великолепна четириетажна къща на Честър Скуеър в Югозападен Лондон. Тъкмо когато Травис насочи вниманието си към по-неотложни случаи, Кени отново отпраши към Хонконг.
— Кажи-речи, точно след една година — беше единственото, което отбеляза главният инспектор.
От хонконгската полиция му съобщиха, че Кени правел горе-долу същото, както и предната година, с тази разлика, че сега бил отседнал в апартамент в скъпия хотел „Мандарин“. Бил избрал същата печатница, чийто собственик потвърдил, че клиентът отново е поръчал да му отпечата списание „Предприемач. О. К.“. Във втория брой били поместени няколко нови статии, ала този път рекламите и обявите в него били едва хиляда деветстотин седемдесет и една.
— Какъв е тиражът? — поинтересува се главният инспектор.
— Същият, както предния път — гласеше отговорът. — Деветдесет и девет бройки. С тази разлика обаче, че сега е поръчал само две хиляди листа луксозна хартия и две хиляди плика за писма.
— Какво ли крои? — повтори главният инспектор.
Не получи отговор.
След като списанието излезе от печат, Кени се върна в местната поща и разпрати хиляда деветстотин седемдесет и едно писма, а после се качи на самолета на „Бритиш Еъруейс“ — този път в първа класа, и замина за Лондон.
Травис си знаеше, че Кени сто на сто нарушава някъде закона, ала не разполагаше нито с хора, нито със средства, за да разбере къде. И Кени сигурно щеше да дои до Второ пришествие тази крава, ако върху писалището на главния инспектор не пристигна жалба от едно от водещите търговски дружества с котировки на фондовата борса. Някой си господин Кокс, финансов директор на фирмата, се оплакваше, че бил получил фактура за петстотин лири стерлинги срещу реклама, която никога не били поръчвали. Главният инспектор посети господин Кокс в кабинета му в лондонското Сити. След дълъг разговор Кокс склони да помогне на полицията и да подаде съдебен иск.
Държавата се мота близо половин година, докато разследва делото и го прати в прокуратурата. Там се мотаха почти още толкова, но след като съставиха обвинителния акт, главният инспектор начаса се вдигна и отиде право на Честър Скуеър, където собственоръчно задържа Кени по обвинение в измама.
На другата сутрин господин Дювийн се яви пред съда с твърдението, че подсъдимият е примерен гражданин. Съдията пусна Кени под гаранция, ала му поиска паспорта — изземвал го.
— Ама, разбира се, ще го предам — каза Кени на адвоката. — И бездруго до месец-два няма да ми трябва.
След месец и половина в Олд Бейли започна гледането на делото — и този път защитник на Кени беше господин Дювийн. Кени се изправи на подсъдимата скамейка, а един от приставите прочете на глас седемте обвинения в измама. Кени не се призна за виновен по нито едно от тях. Прокурорът прочете обвинението, но както в повечето свързани с финансите дела, съдебните заседатели явно не се и опитаха да вникнат в подробностите. Кени се примири, че дванайсетимата достойни поданици на държавата ще решат по съвест на кого да вярват: на него или на господин Кокс, понеже не можеше и да се надява те да схванат нещичко от тънкостите в Закона за печатните издания, приет през 1992 година.
Когато на третия ден господин Кокс се закле пред съда, Кени си каза, че финансовият директор е от хората, на които ще повериш и последното си пени. Дори му мина през ума дали да не вложи малко пари в търговското му дружество.
Прокурорът Матю Джарвис, и той именит юрист, зададе внимателно на господин Кокс поредица въпроси, целящи само едно — да покажат, че той е безспорно почтен човек, почувствал, че е негов дълг да се постарае злостната измама, извършена от обвиняемия, да бъде заклеймена веднъж завинаги.
Господин Дювийн се изправи, за да го разпита.
— Нека в началото ви попитам, господин Кокс, виждали ли сте въпросната реклама?
Кокс го изгледа с разбираемо негодувание.
— То се знае, че съм я виждал — отговори той.
— А като качество тя отговаря ли на изискванията на вашата фирма?
— Да, но…
— Тук няма „но“, господин Кокс. Като качество рекламата или отговаря, или не отговаря на изискванията ви.
— Добре де, отговаря — изсъска през зъби господин Кокс.
— А фирмата ви плати ли все пак рекламата?
— Не, разбира се — каза мъжът. — Един мой подчинен се усъмнил във фактурата и веднага ми обърна внимание.
— Похвално! Браво на него! — рече Дювийн. — И същият подчинен ли е забелязал текста върху фактурата, който уточнява при какви условия тя следва да бъде платена?
— Не, аз го видях — отвърна господин Кокс и погледна със самодоволна усмивка към съдебните заседатели.
— Наистина възхитителна бдителност, господин Кокс. А помните ли дума по дума текста върху фактурата?
— Струва ми се, че го помня — потвърди човекът. Поколеба се, но след миг каза: — „Ако не сте доволни от продукта, не сте длъжни да плащате фактурата.“
— Така значи, „не сте длъжни да плащате фактурата“ — повтори Дювийн.
— Да — потвърди Кокс. — Точно това пишеше.
— И вие не я платихте, нали?
— Не, не я платих.
— Разрешете да обобщя, господин Кокс. Получили сте безплатна реклама, поместена в списанието на моя подзащитен, и тя е с качество, което фирмата ви е щяла да одобри, ако рекламата се бе появила в което и да е друго периодично издание. Нали така?
— Да, но… — подхвана пак господин Кокс.
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
Дювийн се бе въздържал да спомене клиентите, които си бяха платили за рекламите, понеже никой от тях не пожела да се яви пред съда — да не би да си навреди на репутацията. Кени знаеше, че адвокатът му е направил за смях основния свидетел на обвинението, ала Дювийн го беше предупредил, че Джарвис ще се опита да стори същото и с него още в мига, в който той започне да дава показания.
Съдията обяви обедна почивка. На Кени не му беше до обеди и почивки — за кой ли път той седна да прегледа Закона за печатните издания.
Когато съдът възобнови заседанието, господин Дювийн уведоми съдията, че ще призове единствено своя клиент. Кени се изправи — беше облечен в тъмносин костюм, бяла риза и гвардейска вратовръзка. Господин Дювийн взе да го разпитва надълго и нашироко за времето, което е прекарал във въоръжените сили, и как в Персийския залив е служил вярно на своето отечество. Сетне го преведе набързо през доказателствата. Когато защитникът на обвиняемия седна на мястото си, съдебните заседатели не се и съмняваха, че Кени е предприемач с непоклатими нравствени устои.
Господин Матю Джарвис се изправи бавно и много театрално се зае да подрежда бумагите пред себе си — мина доста време, докато зададе първия си въпрос.
— Господин Мърчант, разрешете в началото да ви попитам за въпросното периодично издание — „Предприемач. О. К.“. Защо сте решили да му сложите точно такова име?
— Защото то олицетворява всичко, в което вярвам.
— Не се и съмнявам, господин Мърчант, но не сте ли се опитали да подведете евентуалните рекламодатели — те са могли да решат, че става дума за списание „Предприемач“, което от години се ползва с добро име и се радва на високи тиражи? Дали всъщност не сте целели тъкмо това?
— Точно колкото списание „Жена“ може да се сбърка със „Съвременна жена“ или „Дом и градина“ — с „Къщи и градини“ — отвърна Кени.
— Да, но всички списания, които току-що изредихте, имат огромен тираж. Колко е тиражът на вашия „Предприемач. О. К.“?
— Деветдесет и девет бройки — уточни обвиняемият.
— Виж ти, само деветдесет и девет! Надали ще оглави списъка на бестселърите. Бъдете така любезен, обяснете на съда защо сте се спрели точно на такъв тираж?
