да го направя.
Флечър никога не знаеше кога Луси се шегува, сега обаче сигурно говореше сериозно: сама бе помолила да се видят в кабинета му и той да не споменава на Ани.
— Какво има? — попита тихо бащата и се взря през писалището в Луси.
Тя обаче избягваше погледа му. Сведе глава и простена:
— Бременна съм.
Флечър не отговори — трябваше му малко време, за да осмисли думите на дъщеря си.
— Кой е бащата, Джордж ли? — каза накрая.
— Да — потвърди момичето.
— Ще се омъжиш ли за него?
Луси помисли-помисли и отговори:
— Не. Обожавам го, но не го обичам.
— Е, не си имала нищо против да се любите.
— Не е честно да говориш така — укори го момичето. — Беше събота вечерта след президентските избори и май и двамата попрекалихме с пиенето. Да ти призная, ми беше дотегнало всички да ме описват като девственицата, председателка на ученическия съвет в класа. Исках да я загубя тая гадна девственост и не се сетих за по-подходящ човек, с когото да го направя, от Джордж, още повече след като и той ми призна, че не го е правил никога. И аз не знам кой кого прелъсти накрая.
— А Джордж какво мисли? Все пак детето е точно толкова негово, колкото и твое, а той винаги ми е правил впечатление на сериозен младеж, особено в чувствата си към теб.
— Още не знае.
— Не си ли му казала? — учуди се Флечър.
— Не.
— А на майка си каза ли?
— Не — повтори момичето. — Споделила съм само с теб. — Този път вече погледна баща си право в очите и добави: — Нека си го кажем направо, татко, когато сте се оженили, мама сигурно още е била девствена.
— Аз също — рече Флечър, — но ще се наложи да й кажеш, докато не е станало очевидно за всички.
— Няма да се наложи, ако направя аборт.
Той отново мълча доста дълго, сетне каза:
— Наистина ли го искаш?
— Да, татко, но много те моля, не казвай на мама, тя няма да ме разбере.
— Не съм сигурен, че и аз те разбирам — натърти той.
— Значи отстояваш правото на избор на всички жени освен на собствената си дъщеря, така ли! — възкликна Луси.
— Това няма да остане дълго така — отбеляза Нат, взрян в заглавието върху първата страница на „Хартфорд Курант“.
— Кое? — попита Су Лин, докато му наливаше още едно кафе.
— Седемте пункта, с които водя в проучванията на общественото мнение. След няколко седмици електоратът няма да помни дори кой от двамата е бил изправен на съд.
— Мен ако питаш, тя ще помни — пророни Су Лин, загледана през рамото на мъжа си в снимка, на която Ребека Елиот слизаше по стълбите пред съдилището — прическата й вече не бе така безупречна. — Защо изобщо се е омъжила за него? — рече тя едва ли не на себе си.
— Признателен съм, че не аз се ожених за Ребека — отбеляза Нат. — Защо да не си призная, ако Елиот не бе преписал есето ми и не ми беше попречил да следвам в Йейлския университет, ние с теб нямаше да се срещнем никога — допълни той и хвана жена си за ръката.
— Жалко, че не мога да имам повече деца — въздъхна Су Лин. — Ужасно ми е мъчно за Люк.
— Знам, знам — увери я Нат, — но никога няма да съжалявам, че изтичах нагоре именно по онзи хълм и именно в онзи ден и час.
— Аз пък съм благодарна, че обърках пътя — рече Су Лин, — не знам дали е възможно да те обичам повече. Но на драго сърце съм готова да жертвам живота си, ако можех да спася Люк.
— Това вероятно важи за повечето родители — погледна той жена си, — включително и за майка ти, която е пожертвала всичко заради теб и не заслужава такова жестоко отношение.
— Ти за майка ми не се притеснявай — каза Су Лин, отърсила се от мрачното настроение. — Вчера се отбих да я видя и какво заварих: цяла тумба похотливи дядковци, донесли за чистене мръсните си дрехи с надеждата, че на горния етаж мама има салон за масажи.
Нат прихна.
— А само като си помисля, че толкова години го държахме в тайна! И през ум не ми е минавало, че ще дойде ден, когато ще се смея на това.
— Мама твърди, че ако си станел губернатор, щяла да отвори верига от ателиета за химическо чистене из целия щат. Рекламата щяла да гласи: „Перем кирливи ризи всякакви пред очите на всички.“
— Знаех си аз, че има някаква неотложна причина, заради която трябва на всяка цена да стана губернатор — подметна Нат, докато ставаше от масата.
— Кого ще ощастливиш днес с компанията си? — попита жена му.
— Достопочтените граждани на Ню Канаан — отвърна той.
— Кога ще се прибереш?
— Вероятно малко след полунощ.
— Събуди ме.
— Здравей, Луси — поздрави Джими, след като влезе в кабинета на баща й. — Нашият герой тук ли е?
— Да — потвърди момичето и стана от стола.
Джими я изпроводи с поглед, докато излизаше от стаята. Дали наистина плачеше, или само му се беше сторило? Флечър изчака дъщеря му да затвори вратата.
— Добро утро, Джими — поздрави го, след което изтика настрани вестника, откъдето го гледаше Ребека.
— Как мислиш, дали ще я задържат? — поинтересува се приятелят му.
Флечър отново сведе поглед към снимката на Ребека във вестника.
— Според мен нямат друг избор, но ако бях съдебен заседател, щях да я оправдая, защото разказът й ми се стори напълно правдоподобен.
— Така си е, ала ти за разлика от другите съдебни заседатели знаеш на какво бе способен Елиот.
— Чувам го как подвиква: „Щом ти не искаш, нямам друг избор, налага се да застрелям теб, хич не си въобразявай, че няма да го направя.“
— Дали щеше да останеш в адвокатска кантора „Алегзандър, Дюпон и Бел,“ ако Елиот не беше постъпил в нея?
— Какво да се прави, поредната приумица на съдбата — отвърна Флечър така, сякаш мислите му бяха другаде. — Е, какво си ми приготвил?
— Ще прекараме деня в Медисън.
— Нима Медисън заслужава цял ден? Нали е разположен в една от цитаделите на републиканците? — учуди се Флечър.
— Точно затова искам да го отметнем още сега, когато до края на предизборната кампания има доста седмици — обясни Джими, — макар че по ирония на съдбата резултатите от гласуването там никога не са влияели съществено.
