на цветовете си, като обикалят около съперника, извиват и размахват перки, като плащове на бикоборци. Те удрят е опашка, отправят вълни от налягане към страничната линия на противника и раздират пъстрите му перки. Най-накрая, когато единият не може да издържи повече той се признава за победен, като намалява пигмента в една група клетки и го увеличава в друга, така че страничните му шарки се изменят. С други думи, той „вдига бяло знаме“. Сега победителят може спокойно да ухажва своята женска. За тази цел той използува почти същия реквизит от цветове, шарки и развяване на перките, както при схватката със съперника, но у женската те предизвикват поредица от по-различни реакции, които се увенчават с хвърлянето на хайвера.
Очите на някои риби им помагат да виждат не само какво става във водата, но и във въздуха над повърхността. Рибата пръскач има слабост към мухите и другите насекоми, които кацат по крайбрежната растителност. Тя се прицелва, като взема предвид пречупването на светлината през водната повърхност и изхвърля струйка водни капки, с които събаря насекомото във водата и го изяжда. Една малка рибка от Централна Америка се е специализирала още повече. Зеницата на окото й е разделена хоризонтално, така че на практика тя има четири Очи — двете долни половини за гледане под водата и двете горни — за наблюдаване на въздуха. Така, плувайки на повърхността, рибката си търси храна едновременно отгоре и отдолу.
В другия край на обитаваните от рибите територии, в океанските дълбини — на 750 метра и надолу — не прониква светлина, с чиято помощ те да виждат своите сигнали. Затова много от тях са създали свое собствено осветление. Някои са снабдени с видоизменени клетки, които произвеждат светещи химикали. Други пък притежават колонии от фосфоресциращи бактерии в специални органи с кожни капачета, които се отварят и затварят. Така бактериите ту се показват, ту се скриват и рибата изпраща серии от светлинни сигнали. Дълбините на океана са изпълнени със светлинки, които непрекъснато се движат и ритмично примигват. Несъмнено това е някакъв вид общуване — указания за другите риби от стадото или пък призиви към брачния партньор — но е необходима още много изследователска работа, за да се установят със сигурност техните функции. При един вид флуоресценция обаче целта е ясна и неоспорима. Рибата въдичар има шип в предния край на гръбната си перка, която е издължена в тънка нишка, надвиснала пред устата. На нея виси светеща зелена „лампичка“. Тя привлича другите риби, които се приближават да разгледат полюшващата се светлинка. Тогава рибата въдичар внезапно разтваря пещероподобната си паст и поглъща поредното си ястие.
Неосветени води се срещат не само в океанските дълбини. Някои тропични реки са покрити с плаваща растителност и са така задръстени от гниещи листа, че водите им са мътни и черни. Тук живеят риби, които използват единствен по рода си метод за осветяване на своя път, ненаблюдаван досега при никое друго живо същество. Те произвеждат електричество. Това е присъщо на множество дребни видове — рибата нож в Южна Америка, рибата слон в Западна Африка, наречена така заради удължената си уста, подобна на малък опипващ хобот. За да ги откриете, са ви необходими само един прът с две жици накрая, водещи към усилвател, захранван от батерийка и свързан с малък високоговорител. Ако потопите краищата на жиците в някой поток, по чието тинесто дъно подобни риби търсят храна, ще чуете серия от цъкащи звуци. Това са електрическите сигнали, превърнати в звук и доловими от човешко ухо.
Отстрани на тялото си тези риби имат видоизменени мускули, които произвеждат и предават електрически ток. Някои видове изпращат почти непрекъснати сигнали, други излъчват кратки серии. Изглежда, всеки вид си има свой установен код. Излъчването създава определено електрическо поле в околната среда.
Всеки предмет с различна проводимост от тази на водата изкривява полето, рибата усеща промяната чрез рецепторни пори, разпръснати по цялото тяло и дори в най-непрогледните води е осведомена за формата и разположението на заобикалящите я предмети.
