губернатора да се настани демократ.
Вече бе минало полунощ, когато Ед Чамбърс от „Чамбърс Фуд“ подметна, че може би е крайно време да пратят кандидата да си отспи. Нат не помнеше откога не е спал като хората.
Това бе обичайният знак Том да стане, да се съгласи с човека, изрекъл предложението, и да отиде да донесе палтото на Нат, който щеше да се държи така, сякаш го извеждат насила, и щеше да се ръкува с домакините и да заяви, че не се и надява да спечели без подкрепата им изборите. Колкото и ласкателно да звучаха такива думи, в този случай те имаха и достойнството да са верни.
И четиримата изпратиха кандидата и докато Том потегляше по дългата алея пред дома на Ед Чамбърс, Нат настрои радиоприемника на новините. Четвъртата бе за речта, която Флечър бе държал пред гражданите на Медисън, и местният репортер се впусна да изрежда някои от въпросите, които той е засегнал, например доброволните отряди, идея, която Нат отстояваше вече месеци наред. Той промърмори, че съперникът му плагиатства най-безочливо от него, докато Том не му напомни, че и те са откраднали някои от нововъведенията, които Флечър е внесъл в образователната реформа.
Синоптикът тъкмо предупреждаваше, че на места пътищата са заледени, когато Нат изключи радиото. След миг вече бе заспал непробудно — нещо, за което Том му завиждаше най-чистосърдечно, защото, щом се събудеше, приятелят му бе свеж като кукуряк и работеше на пълни обороти. И на Том му се искаше да си отспи поне веднъж. Нямаха никакви мероприятия до десет часа на другата сутрин, когато трябваше да отидат на първата от общо седемте църковни служби, последната от които щеше да бъде вечернята в катедрала „Сейнт Джоузеф“.
Знаеше, че Флечър Давънпорт навърта горе-долу същите километри, само че в друга част на щата. До края на предизборната кампания нямаше да е останала религиозна сбирка, на която те да не са коленичили, да не са си изували обувките и да не са си покривали главите, колкото да докажат, че и двамата са богобоязливи граждани. Макар и да не бе задължително да почитат своя си Бог, поне щяха да са показали готовност да стоят, да седят и да падат на колене в Негово присъствие.
Том реши да не включва новините в един след полунощ — не виждаше смисъл да буди Нат, колкото да слушат повторението на емисията отпреди половин час.
Така и двамата не чуха горещата новина.
Линейката пристигна само след няколко минути и първото, което направиха фелдшерите, бе да позвънят в пожарната. Съобщиха, че водачът е затиснат зад волана и те не могат да го извадят, освен ако не разрежат с оксижен вратата. Трябвало да се действа бързо, ако искали да извадят жив ранения.
Чак след като полицаите провериха на компютъра в управлението регистрационния номер, се разбра кой всъщност е хванат като в капан зад волана. Отсъдиха, че е малко вероятно сенаторът да е карал пиян, и решиха, че явно е задрямал. По пътя нямаше следи от спирачки и други автомобили.
Фелдшерите се свързаха с болницата и когато узна кой е пострадалият, дежурният лекар реши да повика по пейджъра Бен Ренуик. Тъй като беше главен консултант, Ренуик не очакваше да го вдигат от сън, ако в болницата има друг хирург, който да извърши операцията.
— Колко души има в колата? — беше първият му въпрос.
— Вътре е само сенаторът — гласеше незабавният отговор.
— Защо, по дяволите, е карал сам посред нощ? — промърмори риторично Ренуик. — Раните тежки ли са?
— Доста счупени кости, включително най-малко три ребра и левият глезен — обясни дежурният лекар. — Но най-притеснителна е загубата на кръв. На момчетата от пожарната им е трябвал цял час, докато го извадят от ламарините.
— Добре, погрижи се екипът да е готов, докато пристигна. Ще звънна на госпожа Давънпорт. — Той се поколеба. — Сега се сещам, че всъщност трябва да звънна и на двете госпожи Давънпорт — добави Ренуик.
