навътре в морето и се гмуркат, за да търсят паша по дъното. Сега им е нужно точно обратното — не да отделят топлина, а да я запазят колкото е възможно по-дълго време. За тази цел игуаните разполагат със сложен физиологичен механизъм: те могат да свиват артериите под кожата си, така че кръвта им, временно изтласкана във вътрешността на тялото, запазва топлината си за по-дълго време. Ако се преохладят, те няма да имат сили да преплуват обратно през прибоя или да се задържат върху скалите и вълните ще разбият телата им в камъните. Този опасен момент настъпва няколко минути след потапянето. Телесната им температура спада с десет градуса и за игуаните е време да се върнат обратно на сушата.
Завърнали се върху скалите, те се просват с разперени крака — също като хора, изтощени след дълго плуване. Едва когато температурата им се покачи отново, игуаните започват да смилат погълнатите водорасли.
Късно след обяд, когато слънцето клони към залез, отново възниква опасност от преохлаждане и игуаните пак се струпват по най-високите части на скалите, за да приемат колкото може повече слънчеви лъчи, преди да е паднала нощта.
Така игуаните успяват да поддържат повечето време телесна температура около 37°С — същата, както у човека. При някои гущери тя е дори с 2–3 градуса по-висока, Явно наименованието студенокръвни1, с което често наричаме влечугите, е неточно. Много по-уместно е да ги наречем екзотермични, т. е. получаващи необходимата им топлина от околната среда, за разлика от ендотермичните животни, например бозайниците и птиците, които сами я произвеждат в тялото си. Ендотермията дава много предимства. Тя създава условия за развитие на редица фини и сложни органи, които температурните колебания лесно биха увредили. Освен това позволява на животните да бъдат активни и нощем, без огряващите слънчеви лъчи, и дори им дава възможност да живеят в студените области, където не би оцеляло нито едно влечуго. Но всички тези привилегии се заплащат скъпо. Около 80 на сто от калориите в храната ни например се изразходва за поддържане на телесната ни температура на едно постоянно равнище. Екзотермичните влечуги, които вземат топлината си непосредствено от слънцето, могат да живеят с 10 на сто от хранителните вещества, необходими за един бозайник със същите размери. Затова влечугите спокойно живеят в пустините, където бозайниците биха умрели от глад, а за морските игуани е предостатъчно такова нищожно количество храна, с което не би преживял дори и заек.
Влечугите не само оцеляват в безводните области, но и успешно се размножават в тях — затова и яйцата им имат нужда от непропусклива обвивка. Това се постига сравнително лесно. В края на яйцепровода има жлеза, отделяща вещество, което образува здрава ципа около всяко преминаващо яйце. Зародишът трябва да диша, затова ципата е пореста и пропуска навътре кислорода, а навън — въглеродния двуокис. Но наред с предимствата си, тази обвивка създава и някои затруднения. Ако е така плътна, че да предпазва яйцето от изсъхване, тя явно ще затруднява и проникването на семенната течност. Следователно оплождането трябва да стане още в тялото на женската, при снасянето на яйцетб. За тази цел мъжкият има пенис.
У различните групи влечуги формата на този орган е различна. Само при едно съвременно влечуго той липсва изцяло — това е странното гущероподрбно същество туатара, което живее на няколко от малките острови на Нова Зеландия.
Туатарата успява да постигне вътрешно оплождане по начин, който напомня за оплождането при някои саламандри и жаби. При чифтосването половите отвори на двамата партньори плътно се допират, така че семенната течност прониква в яйцепровода на женската. Интересно е, че туатарата прилича на земноводните и по една друга особеност: тя запазва своята активност дори при температура, по-ниска от 7°С, която не би се харесала на нито един гущер или змия, Явно туатарата е много примитивно влечуго — това се потвърждава и от устройството на черепа й, който по някои основни белези се доближава до този на най-ранните изкопаеми влечуги. Кости от буквално същото животно са открити в скали отпреди 200 милиона години. Следователно туатарата се отнася, ако не към епохата, когато влечугите са се отделили от земноводните, то поне към ранните периоди на тяхната история, към зората на техния златен век, когато влечугите достигнали невъобразимо разнообразие от форми:
И така тези четирикраки дебелокожи, снасящи яйца студенокръвни същества се приспособили към условията във всички части на света, освен в полярните области. Някои, като плезиозаврите и ихтиозаврите, заживели във водата, а краката им се видоизменили в плавници. При други, например при птерозаврите, на предните крайници се развил по един удължен пръст, на който се опъвала подобна на платно кожна гънка — те населили въздуха. А на сушата господствали динозаврите.
