— Защото бройките са по-малко от сто, а според Закона от 1992 година за печатно издание се смята само изданието, излязло в тираж най-малко сто бройки. Член 2, алинея 11.
— Дори и да е така, господин Мърчант, това ме кара да смятам — натърти господин Джарвис, — че наистина е възмутително да очаквате от клиентите да ви платят петстотин лири стерлинги за реклама, която не са поръчвали, но която въпреки това се е появила в списанието ви.
— Може и да е възмутително, но не и престъпно — усмихна се с подкупваща усмивка Кени.
— Разрешете да продължа нататък, господин Мърчант. Вероятно ще обясните на съда от какво сте се ръководели, когато сте определяли цената на рекламата за отделните фирми.
— Постарах се да разбера до какви суми може да харчи счетоводството, без да иска разрешение от шефовете.
— И с каква измама си послужихте, за да се доберете до тези сведения?
— Обаждах се по телефона в счетоводството и търсех касиера.
Съдебната зала се огласи от смях. Съдията се прокашля театрално и помоли за тишина.
— И само въз основа на това сте определяли размера на сумата?
— Е, не съвсем. Все пак си имах и тарифа. Цените се колебаеха от две хиляди лири стерлинги за цяла страница в цвят до двеста лири за черно-бяла обява върху четвъртинка от страницата. Според мен не може да не се съгласите, че цените ми са конкурентни — при всички положения са малко под средните за страната.
— То оставаше при вашите тиражи да не са под средните! — тросна се господин Джарвис.
— Знам и по-тежки случаи.
— Защо не дадете на съда някой пример? — подсмихна се прокурорът, сигурен, че обвиняемият се е хванал в капана.
— Консервативната партия.
— Нещо не разбирам, господин Мърчант.
— Всяка година Консервативната партия дава прием в „Гроувнър Хаус“6. Продават към петстотин програми и взимат по пет хиляди лири стерлинги за цветна реклама на цяла страница.
— Но поне предоставят на рекламодателите възможността да откажат да плащат по толкова висока тарифа.
— Че и аз им предоставям тази възможност! — възкликна Кени.
— И така, признавате ли, че е противозаконно да разпращате фактури на фирми, които ако не друго, то най-малкото не са виждали продукта?
— В Обединеното кралство, дори в Европа може да е противозаконно — натърти Кени. — Този закон обаче се обезсилва, ако списанието е отпечатано в британската колония Хонконг и фактурите са издадени и разпратени оттам.
Господин Джарвис започна да прехвърля листовете пред себе си.
— Нека ви улесня — поправка 9, член 4, одобрена от Камарата на лордовете — притече му се на помощ Кени.
— Но лордовете едва ли са имали предвид точно това, когато са внесли поправката — сопна се прокурорът, след като най-сетне откри съответния член.
— Аз, господин Джарвис, не умея да чета мисли — подметна обвиняемият, — затова не знам какво са имали предвид лордовете. Единственото, което ме интересува, е да спазвам буквата на закона.
— Да де, но сте нарушили закона, като сте получавали пари в Англия, но не сте ги декларирали пред данъчните служби.
— Случаят е по-различен, господин Джарвис. „Предприемач. О. К.“ се издава от дъщерна фирма, компанията майка е регистрирана в Хонконг. По закон дъщерните фирми в британските колонии могат да получават приходите в страната, където изданието се разпространява.
— Но вие, господин Мърчант, не сте и опитали да разпространявате списанието.
— Британската библиотека и други водещи учреждения са получавали надлежно екземпляр от „Предприемач. О. К.“, както се изисква в член 19 на закона.
— Дори и да е така, господин Мърчант, няма как да си затворим очите, че сте мамили фирмите с цел облагодетелстване.
— Няма такова нещо — на фактурата пише черно на бяло, че ако не е доволен от продукта, клиентът е в правото си да не го плаща.
— Да де, но текстът е толкова ситен, че трудно ще го разчетеш и с лупа.
— Справете се със закона, господин Джарвис, както направих аз. Там никъде не пише какъв точно трябва да е размерът на буквите.
— Ами цветът?
— Какво цветът? — възкликна уж учуден Кени.
— Точно така, господин Мърчант, цветът! Фактурите ви са отпечатани на тъмносива хартия, а буквите са светлосиви.
— Такива са цветовете на запазената марка на търговското ни дружество, господин Джарвис, както ще ви каже всеки, видял корицата на списанието. Пък и в закона не е упоменато изрично какъв да е цветът на фактурите.
— Ух! — изпъшка прокурорът. — Затова пък в закона има член, където се казва недвусмислено, че надписът трябва да е на видно място. Член 3, алинея 14.
— Точно така, господин Джарвис.
— Нима смятате, че задната корица на списанието може да се опише като видно място?
— Че защо да не може! — натърти Кени. — В края на краищата отзад няма нищо друго освен този надпис. Както виждате, опитвам се да спазвам и духа на закона.
— Добре, тогава и аз ще го спазвам — подвикна ядно прокурорът. — След като едно или друго търговско дружество си е платило като поп за рекламата в „Предприемач. О. К.“, не е ли редно да получи и екземпляр от списанието?
— Само ако го изиска — член 42, алинея 9.
— И колко фирми са изискали екземпляр от „Предприемач. О. К.“?
— Миналата година сто и седем. Тази броят им падна до деветдесет и една.
— И всички ли си получиха екземпляра?
— Не. За беда миналата година не успяхме да удовлетворим заявките, затова пък тази година екземпляр получиха всички.
— Значи все пак сте нарушили закона.
— Да, но само защото нямах възможност да отпечатам сто бройки, вече ви изложих причината.
Господин Джарвис замълча, та съдията да си довърши записките.
— Нека ви посоча, уважаеми господин съдия, че това е указано в член 84, алинея 6.
Съдията кимна.
— И накрая, господин Мърчант, разрешете да ви върна към нещо, което за съжаление така и не обяснихте на своя защитник, докато той ви разпитваше.
Кени се хвана отстрани за банката.
— Миналата година сте разпратили две хиляди и четиристотин фактури. Колко търговски дружества ги платиха?
— Някъде около четирийсет и пет на сто.
— Колко, господин Мърчант?
— Хиляда сто и трийсет — призна си Кени.
— А тази година сте разпратили едва хиляда и деветстотин фактури. Мога ли да попитам защо петстотин търговски дружества са били лишени от тях?
— Реших да не искам пари от фирмите, които обявиха, че годишните им резултати не са добри, и не изплатиха дивиденти на акционерите.
— Повече от похвално, сигурен съм. А колко все пак си платиха пълната сума?
— Хиляда и деветдесет — уточни подсъдимият.
Известно време господин Джарвис гледа вторачено съдебните заседатели и чак тогава попита:
