. Алегзандър вдигна очи от писалището.
— Чел ли си доклада на „Маккинзи“?
Няма „Добро утро, Годфри“, няма „Как прекара почивните дни?“ Единствено това „Чел ли си доклада на «Маккинзи»?“
— Да — потвърди Годфри, макар че само му бе хвърлил едно око и бе прегледал малко по-внимателно частите, които го засягаха лично. Само това оставаше сега — да съкратят и него.
— Като теглим чертата, изводът е, че ще пестим по три милиона на година. Това означава да уволним седемдесет души и да намалим наполовина премиалните. Представи ми в писмен вид предложенията си как да го направим, в кои отдели можем да си позволим съкращения и кои хора можем да рискуваме да изгубим, ако им орежем премиалните. Ще успееш ли да се подготвиш до заседанието на управителния съвет утре?
„Тоя мухльо пак се опитва да натопи друг — помисли Годфри. — Все едно кого, дали подчинен или шеф, важното е той да мине метър. Иска да постави съвета пред fait accompli4, и то въз основа на моите препоръки. А без тия, криви са ти сметките, мой човек!“
— Има ли нещо, което да не търпи отлагане?
— Не, нищо спешно — отвърна Годфри.
То оставаше да отвори дума за Памела или за жена си, която щеше да се вбеси, ако довечера той не идеше на училищното представление: малкият му син щеше да играе ангелче. И Христос да играеше, все тая. Годфри пак щеше да будува цяла нощ и да пише доклада за управителния съвет.
— Добре тогава. Предлагам да се видим утре в десет, за да ми обясниш как да подобрим доклада.
Алегзандър наведе глава, уж се е зачел отново във вестниците върху писалището — знак, че срещата е приключила.
Още щом вратата се затвори, Филип Алегзандър вдигна очи. „Късметлия — помисли той, — лесно му е на него. А аз съм затънал до гуша в неприятности!“ Най-важното сега бе да прави, да струва, но да се разграничи от пагубното решение на председателя на управителния съвет да хвърлят толкова пари в Русия. Миналата година Алегзандър беше подкрепил предложението и председателят се бе постарал това да бъде вписано в протокола. Ала още щом разбра какво става в „Банк ъф Америка“ и „Барклис“, той начаса спря втория транш — нещо, което току напомняше на управителния съвет.
От този ден нататък се бе запретнал да обстрелва всички в банката с докладни записки, в които предупреждаваше отделите да внимават в играта и без да се колебаят, да връщат колкото пари успеят. Всеки ден разпращаше записките и така малко по малко всички, включително неколцина членове на управителния съвет, си създадоха впечатлението, че още от самото начало Алегзандър е имал едно наум и е бил против.
Беше извъртял нещата така, че един-двама от членовете на управителния съвет, които не бяха чак толкова близки със сър Уилям, вече бяха готови да се закълнат, че Алегзандър не е искал да се противопоставя на председателя, понеже е бил изпълнителен директор едва от няколко седмици, и затова не е възразил, когато сър Уилям е препоръчал да се отпусне заем от половин милиард лири стерлинги на банка „Нордски“ в Санкт Петербург. Алегзандър още можеше да обърне всичко в своя полза: ако председателят подадеше оставка, управителният съвет сигурно щеше да отсъди, че при така стеклите се обстоятелства е най-разумно да сложат на негово място вътрешен човек. В края на краищата, когато Филип бе назначен за изпълнителен директор, заместник-председателят на управителния съвет Морис Кингтън бе дал да се разбере, че се съмнява сър Уилям да изкара пълния си мандат — и то още преди провала в Русия. Някъде около месец след това Кингтън напусна, а в Сити се знаеше добре, че го прави само ако надуши, че на хоризонта се задава буря, понеже нямаше намерение да хвърля на вятъра трийсетте години, през които е бил директор на една или друга банка.
„Файненшъл Таймс“ помести неласкав материал за сър Уилям, но все пак се презастрахова с уводните думи: „Никой не може да отрече, че като председател на управителния съвет сър Уилям Селуин е постигнал добри, дори внушителни успехи. Напоследък обаче банката допусна някои злощастни грешки, които очевидно идват от кабинета на председателя.“ Тъкмо Алегзандър беше обяснил най-подробно пред журналиста какви са тези злощастни грешки.
Някои членове на управителния съвет вече шушукаха: „По-вероятно рано, отколкото късно.“ Но Алегзандър си имаше и други, лични неприятности, които трябваше някак да реши.
Миналата седмица му се обадиха отново — и този път да го изнудват за пари. Онзи нехранимайко си беше направил добре сметките — знаеше кога колко да иска. Е, хората вече не се отнасяха така враждебно към хомосексуалистите. Виж, чуеха ли за жиголо, пак подскачаха като ужилени. Ако ги слушаш журналистите, излиза, че няма нищо лошо хетеросексуален да плати на проститутка, докато да си наемеш жиголо… Пък и, дявол го взел, откъде Алегзандър да знае, че онзи е непълнолетен? При всички положения законът оттогава се беше променил, въпреки че таблоидите пет пари не даваха.
Освен това Алегзандър бе изправен и пред проблема кой ще дойде на мястото на Морис Кингтън като заместник-председател. Беше изключително важно, понеже тъкмо този човек щеше да ръководи заседанието на управителния съвет, когато станеше време той да определи следващия си председател. Филип вече се беше разбрал с Майкъл Бътърфийлд, за когото беше сигурен, че ще го подкрепи. Бе започнал да обработва и други членове на управителния съвет и да им внушава, че Бътърфийлд е тъкмо за тази работа: „Трябва ни човек, гласувал срещу заема, който отпуснахме на руснаците… Човек, който не е доведен от сър Уилям… Човек с независим дух… Човек, който…“
Знаеше, че работата вече е опечена: един-двама от членовете се бяха отбили в кабинета му и бяха споделили, че Бътърфийлд е очевидният кандидат за длъжността. Филип на драго сърце ги бе подкрепил в мъдрото им становище.
Сега ножът бе опрял о кокала: вероятно щеше да се наложи още на утрешното заседание на съвета да вземат решение. Ако назначаха Бътърфийлд за заместник-председател, всичко щеше да си дойде на мястото.
Телефонът върху писалището иззвъня. Филип вдигна слушалката и кресна:
— Нали ти казах, Алисън, не искам да ме безпокоят!
— Отново ви търси Джулиан Бър, господин Алегзандър.
