това ритмично, на равни интервали. Чрез специфичните ритмични вариации, недостъпни за нашия слух, цикадата разпознава призива на себеподобните си. Благодарение на тях мъжкият избягва територията на друг мъжки, а женската се устремява към него.
Комарите също използват звука като призив за чифтосване, но те го издават и възприемат по свой специфичен начин. Трепкайки с крила с честота 500 размаха в секунда, женската издава характерния тънък писък, който ви действува на нервите, ако се опитвате да заспите под открито небе без мрежа против комари. Мъжкият долавя този звук с помощта на тъпанче в основата на антените си, което резонира само при тази честота, и се насочва към женската.
Други насекоми привличат партньора си с помощта на третото сетиво — обонянието. Женските на някои нощни пеперуди излъчват мирис, който мъжките долавят с дългите си антени с множество власинки по тях. Те са толкова чувствителни, а миризмата — толкова силна, че женската може да привлече своя партньор от разстояние 11 километра. При такова разстояние в един кубичен метър въздух едва ли има повече от една молекула миризливо вещество, но тя е достатъчна, за да накара мъжкия да полети към източника. За тази цел са му нужни и двете антени. Само с едната той не може да определи посоката, но с помощта на двете може да прецени от коя страна миризмата е най-силна и да се устреми към нея. Женската на малкото нощно пауново око, затворена в клетка в гората, излъчвайки недоловима за нашите ноздри миризма, за три часа привлича от околността над сто едри мъжки екземпляра. Така със своята външност, глас или миризма възрастното насекомо привлича своя брачен партньор. Мъжкото обхваща женското и го държи понякога само секунди, понякога — цели часове. Двете насекоми могат и да се вдигнат във въздуха, като някакъв тромав тандем. След това женското снася оплодените яйца и ги снабдява с хранителни запаси. Пеперудите търсят точно определено растение, чиито листа са единствената храна, която ще приемат гъсениците им; торните бръмбари заравят в земята топчета тор и снасят яйцата си в тях; мухите трескаво тйрсят мърша, а осите ловят паяци, парализират ги с жилото си и ги нареждат около яйцата, така че новоизлюпените ларви да имат запаси от прясно месо. Женският ихнеумон има подобно на кинжал яйце полагало, с което пробива дупчица в дървото точно на мястото, където е открил ларва на бръмбар. Той я пронизва и снася яйцето си направо в мекото й тяло. Когато се излюпи, ларвата на ихнеумона изяжда другата ларва жива. И така цикълът яйце — ларва — кака вида — възрастен индивид започва отначало.
Насекомите са постигнали почти безгранично многообразие във формите на тялото. Като че ли само в едно отношение то има граници — в големината. Днес най-големите живи насекоми са не по-дълги от трийсетина сантиметра — такива са размерите на отделни екземпляри пеперуди атлас с разперени крила и на най-големите пръчкоподобни насекоми. Най-големият бръмбар в света — бръмбарът голиат — достига до същите размери и маса до сто грама. Но това са едва размери на мишка. А защо няма бръмбари колкото язовец и пеперуди колкото ястреб? Онова, което ги ограничава е начинът им на дишане. Както своите близки роднини — стоножките, насекомите дишат с помощта на трахеи — система от тръбички, достигащи до всички телесни органи, с дихателни отвори по страничната повърхност на тялото. Те действат на принципа на газовата дифузия. Кислородът от въздуха, който изпълва трахеите, се абсорбира от стените в краищата на тръбичките. По същия лачин въглеродният двуокис се отделя от тъканите и се разсейва навън. Тази система работи безотказно на къси разстояния, но колкото по-дълга е тръбичката, толкова по- ненадеждно е действието й. Някои насекоми подобряват въздушната циркулация, като издуват и свиват корема си подобно на помпа. Малките трахеи, чиито стени са укрепени отвътре с пръстенчета, не се сплёскват, а се скъсяват и удължават като хармоника. А у някои насекоми трахеите могат да се издуват до тънкостенни балони, които се свиват и разпускат от помпането на коремчето. Но дори и с тези рационализации системата не действува над определени размери на тялото. Гигантските хлебарки и осите човекоядци са просто плод на кошмари. От физиологична гледна точка съществуването им е невъзможно.
