също място през целия си живот. През нощта снася на няколко пъти общо около 40 яйца. Дълбочината, на която ги заравя, зависи от характера на почвата, но във всички случаи достатъчно дълбоко, за да няма температурни колебания повече от 3° С. Тя разполага дупките на места, които не се огряват през целия ден пряко от слънцето. Някои видове полагат още по-големи грижи, за да осигурят постоянна температура за яйцата си. Соленоводните крокодили строят гнезда от купчини растителност и когато стане прекалено топло, обливат яйцата си с урина. Американският алигатор също струпва купчина от растения, снася яйцата си в нея и периодично преобръща растителността, за да осигури на яйцата достатъчно влага и топлина, отделяни от гниенето на листата.
Най-сложно и удивително е поведението на крокодила при грижите, които полага за своето поколение. Непосредствено преди излюпването си малките на нилския крокодил започват да писукат вътре в яйцата. Призивите им са толкова пронизителни, че се чуват от няколко метра, дори през черупката и пясъчния слой. Щом ги чуе, женската започва да разравя яйцата. Щом някое малко изпълзи от пясъка, тя веднага го поема с уста и при това действа с огромните си зъбати челюсти внимателно и нежно, като с пинсети. Под езика й се е образувала специална торбичка, където могат да се поберат 5–6 новоизлюпени крокодилчета. Когато торбичката се напълни, тя ги отнася във водата, а докато плува, малките надничат с писукане иззад оградата от зъби. Мъжкият също се притичва на помощ и за кратко време всички крокодилчета биват пренесени в специалните „ясли“ в плитчините. Тук те остават няколко месеца, крият се в малка дупки по брега и ловят жаби и риба, докато родителите им се излежават някъде наблизо и непрекъснато ги държат под око. Съвсем убедително звучи предположението, че и някогашните динозаври са имали не по-малко сложни ритуали на ухажване и форми на родителско поведение.
Костенурките са с толкова древно потекло, колкото и крокодилите. Още в началото на своята история те избрали пътя на самоотбраната. Крокодилите постигнали здравина на кожата с помощта на малки костици под плочките на гърба. Костенурките взели още по-сериозни мерки: при тях люспите на гърба се превърнали в рогови пластинки върху здрава костна основа, така че тялото им се оказало обгърнато от буквално непробиваема броня, под която при опасност могат да се приберат и главата, и крайниците. Това е несъмнено най-надеждното защитно средство, притежавано от което и да било гръбначно животно. То явно е служило добре на костенурките, защото оттогава до наши дни те почти не са се изменили. Единствената значителна промяна в иначе монотонния им живот станала на съвсем ранен етап от тяхната еволюция. Една група костенурки преминали към живот във водата и се отделили от сухоземните костенурки. Това бяла съвсем естествена крачка за животно с обемиста и тежка черупка на гърба си, за което придвижването на сушата било свързано с големи усилия и висок разход на енергия. За съжаление едно от наскоро придобитите свойства на влечугите попречило на костенурките да се почувстват във водата съвсем у дома си. Защитната черупка върху яйцата, която позволила ка прадедите им да станат независими от водата, тук била безполезна. Ципите, с чиято помощ зародишът диша през порите в черупките, осъществяват обмяната на газовете. Във водата обаче тази система ие може да функционира и малките биха се удавили в черупките си. Затова всяка година през размножителния период женската костенурка напуска за известно време открития океан, доплува до крайбрежните води и през някоя от следващите нощи се изкачва с големи усилия върху пясъчния бряг, изкопава дупка и снася яйцата си, също както своите сухоземни роднини.
Третата група съвременници на динозаврите — гущерите — днес са далеч по-многобройни и от крокодилите, и от костенурките. В сравнение с тях гущерите са се отдалечили много повече и от древните си форми. Съвременните гущери принадлежат към най-различни семейства: игуани, хамелеони, сцинкове, варани. За защита на своята скъпоценна непропусклива кожа всички те са се сдобили с различни видове люспи. Австралийският късоопашат гущер например е покрит с дебели, гладки, плътно прилепващи люспи, като истинска ризница. У американския отровен гущер люспите са обли, подобни на черни и розови мъниста. А у африканския сцинк те са удължени и завършват с шипче — като богато украсена рицарска броня. Също както човешките нокти, люспите са изградени от мъртва . рогова материя и постепенно се изхабяват. Затова гущерите трябва периодично да ги сменят, понякога дори няколко пъти в годината. Новата люспеста обвивка израства под старата, която пада.
