чрез вълнообразни движения на задната част на тялото и силни удари с опашка.
Но така тласъкът идва от задната половина на тялото, а главата натежава и постоянно потъва надолу. За компенсация акулите са развили две гръдни перки, разперени хоризонтално като витла на подводница или крила на самолет, чийто двигател се намира отзад. Но тези перки са сравнително слабо подвижни. Акулата не може внезапно да ги извие във вертикално положение и да ги използва за спирачки. Всъщност нападащата акула не може да спре, а само се отбива встрани. Не може да плува и на заден ход. Нещо повече, ако престане да удря с опашка, тя потъва. Някои видове акули си почиват през нощта и спят на дъното. Няколко вида хрущялни риби дори са изоставили изтощителното постоянно движение на опашката, за да се задържат във водата, и са преминали към живот на дъното. Става дума за скатовете. Телата им са придобили сплесната форма, а уголемените им гръдни перки — потрепващи триъгълници встрани от тялото — са поели двигателните функции. За опашката вече не е нужно да удря във водата. Тя е изгубила почти всичките си мускули, станала е тънка и подобна на камшик, понякога с отровен шип на върха. Това е ефикасен метод на придвижване, но той не осигурява бързината на свободно плуващите акули. Всъщност скатовете не се нуждаят от нея. Те не ловуват активно и се прехранват главно с мекотели и ракообразни, които изравят от дъното и разтрошават в устата си, намираща се отдолу. Това разположение на устата е удобно за хранене, но значително затруднява дишането. Акулите поемат вода през устата, прекарват я през хрилете и я изкарват през хрилните цепки. Ако скатовете поемаха водата по същия начин, тя щеше да е пълна с пясък и тиня. Затова те имат два отвора отгоре на главата, през които водата се отвежда направо до хрилете. След това тя се изхвърля отдолу, през хрилните отвори.
Един вид скат, мантата, се е върнал към свободното плуване. Страничните израстъци на тялото му позволяват да се задържа над дъното с незначителни усилия, като използва водата за опора — така, както безмоторните самолети използват въздуха. Но вълнообразно движещите се странични плавници не са толкова мощни двигатели, колкото удрящата опашка, затова мантата не може да плува бързо като своите братовчеди акулите и да им съперничи в ловуването. Тя бавно се носи във водата на своите крилоподобки плавници, достигащи понякога 7 метра в обхват, разтворила огромната си, прилична на цепка уста, и всмуква плаващите пасажи от ракообразни и дребни рибки.
Втората голяма група риби, запазила костния си скелет, и именно техните потомци днес преобладават във водите на нашата планета. По заобиколен път те достигнали до много сполучливо решение на проблема с масата. В далечната епоха, когато повечето риби имали костни пластинки по кожата си, няколко семейства се преселили от открито море в крайбрежните води и накрая — в плитките лагуни и блата. В такива места дишането на рибите е затруднено. Колкото по-топли стават водите, толкова по-малко е разтвореният в тях кислород. За разлика от водите в открито море плитчините лесно се затоплят и намаляват кислородното си съдържание. Затова когато рибите се преселили тук, наложило им се да изнамерят допълнителен начин за получаване на кислород.
При протоптера — добре бронирана риба с древно потекло, населяваща реките и блатата на Африка — все още може да се види методът, към който прибегнали техните праотци. Протоптерът периодично изплува на повърхността и поема въздух. През гърлото въздухът преминава в мехурче, чийто отвор се намира на горната стена на червото. Стените му са гъсто осеяни с капиляри, които поемат газообразния кислород. Всъщност протоптерът има не само хриле като всяка друга риба, но и бял дроб.
Но покрай основното си предназначение изпълненото с въздух мехурче има и други предимства. То позволява на рибата да плува и именно това качество е придобило по-голямо, значение за повечето потомци на тези риби — пионери, започнали да дишат атмосферен въздух. Благодарение на пълния с въздух мехур в тялото си те можели да плуват, без да размахват непрекъснато опашки. Така в моретата се появили костни риби с плавателен мехур. Множество различни видове с подобно устройство плували в лагуните край рифовете Гого, заедно с други, по-архаични видове.
Скоро възникнали видове, които пълнели своите плавателни мехури чрез дифузия на газ от кръвта, без да излизат на повърхността, за да поемат въздух. В някои случаи тръбичката, свързваща мехурчето с червото, закърняло и се превърнало в плътна нишка. Така рибите се сдобили с плавателен мехур.
