Една друга ларва е свидетелство за следващата стъпка в историята на гръбначните животни. В реките на Европа и Америка се срещат животни, подобни на ланцетника, макар и малко по-големи — дълги до 20 сантиметра. Те също живеят в дупки 4 тинята и се хранят чрез филтриране. Слепи са и нямат нито челюсти, нито перки, ако не се смята ресничестият ръб на опашката. Много години се приемало, че това са възрастни организми, на които беше дадено специално име — амоцети — и които бяха класифицирани като безспорни роднини на ланцетника. Впоследствие бе открито, че това са всъщност ларвите на добре познато животно. След време те напускат дупките си, развиват същински очи и дълги вълнисти перки по гърба, нарастват до размерите на змиорка и се превръщат в миноги.
На пръв поглед е оправдано миногата да се вземе за истинска риба. Но това не е така. Тя има нещо подобно на гръбначен стълб, под формата на гъвкава хорда, но няма челюсти. Главата й завършва с голям кръгъл диск, в чийто център се намира езикът, покрит с остри шипове. Миногата има две малки очи с един- единствен носов отвор помежду им, свързан със сляпа торбичка. От двете страни на врата са разположени в редици хрипните отвори. С помощта на диска миногата се вкопчва в тялото на някоя риба, с езика си къса месо и изяжда рибата жива. Миногите и техните роднини миксините, изцяло морски обитатели, са доста разпространени днес. В американските реки понякога броят им достига до бедствени размери. Гъмжилото от миноги унищожава не само болните и мъртви риби, но напада и здравите. Малките им очички, жилавата вендузоподобна уста и гърчещото се тяло ги правят твърде непривлекателни от човешка гледна точка. Независимо от това те заслужават внимание и уважение, тъй като навремето прадедите им били най- високоразвитите същества, населявали моретата. Техните останки бяха открити в скали отпреди 540 милиона години, почти толкова древни, колкото вкаменелостите от бърджеските шисти. Тези новооткрити находки представляват само парченца люспи, но е напълно възможно да бъдат идентифицирани, тъй като съответствуват на откритите цели скелети, намерени в скали от по-късен период.
Повечето от тези безчелюстни рибообразни били доста дребни, с размерите на по-големи лешанки, и имали здрава броня. При някои видове главата и тялото били покрити с ризница от костни пластинки. В предната си част имали две очи и един централен носов отвор, също като миногите. От задната част на бронята се подавала мускулеста опашка, завършваща с перка. Удряйки с опашка, те можели да се предвижват във водата, но по-тежката предна част вероятно ги теглела надолу и главата им винаги била близо до дъното. Въпреки че един или два вида имали прости кожни израстъци в раменната област, повечето не притежавали перки, освен опашната, които да им помагат при плуване и да придават точност на движенията им. Затова първоначално само някои от тях можели да плуват на по-голямо разстояние от дъното. По това време тези води били царството на медузите и на други свободно плаващи безгръбначни. Поради липсата на челюсти рибообразните не можели да се хранят с черупчести мекотели. Било им отредено да опипват с муцуна морското дъно, да всмукват тиня и отпадъци с простата си пръстеновидна уста, да прецеждат годните за ядене частици и да изхвърлят остатъците навън през процепите от двете страни на гърлото си. Малките рибообразни обаче оцелели и се размножили — и по брой, и по видове. Солидната им броня вероятно възникнала като удобен начин за оползотворяване на солите, които извличали от храната и натрупвали в тялото си. Тя сигурно им е осигурявала и необходимата защита, тъй като по това време из моретата бродели огромни двуметрови морски скорпиони, въоръжени с мощни щипки, който се хранели с по-дребните обитатели на морското дъно. Значителните костни наслоявания в областта на главата при някои от тези рибообразни дават възможност за подробно изучаване на тяхната анатомия. Чрез поредица от напречни разрези на вкаменения череп може да се установи формата на кухините, в които са били разположени нервите и кръвоносните съдове. Подобно изследване показва, че една група от тези организми са имали мозък, много близък до този на днешната минога. Те са имали и равновесен механизъм, състоящ се от две извити тръбички, които се пресичат под прав ъгъл в отвесна равнина. Според движението на течността по чувствителната вътрешна повърхност на тръбичките прарибите са получавали представа за положението на тялото си във водата. Съвременните миноги притежават сходно приспособление.