Изглежда, че люспите са по-податливи към изискванията на еволюцията, отколкото костите. Освен за непосредствена защита на кожата те служат на гущерите и за много други цели. На гърба си морските игуани имат гребен от дълги люспи, които по време на борба за територия с друг мъжки настръхват и им придават особено могъщ и застрашителен вид. У някои хамелеони — може би най-живописните съвременни влечуги — люспите на главата са се видоизменили в рогчета — едно, две, три, понякога дори и четири. Гущерът молох, своеобразен малък гущер от Централноавстралийската пустиня, който се храни изключително с мравки, има гръб, покрит с удължени люспи, които се събират в центъра и образуват здрав щит с шип в средата. Малко са птиците, на които би се усладила такава бодлива хапка. Но освен защитната функция формата на люспите изпълнява и друга, съвсем необичайна роля. Всяка люспа е набраздена с тънки улейчета, които излизат като лъчи от централния шип. През студените нощи попадналата върху тях роса се кондензира и под въздействието на капилярните сили се придвижва по улейчетата и попада в устата на животното. Но може би най-удивителни са люспите на гекона. Тези малки тропични гущерчета тичат нагоре по стените, пробягват по тавана с главата надолу, катерят се дори по отвесна стъклена повърхност — и всичко това с такава лекота, като че ли си служат с вакуум. Но всъщност цялата заслуга е на люспите. Отдолу на пръстите им те са подплатени с възглавнички, образувани от множество микроскопични власинки невидими с просто око. Всяка от тях е толкова малка, че може да се разгледа само с електронен микроскоп. При силен натиск тя се залавя и за най-незначителните грапавинки, дори по повърхността на стъкло. Именно тези власинки дават възможност на гекона да застава в най-невероятни пози.
Някои гущери, подобно на саламандрите от Новия свят, през цялата си еволюция сякаш са се стремили да се отърват от крайниците си. Днес няколко вида сцинкове илюстрират различни етапи от този процес. Австралийските сцинкове, като късоопашатия и синьоезичния, имат крака, но те са твърде малки и слаби, за да удържат тялото им над земята. Един друг гущер, европейският жълтокоремник, изобщо няма крака, макар че скелетът му още носи следи от закърнели раменни и тазови кости. А южноамериканските люспоноги дори и в рамките на един-единствен род демонстрират много междинни етапи от изчезването на крайниците. У един от видовете са се запазили и четирите крака, всеки от тях с по пет пръста; друг вид пък има съвсем малки крака само с по два напълно развити пръста, а трети — само задни крака с по един пръст, като от предните крака не е останала никаква външна следа.
Преди сто милиона години в резултат на закърняването на крайниците сред една група древни гущери се появили змиите.
Точно кои са били тези гущери е все още спорен въпрос. Загубата на крайниците при тях вероятно е била свързана с преминаването към подземен начин на живот. Затова, че прародителите на змиите са живели под земята, днес можем да съдим по няколко признака. Там нежните ушни тъпанчета лесно биха се увредили, а и, слухът не е особено необходим. Затова подземните обитатели изгубват ушите си. У нито една змия не е открито тъпанче, а онази кост, която при другите влечуги предава тъпанчевите вибрации, при змиите е свързана с долната челюст. Ето защо те са напълно гпухи за звукове, предавани по въздуха, но затова пък усещат например вибрации от стъпки, които се разпространяват в почвата.
По мнението на някои специалисти друго доказателство са змийските очи. По устройство те значително се различават от зрителните органи на останалите влечуги: Ако прародителите на змиите действително са живели под земята, то при тях, както при всички подземни обитатели, би трябвало очите да дегенерират. Но ако преди да ги изгубят окончателно, притежателите им са се върнали към живот на повърхността, зрението отново им е било необходимо и закърнелите органи са започнали пак да се развиват. Това е причината за уникалното устройство на змийското око. Тази теория звучи напълно убедително, но още не е получила всеобщо признание.
Но в това, че змиите някога са имали крака, не се съмнява никой. Всъщност при питона и боата и до днес са запазени не само вътрешни остатъци от хълбочната кост, но и външни следи от задни крайници и по един шиповиден израстък от двете страни на клоаката. Останали без крака, змиите трябвало да си намерят някакъв друг начин на придвижване. Те свиват последователно мускулите отстрани на тялото си, така че то се извива S-образно. Мускулните свивания пробягват на вълни по тялото, змията се притиска ту с едната, ту с другата си страна в различни неравности на терена — камъни, стъбла на растения — и се оттласква напред. С други думи, тя се извива и пълзи. Ако я поставите върху съвършено гладка повърхност, тя няма от
