Южния полюс. По време на антарктическото лято рибарката, носена от непрестанните западни ветрове, може да обиколи цяла Антарктида, а когато дойде май, тя отново отлита на север, към Гренландия. Така тя изкарва и антарктическото, и арктическото лято, когато слънцето почти не залязва. За нея денят е по-дълъг, отколкото за което и да е друго живо същество.
Енергията, която пътешествениците изразходват по време на колосалните си миграции, е огромна, но и предимствата са безспорни. И в двете крайни точки на техните маршрути ги чака изобилна храна, която е на разположение обаче само по половин година. Но как ли птиците са разбрали за съществуването на тези източници на храна, отдалечени с хиляди километри един от друг? Явно отначало полетите им не са били толкова далечни. Те започнали да се удължават преди около 11 хиляди години, по време на всеобщото затопляне, последвало ледниковата епоха. Преди това било достатъчно птиците от Африка например да отлетят малко на север, ча да се озоват на границата на северните полярни ледове, минаващи през Южна Европа. През няколкото летни месеца там имало изобилие от насекоми и почти липсвали местни обитатели, които да се хранят с тях. С оттеглянето на ледниците се освобождавали все нови и нови територии, на които скоро се появявали насекоми и ягодови растения. Всяко следващо лято птиците трябвало да търсят храна все по-далеч, докато постепенно започнали да изминават хиляди километри по време на прелетите си всяка година. Подобни климатични промени вероятно са удължили прелетите и на онези птици от Европа и Северна Америка, които мигрират в направление изток — запад: през лятото — навътре в континента, а през зимата — обратно към крайбрежието, където климатът е по-мек благодарение на морето.
Но по какъв начин птиците откриват пътя си? На този въпрос не може да се даде един-единствен отговор — начините са много. Някои от тях вече са разгада-ни от човека, други все още са загадка за него. А е възможно да съществуват и начини, основани на такива способности, каквито засега дори и не подозираме. Несъмнено много птици се ориентират от географските особености. Летните емигранти от Африка летят кръй северноафриканския бряг, събират се при Гибралтарския проток и оттам прелитат в Европа. По-нататък те се придържат към долините, прелитат над Алпите и Пиренеите през точно определени проходи и така достигат своите летни територии. Други пък поемат на изток през Босфора.
Но не всички птици могат да използват такива преки ориентири. Полярната рибарка например трябва да прелети поне 3000 километра над Южния ледовит океан, без да види суша. Известно е, че някои нощни птици се ориентират по звездите. В облачни нощи те губят посоката, а ако ги пуснат в планетариум, където съзвездията са изместени спрямо действителното си разположение в небето, птиците следват посоката, която им подсказват тези лъжливи ориентири.
Дневните птици вероятно се ръководят от слънцето, Но за тази цел те трябва да умеят да отчитат движението му по небосклона, с други думи — да притежават много точен усет за астрономическото време. Има и птици, които явно определят посоката с помощта на земното магнитно поле. Съдейки по всичко това, прелетните птици трябва да имат в мозъка си часовник, компас и географска карта — поне човекът не би се справил без тези инструменти, ако трябва да измине маршрута, по който прелита лястовичката няколко седмици след излюпването си.
Но дори и с тези способности е невъзможно де се обяснят уменията на някои птици. В знаменития случай с един буревестник птицата била взета от гнездото й на остров Скокхолм, Западен Уелс, и изпратена със самолет в Бостън, САЩ, на разстояние 5100 километра. Там тя била пусната на свобода. След 12 дни и половина птицата била отново в гнездото си. За да се върне толкова бързо, тя явно е летяла право към целта си. Но как е разбрала къде точно се намира и по какъв път да се върне у дома си, остава загадка за нас.
Перата, с чиято помощ птицата запазва топлината на тялото си и може да лети, имат още едно предназначение. Широките им плоскости, които лесно се изправят и прибират, служат отлично за сигнални флагчета. През по-голямата част от живота си повечето птици имат интерес да остават незабележими, а със своята окраска и шарки перата могат да играят ролята на отлична маскировка. Но всяка година с настъпването на размножителния период птиците изпитват остра нужда да общуват помежду си. Мъжките си оспорват местата за гнездене, като всеки се стреми към надмощие с помощта на дълга поредица от ритуални действия, изразяващи заплаха или претенции: красноречиво наежване на гребена, издуване на многоцветните гърди, разперване на пъстрите крила. Обикновено тези зрителни сигнали са придружени с най-разнообразни звуци. Както едните, така и другите сигнали носят три вида информация: провъзгласяване на видовата принадлежност, предизвикателство към останалите мъжки от същия вид, които имат претенции към съответната територия, и призив към женската.
В зависимост от особеностите на местността, която обитава, а също така и от нрава на птицата може да преобладава зрителната или звуковата сигнализация. Плашливите птици, които водят незабележим живот в горските гъсталаци, избягват зрителните сигнали и влагат цялото си старание в особено дългите и звучни песни. Ако чуете дивни водопади от звуци с кристални трели и вълнуващи извивки, почти със сигурност певецът е някоя невзрачна птичка в скромно палтенце — африкански бюлбюл, азиатска тималия, европейски славей. Точно обратното: най-разкошно оперените птици — пауни, фазани, папагали — са толкова самоуверени, дотолкова не изпитват страх от врагове, че без колебание излагат на показ пъстрите си облекла. И тъй като основният начин за общуване при тях са зрителните сигнали, не е чудно, че звуковете, които издават, обикновено са кратки, прости и неблагозвучни.
Изявяването на видовата принадлежност е много важно — то спестява на птицата ухажването и чифтосването с партньор, с когото не може да създаде потомство. В отделни случаи това се постига само с песента на птицата. Както за орнитолога, така и за женската е еднакво трудно да определят каква е малката кафеникава птичка, която се крие в живия плет в някоя част на Англия — това е просто невъзможно, ако се съди единствено по външния й вид. Едва когато тя запее, и за птицата, и за човека става ясно дали това е брезов, горски или елов певец.
Най-често обаче видовата принадлежност се демонстрира с окраската на перата. В това безжалостният експериментатор лесно може да се убеди: ако нарисува на птица черта под окото или ивица на крилото, така че да заприлича на някой сроден вид, ще види колко лесно се заблуждават истинските представители на този вид.
Разпознаването на своите е особено важно, когато няколко сродни вида живеят на една територия и възниква опасност от кръвосмешение. Именно това е причината за възникването на ярките и разнообразни окраски при близкородствените риби пеперуди край кораловите рифове. Така е и при птиците: ако няколко сродни вида имат ярки цветове и разнообразни шарки, това е сигурен признак, че живеят в една и съща област. Едни от най-пъстрите австрийски птици са вълнистите папагалчета и чинките. И наистина по няколко вида и от двете групи обитават едни и същи райони. Навсякъде по света напролет патиците от различни видове се смесват на големи ята в един и същи водоем. Тогава патоците от всеки вид придобиват характерни окраски и шарки по главата и крилете, за да могат женските да ги разпознават. Това, че основната функция на тази ярка окраска е разграничаването от другите видове, се доказва от факта, че когато на някое островче се заселят патици само от един вид и останат там достатъчно дълго, за да придобият свой собствен облик, те винаги се превръщат в много по-невзрачна, безцветна вариация на континенталните си първообрази. Тук за патока вече не е необходимо непрекъснато да оповестява своята самоличност — наоколо няма други птици, с крито женската би могла да ги сбърка.
Освен за видовата си принадлежност обаче птиците трябва по някакъв начин да съобщават и за пола си. При патиците за това служи окраската по главата — тя е характерна само за мъжките индивиди. При много видове обаче, например морските и грабливите птици, мъжките и женските индивиди имат еднаква външност през цялата година. По тази причина полът им се разкрива чрез поведението и звуковете, които издават. Мъжкият пингвин получава необходимата му информация за „униформените“ си съседи по особено мил и забавен начин. Той взима в човката си камъче, доближава се до някой пингвин, застанал по-настрани от групата, и с най-церемониален вид го слага в краката му. Ако избраникът го клъвне и заеме войнствена поза, значи е станала ужасна грешка — пингвинът е мъжки. Ако подаръкът му се посрещне с пълно безразличие, значи това е женска, която обаче не е готова за размножаване или пък вече си е намерила партньор. Тогава нашият пингвин отново взема отхвърления си дар и отминава по-нататък. Но ако поднесеното камъче се приеме с дълбок поклон, това значи, че си е намерил другарка. Той отвръща на поклона й, след което новата двойка протяга шии и подхваща ликуващ брачен дует.
Една от най-прекрасните европейски водни птици — гмурецът рогач — има много по-изискан костюм, отколкото пингвина. Напролет и у двата пола отстрани на главата се появяват дълги кестеняви бакенбарди,