С това настъпила революция в техниката на плуване. Чрез поемане или изпускане на газ от мехура или чрез изкарването му направо през съединителната тръбичка рибата можела точно да контролира плуването си. Гръдните й перки, освободени от поддържащата функция, вече можели да се използуват за придаване на по-голяма прецизност на движенията и така рибите достигнали почти до съвършенство в плувното си майсторство.
Водата е осемстотин пъти по-плътна от въздуха, затова и най-малката издатина или изпъкналост на тялото може да забави движението повече, отколкото при птица или самолет. Ето защо бързоплуващите океански риби — тон, бонито, марлин, скумрия — имат идеално обтекаеми тела, силно заострени отпред, рязко разширяващи се до максималния диаметър и елегантно изтънени накрая, за да завършат със симетрично разделен на две опашен плавник. Всъщност цялата задна половина на рибата е като двигател. Към гръбнака са заловени снопчета мускули, благодарение на които опашката може да се движи странично с неотслабваща сила през целия живот на рибата. Люспите, така груби и дебели при ранните форми, днес са фини и плътно прилепващи или пък са изчезнали напълно. Повърхността на тялото се смазва от слуз. Хрилното капаче прилепва плътно до тялото, а очите изпъкват едва забележимо над тези гладки очертания. Гръдните и коремните перки, както и гръбната, не играят роля в придвижването. Те служат единствено за кормила, стабилизатори или спирачки. Когато рибата се движи с голяма скорост и не се нуждае от тях, те се прибират във вдлъбнатини и жлебове по повърхността на тялото. А от двете страни на опашката, по горния и долен ръб на тялото са разположени миниатюрни триъгълни перки, които предпазват рибата от преобръщане.
За съвършенството на тази конструкция говори фактът, че тя е била възприета от риби, принадлежащи към съвсем различни семейства, и това е причината за приликата помежду им. Щом като някой вид се движи в открития океан и разчита на скоростта — било за да се прехранва, било за да се изплъзва от враговете си, — неумолимата еволюция усъвършенства чрез естествен отбор формата на тялото му, докато я доближи до най-добрата и математически най-съвършената конструкция за подобна цел.
За да избягват по-лесно преследвачите си, някои живеещи близо до повърхността видове започнали да използват гръдните перки за по-особени цели. Когато ги нападнат, те се стрелват над водата и разперват силно удължените си широки гръдни перки, които дотогава са били плътно прибрани до тялото. Щом възухът изпълни мембраните, рибите се издигат над вълните и се плъзгат стотици метри. Така те надхитряват неприятелите си. Понякога, докато летят, рибите накланят тяло, потапят опашка във водата и плясват няколко пъти, за да подновят импулса си и да продължат своя полет.
Не за всички риби скоростта е жизнено необходима. Онези, които живеят на по-голяма дълбочина или пък край брега, имат други проблеми и нужди. Но и при тях появата на плавателен мехур е оказала силно влияние върху устройството на тялото, като е дала свобода на перките за най-разнообразни предназначения. Перките на щуката са се превърнали в изящни прозрачни весла, които бавно се въртят напред-назад от стави вътре в тялото, като дават възможност на рибата да компенсира и най-слабите промени в течението и да виси неподвижно над скалите, сякаш окачена на невидима нишка. Рибата гурами е видоизменила своите коремни перки в дълги нишкообразни пипалца, с които проучва водата пред себе си, а по време на размножителния период милва партньора си. Рибата дракон пък ги е превърнала във внушителни защитни оръжия, с отровен шип на върха на всеки лъч. След като телесната маса престанала да бъде голям проблем, някои видове отново възвърнали бронята си. В гъсто населения и изпълнен с опасности свят на рифа рибата кутия се носи сред коралите, обкована в костна ризница, с размахан опашен плавник и бързо потрепващи гръдни перки. Тялото на морското конче е също добре защитено. На опашката му няма плавник. То я използва като кукичка, с която се захваща към водораслите или коралите. Тялото му стои изправено, а бившата гръбна перка се е превърнала в нещо като заден двигател, който с вълнообразните си движения, подпомаган и от пърхащите гръдни перки от двете страни на тялото, дава възможност на морското конче да се движи гордо изправено сред коралите и джунглите от водорасли. Гърборогът се храни с корали, като разтрошава твърдите клонки и извлича малките полипи. Перките му са съсредоточени в задната част на тялото — една голяма пляскаща гръбна перка непосредствено до опашката и още една, еквивалентна на нея, от долната страна. Това разположение оставя главата свободна и гърборогът може да я пъха надълбоко между кораловите клонки, за да си избере някое особено апетитно късче. Рогчето, което е