Но насекомите са успели да преодолеят ограниченията в размера по един друг начин. Навсякъде в тропиците се издигат хълмчетата на термитниците. На места те са скупчени един до друг със стотици, като стада пасящи антилопи. Сравнението не е толкова абсурдно. Само в един термитник живее колония от няколко милиона насекоми. Те не са решили просто да живеят заедно в едно общо жилище, както хората в някакъв небостъргач. На първо място, всички те са едно семейство, потомци на една двойка възрастни индивиди. Освен това, взети поединично, те са непълноценни и не могат да живеят поотделно. Термитите работници, забързани по пътечките между тревите, са слепи и безплодни. Войниците, застанали на пост пред входовете на термитника, готови да се втурнат да защитават всеки пробив в стените му, са въоръжени с такива огромни челюсти, че са вече неспособни сами да поемат храната си и трябва да бъдат хранени от работниците, В центъра на колонията лежи царицата. Тя е затворена сред дебели глинени стени, от които никога няма да може да излезе, защото тялото й е твърде голямо, за да премине през ходовете на термитника. Издутият й бял корем прилича на 12-сантиметрова наденичка. От него излизат яйца в невероятни количества — до 30 хиляди на ден. Ако не се грижат за нея, тя също ще умре. От единия край бригади работници й носят храна, а от другия — поемат яйцата. Единственият полово активен мъжки термит — царят, голям колкото оса, стои до нея и също се храни от работниците.
Онова, което свързва всички тези индивиди в един съгласуван суперорганизъм, е високоефективната система на общуване. Термитите войници дават сигнал за тревога, като удрят с големите си твърди глави по стените на ходовете. Работниците, открили нов източник на храна, оставят след себе си миризма, по която слепите им събратя лесно намират пътя. Но основният и най-важен сигнален механизъм е свързан с действието на химични вещества, наречени феромони. Те разнасят заповедите с голяма бързина из цялата колония. Всички нейни членове непрекъснато си обменят храна и слюнка. Работниците я предават от уста на уста или взаимно си събират изпражненията, за да допреработят частично смляната храна и да извлекат от нея и последната хранителна частица. На свой ред работниците хранят както ларвите, така и войниците. Те се грижат и за царицата, легнала в своите покои — непрекъснато облизват потрепващите й страни и събират капките течност, отделящи се от ануса й. Така работниците приемат и нейните феромони и бързо ги разпространяват из цялата колония. Ларвите, които се излюпват от яйцата, потенциално могат да принадлежат и на двата пола, но феромоните на царицата, които получават от работниците, потискат развитието им и те остават безплодни, безкрили и слепи. Войниците също отделят свой феромон, който се включва в специфичната смесица от химични сигнали, циркулираща из колонията, и по подобен начин осуетява превръщането на някои от ларвите във войници.
Но феромоните запазват своята сила на въздействие за кратко време. Ако броят на войниците в колонията спадне, намалява и количеството на циркулиращите техни феромони. Царицата не само произвежда феромони, но и ги получава с храната си — и така информацията достига до нея. Дали тя реагира, като произвежда по-специални яйца, от които ще се излюпят войници, или пък работниците се грижат по особен начин за вече излюпените ларви, все още не е установено. Вероятно при отделните видове е различно. Но в подобна ситуация резултатът е винаги един — появяват се нови войници, докато равновесието се възстанови. От време на време царицата също променя естеството на своите феромони, в резултат на което развитието на ларвите не се потиска и те достигат полова зрелост. Тогава из тъмните коридори на колонията плъпват шумолящи рояци от млади крилати полово зрели насекоми. При някои от видовете работниците пробиват в стените на термитника специални отвори и построяват пред тях площадки за излитане. Тези изходи се охраняват от войниците. А след време, когато настъпи дъждовният период, войниците се оттеглят и от отворите се изсипват безброй летящи термити, които се издигат в небето като вихрушка и въздухът се изпълва от тях.
Истинска манна небесна за животните от околността! Около изходите се събират жаби и влечуги, нетърпеливи да налапат насекомите, които напират към площадките. Но преселението продължава и небето се изпълва с кръжащи птици. Термитите рядко успяват да стигнат надалеч. Малкото оцелели се спускат на земята и крилата им веднага се отчупват близо до самите гърди. Те са изиграли ролята си. Сега мъжките започват да гонят женските по земята в строг ритуален танц. Скоро се образуват двойки, които се отделят, за да си търсят място за нов термитник — някоя вдлъбнатинка в почвата или пукнатина в ствола на дърво. Тук те си построяват малка царска килийка, в която копулират и снасят яйца. Първите излюпили се ларви трябва да бъдат хранени от родителите. Но щом яораснат достатъчно, за да търсят самостоятелно храна и да строят глинени стени, царската двойка се отдава изцяло на произвеждане на яйца и с това новата колония е основана.
