Този път Кени вече се яви пред истински съдия в Олд Бейли. Беше облечен като за случая: раиран костюм, бяла риза и гвардейска вратовръзка. Бе обвинен в кражбата на вещи на стойност двайсет и четири хиляди лири стерлинги. От полицията бяха направили пълен опис на всичко, което намериха в жилището, и следващата половин година се мъчиха как ли не да открият собствениците на несметните съкровища. Но въпреки обявите във всички високо тиражни вестници, въпреки че стигнаха дотам да показват няколко пъти откраднатите вещи по публицистичното телевизионно предаване „Страж на обществото“ и ги изложиха в полицията, та всеки да може да ги огледа, никой така и не потърси над осемдесет на сто от откраднатото.
Главен инспектор Травис опита да се спазари с Кени с обещанието, че щял да му издейства по-лека присъда, ако съдейства на разследването и доброволно съобщи на кого принадлежат вещите.
— Всичките са си мои — повтаряше като навит Кени.
— Щом се инатиш, хич и не очаквай да ти помагаме — ядоса се главният инспектор.
Кени не бе и очаквал Травис да му помага. Това изобщо не влизаше в първоначалните му намерения. Винаги бе смятал, че тръгнеш ли да се скъпиш за адвокат, накрая ще ти излезе през носа. Затова и когато той се изправи пред съда, го защитаваше не друг, а нашумяла юридическа кантора и по-точно: мазен тип на име Ардън Дювийн, кралски адвокат, който си изврънка хонорар от баснословните десет хиляди лири стерлинги.
Кени се призна за виновен — знаеше прекрасно, че когато бъдат призовани да свидетелстват, ония от полицията няма да са в състояние да приведат като доказателство никоя от вещите, които са останали непотърсени и заради това по закон принадлежат на него. Всъщност ченгетата вече му бяха върнали от немай-къде нещата, за които така и не бяха успели да докажат, че са откраднати, и Кени на бърза ръка ги бе спазарил с един търговец на стока втора употреба за една трета от цената — много повече от едната десета, която преди половин година му бе предложил някакъв прекупвач на крадени вещи.
Кралският адвокат господин Дювийн изтъкна пред съдията, че това не само е първото закононарушение на неговия клиент, но и че обвиняемият сам е поканил полицаите да дойдат с него в дома му, съзнавайки прекрасно, че там ще намерят откраднатите вещи и ще го задържат. Нима можело да има по-красноречиво доказателство, че той се покайвал и съжалявал горчиво за стореното! По-нататък Дювийн подчерта, че господин Мърчант бил служил цели девет години във въоръжените сили и след дейно участие в операцията в Персийския залив е бил демобилизиран с почести, после обаче така и не успял да свикне с живота на цивилен. Не че според господин Дювийн това оправдавало поведението на неговия клиент, той обаче искал съдът да знае, че господин Мърчант се е зарекъл никога повече да не извършва подобно престъпление, и затова молел съдията да му наложи по-лека присъда.
Свел глава, Кени стоеше на подсъдимата скамейка.
Съдията му дръпна една лекция колко тежко било извършеното от него престъпление, но добави, че е взел под внимание всички смекчаващи вината обстоятелства и затова е решил да го осъди на две години затвор.
Кени му благодари и го увери, че никога повече няма да се явява пред него. Знаеше, че за следващото престъпление, което е замислил, няма как да го осъдят на затвор.
Главен инспектор Травис изпроводи с поглед Кени, докато го извеждаха от съдебната зала, сетне се обърна към прокурора и попита:
— Колко според теб спечели негодникът му с негодник от това, че се придържаше към буквата на закона?
— Най-малко стотина хилядарки — отвърна другият мъж.
— Повече, отколкото ще изкарам, ако цял живот работя в полицията — подметна жлъчно главният инспектор, после изръси цял порой от думички, които никой от присъстващите не би дръзнал да повтори пред жена си на вечеря.
Прокурорът не бе далеч от истината. В началото на седмицата Кени беше внесъл в Банката на Хонконг и Шанхай чек за осемдесет и шест хиляди лири стерлинги. Онова, което главният инспектор нямаше откъде да знае, бе, че Кени е осъществил едва половината от своя план и сега, след като бе превел парите, беше готов да си подсигури сладък живот чак до дълбоки старини. Преди да го отведат в затвора, той помолил за още нещо адвоката.
В затвора „Форд Оупън“ не си губеше времето залудо. Всеки свободен миг посвещаваше на това да изучава различните проектозакони, обсъждани в Камарата на общините. Прегледа набързо няколко Зелени книги3, после още толкова Бели книги4 и законопроекти за здравеопазването, образованието и социалните служби, докато накрая не се натъкна на Проектозакона за печатните издания — него се запретна да проучва член по член, досущ депутат при първо четене. Проследи какви поправки към законопроекта е одобрила Камарата на общините. Когато през 1992 година законът беше приет, Кени поиска нова среща със своя адвокат. Той изслуша внимателно въпросите му и тъй като не се чувстваше достатъчно подготвен, си призна, че ще се наложи да потърси мнението на по-вещ специалист.
— Незабавно ще се свържа с господин Дювийн — обеща мъжът.
Докато чакаше становището на кралския адвокат, Кени поиска да му предоставят по една бройка от всички икономически списания, излизащи в Обединеното кралство.
Адвокатът се помъчи да не показва изумлението си, точно както го бе прикрил, когато Кени го помоли да му изнамери отнякъде всички проектозакони, разглеждани напоследък в Камарата на общините. През следващите няколко седмици в затвора пристигнаха цели камари списания и всеки свободен миг Кени не правеше друго, освен да изрязва всички реклами, появявали се в три или повече издания.
Точно година след като го осъдиха, Кени бе пуснат от затвора — за примерно поведение. Така си излежа само половината присъда и излезе на свобода с огромен плик от амбалажна хартия, натъпкан с три хиляди изрезки на реклами и с писменото становище на Дювийн за член 9, алинея 6, буква „а“ от Закона за печатните издания, приет през 1992 година. Седмица по-късно се качи на самолета за Хонконг.
От хонконгската полиция съобщиха на главен инспектор Травис, че господин Мърчант бил отседнал в малко хотелче: по цял ден обикалял печатниците и търсел къде най-изгодно да отпечата списание с името „Предприемач. О. К.5“, а също откъде да купи най-евтино луксозни листове и пликове за писма. Не след дълго научиха, че списанието щяло да съдържа няколко материала, посветени на финансите и акциите, но че страниците му щели да бъдат запълнени главно с малки обяви и реклами. Полицаите от Хонконг си признаха, че са били озадачени, когато са разбрали какъв тираж е поръчал Кени в печатницата.
— И какъв? — поинтересува се главен инспектор Травис.
— Деветдесет и девет бройки, моля ви се.
— Деветдесет и девет бройки ли? А, тук има нещо гнило — възкликна начаса Травис.
Беше още по-озадачен, когато научи, че вече имало месечно списание „Предприемач“ с тираж цели десет хиляди.
След това от хонконгската полиция съобщиха, че Кени бил поръчал две хиляди и петстотин листа луксозна хартия за писма и две хиляди и петстотин плика.
— Какво ли пак крои? — попита Травис.
Никой в Хонконг и Лондон не можеше да даде убедителен отговор. След три седмици от хонконгската полиция предадоха, че господин Мърчант е бил забелязан в една от местните пощи — бил изпратил две хиляди и четиристотин писма с адреси из цялото Обединено кралство.
На другата седмица Кени се върна със самолет в Лондон. Макар Травис да държеше Кени под око, младичкият полицай, пратен да го следи, така и не успя да надуши нищо подозрително, освен че местният раздавач му бил докладвал как господин Мърчант получавал по около двайсет и пет писма на ден и че някъде по обед той като по часовник ходел в клона на банка „Лойдс“ на Кингс Роуд и внасял по няколко чека за суми от двеста до две хиляди лири стерлинги. Полицаят се въздържа да съобщи, че всеки ден, преди да влезе в банката, Кени му маха с ръка.
След половин година потокът от писма почти беше секнал и Кени се отбиваше само от дъжд на вятър в банката. Единствената нова информация, която младият полицай предаде на главен инспектор Травис, бе, че господин Мърчант се е изнесъл от тясното си жилище на Сейнт Люк Роуд в Пътни и се е преместил във