С течение на времето някои от тези организми достигнали значителни размери — около 60 сантиметра. Някои от тях, покрити с люспеста обвивка, били доста подвижни й вероятно често се спускали във водите близо до морското дъно. И все пак, трудно е да ги наречем добри плувци. Единствените им перки, разположени централно по дължината на гърба или корема, не им позволявали да се преобръщат във водата и им осигурявали сравнителна стабилност, но никой от тях нямал странични перки. Това продължило близо сто милиона години; През този огромен период от време се появили коралите и започнали да изграждат рифове, а начленените животни еволюирали в организми, които скоро щели да напуснат моретата и да завземат първите територии на сушата. Важни промени настъпили и сред прарибите. Страничните процепи на гърлото им, възникнали като филтриращи приспособления, постепенно се покрили отвътре с фини кръвоносни съдове и започнали да служат за хриле. Скоро в месестите прегради между тях се образували костни стълбчета и с течение на хилядолетията предната двойка кости постепенно се издала напред. Около тях се развили мускули, така че предните краища на тези израстъци можели да се движат нагоре-надолу. Прарибите се сдобили с челюсти. Костите пластинки по кожата, която ги покривала, станали по-голёми и се превърнали в зъби. Гръбначните обитатели на моретата престанали да бъдат невзрачни създания, които се ровят в тинята и прецеждат водата, за да се нахранят. Сега те можели да хапят. От двете страни на долната част на тялото се образували кожни израстъци, които им помагали да насочват движенията си. Те постепенно се превърнали в перки. Прарибите вече можели да плуват. И така за първи път снабдените с гръбнак хищници започнали да се придвижват сред морските води с ловки и точни движения.
Днес е възможно човек да се разходи по морското дъно от онова време — отпреди 400 милиона години. Сред равната пустинна земя на една кравеферма в Северозападна Австралия, близо до местността, наречена от аборигените Гого, се издига верига от причудливи стръмни скали, високи 300 метра. Геолозите, които правели карта на местността, не могли да си обяснят как е възможно подобни форми да се образуват под въздействието на нормалните ерозионни процеси. Когато изследвали по-задълбочено техните набраздени склонове, те открили, че скалите са изпълнени с останки от корали. В далечното минало тази област била морско дъно, а скалите — рифове, които ограждали дълбоки, гъмжащи от риба лагуни. Реките от сушата течали през тях, а мътните им води, в които коралът не можел да се развива, образували пролуки в рифовете. Постепенно лагуните се изпълнили с наноси и морето се отдръпнало. По-късно равнището на целия Австралийски континент се издигнало. Дъждът и реките отмили мекия пясъчник, който запълвал лагуните, и отново открили рифовете, издигащи се днес — високи и голн — не над морски води, а сред пустинна земя, осеяна с туфи от суха остра трева и с уродливи акации. В подножието им, там, където преди е било морското дъно, са разхвърляни особени на вид бучици. От някои от тях стърчат тънки остри кости. Понякога телата на мъртвите риби от лагуната се превръщали в ядро, около което се извършвало вкаменяването. Заобикалящите ги пясък и тиня се втвърдявали повече от обичайното и запазвали целостта си дори когато останалите наноси се разрушавали от ерозията. Геолозите взели някои от тези бучици и в лабораторни условия месеци наред ги държали накиснати в оцетна киселина. Постепенно камъкът се разтворил и отдолу се показали, удивително запазени, първите цели, недеформирани скелети на най- ранните същински риби на Земята.
Съществували множество различни видове. Подобно на предшествениците си повечето от тях притежавали един или друг вид броня, с плътни люспи, прикрепени към костни пластинки в кожата, а челюстите им били снабдени с внушителни зъби. Започвали да развиват и вътрешен скелет, включително и зачатъци на гръбначен стълб, простиращ се по дължината на тялото и обгръщащ примитивната гъвкава хорда. Всички имали добре развити странични перки, обикновено по две двойки: гръдните — зад самото гърло, а коремните — близо до ануса. Съществували обаче най-разнообразни варианти. Един от видовете имал цяла редица странични перки; при друг вид гръдните перки били обгърнати от нещо като костна цев и наподобявали подпорки или сонди. Някои живеели по дъното, други плували свободно. Един-два вида били същински гиганти, достигащи 6–7 метра дължина. При наличието на подобни съперници почти всички безчелюстни прариби постепенно измрели. Приблизително по същото време в царството на рибите настъпило ясно изразено разделение. Една от групите изгубила почти всички кости в скелета си, а в замяна на това се появил хрущял — по-лека и гъвкава тъкан. Потомци на тази група са акулите и скатовете. Намаляването на костите в тялото им несъмнено ги е направило по-леки в сравнение с еднаквите им по размери предци. Но все пак хрущялът и останалите тъкани са по-тежки от водата и за да се задържат над морското дъно, акулите трябва непрекъснато да плуват. Те се придвижват във също като своите прадеди,