Най-богатото находище на останки от динозаври, открито досега, се намира в Средния Запад на САЩ. В Тексас през пласт утаечни скали лениво лъкатуши река Палукси, приток на Бразос. Някога това е било тинестото дъно на речно устие. И веднаж по време на отлив оттук са минали няколко динозавъра. Единият от тях е бил теропод, месоядно влечуго, което е ходело изправено на задните си крака. Неговите трипръсти отпечатъци си стоят и до днес край единия бряг на сегашната река, а между тях се вижда браздата, оставена от влачещата се опашка. Малко по-надолу по течението реката е отмила част от по-късните наслоявания и е оголила в същия пласт четири огромни кръгли стъпки с почти еднометров диаметър, оставени от гиганстски тревопасен гущер. Сега, когато водата тече отгоре им, не е трудно човек да си представи, че речното дъно не е каменно, а все още покрито с тиня и тези исполини са минали оттук само преди няколко часа.
На едно друго място има истински музей на динозаври — там, където в един пласт с дебелина почти четири метра са били открити останките на 14 различни вида динозаври. Някои от тях са били не по-големи от кокошка. Други са били най-големите сухоземни същества на Земята. Оттук са извадени 30 цели скелета, но в скалния пласт са останали още много отделни кости. Някога той е представлявал пясъчна плитчина сред течението на река. Разлагащите се гигантски трупове на динозаври са плували надолу по реката, засядали са в плитчината и бавно са се разпадали от гниенето или пък са били разкъсвани на парчета от по-малките динозаври, хранещи се с мърша. Всички дълги кости — скелетът на крайниците, части от гръбнака — са ориентирани приблизително в една и съща посока и по тях можем да съдим как е текла реката. Целият пласт се е образувал за не повече от стотина години — ярко доказателство за това, колко многобройни са били някога тези създания.
Защо някои от видовете са достигнали такива огромни размери? Вероятно причините са поне две. По зъбите на едни от най-големите влечуги, апатозаврите (наричани по-рано бронтозаври и достигащи до 25 метра дължина и вероятно до 30 тона маса), може да се съди, че те са били вегетарианци. Растенията от тази епоха — папрати и сагови палми — са имали жилави влакнести листа, които са били трудносмилаеми. Зъбите на апатозавъра и неговите роднини, макар и многобройни, са били просто устроени, с клиновидна форма — далеч по-непригодени за сдъвкване на растителна храна, отколкото кътниците на днешните крави и антилопи. Затова раздробяването на храната е трябвало да става в стомаха на влечугото. Имаме основание да предполагаме, че някои динозаври са гълтали речни камъчета, които са спомагали за смилането на храната в стомаха им — така, както днес във воденичката на някои птици има погълнати песъчинки. Но древните влечуги трябва да са разчитали най-вече на биохимичното и бактериологичното действие на стомашните си сокове. Във всеки случай смилането на храната сигурно е отнемало доста време. Затова стомахът на тревопасния динозъвър трябва да е бил огромен резервоар за съхраняване на погълнатата растителност през целия продължителен процес на ферментация. А огромният стомах изисква огромно тяло, което да го носи. Месоядните динозаври на свой ред били принудени да достигат гигантски размери, за да могат да нападат тревопасните великани.
Второто предимство, което гигантският ръст давал на динозаврите, е свързано с постоянния проблем на всички влечуги — регулирането на телесната температура. Колкото по-голямо е тялото, толкова по-дълго то запазва топлината си и толкова по-неподатливо е на краткотрайните температурни промени в обкръжаващата го среда. Тъй като растителната им храна била крайно бедна на хранителни вещества, тревопасните животни трябвало да я поглъщат в големи количества и да прекарват почти цялото си време в ядене. Ето защо слабата чувствителност към незначителните температурни изменения трябва да е била много ценна за тях.
С нуждите на терморегулацията може да се обясни и причудливата форма на тялото при някои видове. Например по гърба на стегозавъра са разположени шахматно два реда ромбовидни пластинки. Преди време се смяташе, че това е един вид броня. Но внимателното изучаване на костната повърхност показа, че приживе всяка пластинка е била покрита с кожа, снабдена с гъста мрежа от кръвоносни съдове. Много