Ани стоеше на хапещия вятър при входа на спешното отделение в болницата, когато линейката се зададе с пълна скорост. Позна, че карат съпруга й, по полицаите, които придружаваха колата на „Бърза помощ“. Флечър още беше в безсъзнание, но разрешиха, докато го тикаха с количката към операционната, жена му да го хване за безжизнената ръка. Когато видя в какво състояние е мъжът й, Ани отпърво не повярва, че ще успеят да го спасят.
Съжаляваше, че е отишла на благотворителната вечеря, вместо да придружи Флечър в Медисън. Когато беше с него, на връщане винаги шофираше тя. Защо изобщо му бе обърнала внимание, когато той възропта, че щял да се поразтовари, докато кара автомобила, тъкмо щял да има време да обмисли някои неща, пък и разстоянието било съвсем малко. Оставали му десетина километра, когато излязъл от платното. Рут Давънпорт дойде в болницата броени минути след снаха си и хукна да разпитва какво става. След като разговаря с дежурния заместник-директор, бе в състояние да съобщи на Ани само едно:
— Флечър не може да попадне в по-добри ръце. Бен Ренуик е най-способният лекар в щата.
Виж, премълча, че го вдигат от леглото само когато почти няма шанс някой пациент да прескочи трапа.
След това се появи и Марта Гейтс и Рут повтори всичко, каквото беше научила. Потвърди, че Флечър имал три счупени ребра, счупен глезен и разкъсан далак, но най-тревожна според лекарите била загубата на кръв.
— „Сейнт Патрик“ е голяма болница, все разполагат с кръвни банки, ще се справят.
— Да, като цяло е така — потвърди Рут, — но Флечър е АБ отрицателна, най-рядката от всички кръвни групи. Винаги сме държали малък резерв, миналия месец обаче, когато автобусът излезе от шосе номер деветдесет и пет в Ню Лондон и се оказа, че и шофьорът, и синът му са АБ отрицателна, Флечър пръв настоя целият запас да бъде откаран незабавно в Ню Лондон. Нямаше време да набавят нов.
Блесна телевизионен прожектор, осветил входа на болницата.
— Лешоядите вече са тук — рече Рут, след като надзърна през прозореца. Тя погледна снаха си. — Дали да не поговориш с тях, Ани, може би това ни е единственият шанс да открием навреме човек, който да дари кръв от тази група.
Когато в неделя сутрин стана от сън, Су Лин реши да не буди мъжа си — и тя не знаеше кога точно си е легнал. Седна на масата в кухнята, направи си кафе и започна да преглежда сутрешните вестници. Както личеше, жителите на Медисън бяха посрещнали добре речта на Флечър: според последните проучвания на общественото мнение разликата между двамата кандидати се бе стопила с още един пункт и сега Нат водеше едва с три на сто.
Су Лин отпи от кафето и остави вестника. Винаги преди кръгъл час включваше телевизора, за да чуе какво ще бъде времето. Първият човек, изникнал върху екрана още преди звука, бе Ани Давънпорт. Защо ли стоеше пред болница „Сейнт Патрик“? Дали Флечър не обявяваше някаква нова инициатива, свързана със здравеопазването? След шейсет секунди Су Лин знаеше причината. Изскочи от кухнята и хукна нагоре по стълбите, за да събуди Нат и да му каже новината. Какво съвпадение! Или не беше само съвпадение? Като учен Су Лин не вярваше много-много в съвпаденията. Сега обаче не й беше до това.
Сънен, Нат заслуша жена си, която повтори дума по дума казаното от Ани Давънпорт. В миг се разсъни, скочи от леглото и облече набързо дрехите от вчера — не си направи труда дори да се обръсне и да си вземе душ. Слезе на бегом долу и нахлузи обувките вече в автомобила. Су Лин го чакаше зад волана, беше включила двигателя. Потегли веднага щом Нат затръшна вратата.
Радиоприемникът още бе настроен на денонощната новинарска станция и докато се опитваше да си върже връзките на обувките, Нат чу последната емисия. Репортерът, който предаваше от мястото на събитието, бе пределно ясен: състоянието на сенатор Давънпорт е много тежко и ако до няколко часа някой