Най-голямата подобна риба е южноамериканската електрическа змиорка. Тя няма родствени връзки със същинските змиорки, но външно прилича на тях и затова е известна с това популярно наименование. На дължина достига до метър и половина и е дебела колкото мъжка ръка. Често се заселва в дупки под речния бряг или между камъните. За животно с дължината на електрическата змиорка сигурно е доста трудно да влезе на заден ход в подобна дупка. Змиорката се справя с помощта на електричеството. Ако наблюдавате змиорка, заета с подобна задача в някой пригоден за целта аквариум, ще чуете как цъкащият звук от електрическите разряди се усилва, докато животното изследва очертанията на избрания „паркинг“ зад себе си и с бавни маневри вкарва дългото си тяло навътре, без нито веднъж да докосне стените. Но електрическата-змиорка има и друг комплект батерии, които произвеждат не непрекъснат ток с ниско напрежение, служещ за ориентиране, а внезапни мощни разряди — толкова силни, че ако хванете рибата без изолиращи гумени ръкавици и ботуши, ударът може да ви хвърли на земята. Змиорката използва такива разряди за ловуване. Тя е едно от малкото живи същества на Земята, които могат да убиват с електрически ток. Днес, 500 милиона години след като техните безчелюстни, тежко бронирани прадеди започнали да размахват опашки и да се движат тромаво над тинестото дъно на древните морета, рибите са се обособили в близо 30 хиляди различни вида. Те са заселили всички части на световните морета, реки и езера. Господството им над водите се олицетворява от най-великолепната, най-храбрата и съвършена измежду всички риби — сьомгата.
Пет вида сьомга посещават северноамериканските реки. Те прекарват по-голямата част от живота си в Тихия океан. Като малки се хранят с планктон. Когато пораснат, започват да ядат малки рибки. Всяка година през август сьомгите, които са достигнали полова зрелост, поемат към американските брегове. Те се събират край брега и тогава започват да си пробиват път нагоре по реките. Те лавират и се борят с бързите течения, като избират с помощта на чувствителните към налягането пори на страничните си линии участъци, където течението е по-спокойно, почиват си в тихите вирове и възстановили силите си, отново се хвърлят на борба с бързеите.
Изборът на реките не е произволен. Всяка сьомга помни точно вкуса на водите, в които се е излюпила — специфичен вкус, дължащ се на минералните примеси в тинята и на флората и фауната в тях. Те могат да разпознаят вкуса на родните води дори в разтвор едно на няколко милиона. Споменът ги води неколкостотин мили през океана до един определен залив и със засилването на миризмата нагоре по една определена река, до един определен поток. Знае се, че ги насочва именно обонянието, защото сьомга със запушени ноздри изгубва пътя си. Но ако няма външни пречки сьомгата демонстрира удивително силна памет и умела навигация. Няколко хиляди малки сьомги били маркирани скоро след излюпването си. Само една-две от тях не се завърнали в онази река, в която за първи път са преплували.
Инстинктът за завръщане е непреодолим, но и препятствията са огромни. Самият преход от солена към прясна вода изисква значителна химична пренагласа на организма. Но сьомгите успяват да се приспособят. Тогава техните зорки очи избират най-ниската част на водопада. След това, огъвайки силните си сребристи тела, те удрят с опашка и скачат във водата. Често им се налага да скочат отново и отново, докато накрая достигнат вировете над водопада и могат да продължат пътешествието си.
Най-после те стигат до плитчините, където родителите им са хвърлили хайвера си, и лягат за почивка с глави срещу течението, толкова нагъсто една до друга, че белезникавият пясък на речното дъно не се вижда, скрит от тъмните им гърбове. За няколко дни формата на тялото им се променя с удивителна бързина. На гърба им се появяват големи гърбици. Горните им челюсти се закривяват, а зъбите нарастват и се удължават. С тях рибата не може да се храни а и времето за хранене е отдавна минало. Това са зъби, предназначени за сражения. Мъжките се бият, застанали един до друг, като всеки се стреми да хване челюстите на противника и да нанесе удар с острите си зъби. Водата е толкова плитка, че извиващите се гърбове често изскачат над повърхността. Най-накрая единият побеждава и си спечелва правото да изрови дупка в пясъка. Някоя женска се присъединява към него. Веднага след това те хвърлят хайвера и семенната течност, които потъват между песъчинките. Сега родителите са напълно изтощени. Те нямат сили дори да излекуват разбитите си, изранени тела. Люспите им окапват, силните доскоро мускули се стапят и те умират. От милионите риби, които с борба си пробиват път нагоре по реките, в морето не се завръща нито една. Съсипаните им тела се разлагат сред потоците, а течението ги изхвърля на купчини върху пясъчните брегове. Тук-там по някой все още жив екземпляр с отчаяно усилие приплясква опашка за последен път. Чайките се събират на ята, за да изкълват очите и разлагащата се плът. Но в едрия пясък остават яйцата —
