протяга задния си крак и разширява отвора на торбичката с помощта на най-дългия си пръст.
Най-фантастичният от всички тези причудливи методи на размножаване — разбира се, в сравнение с брачните обичаи на бозайниците — принадлежи на малката жабка ринодерма, открита от Дарвин в южната част на Чили. След като женските снесат яйцата си върху влажната земя, мъжките застават около тях на групички и ги пазят. В мига, в който зад прозрачната ципа на яйцата се появят признаци на живот, мъжките си накланят напред главата и сякаш ги поглъщат. Но така изглежда само отстрани. Всъщност те ги вкарват в гушката си, която у този вид е необикновено голяма. Яйцата се развиват там, докато един прекрасен ден мъжкият започва леко да се дави, после широко разтваря уста и от нея се изсипват напълно оформени жабчета.
Измежду всички земноводни обаче най-образцови родители са западноафриканските жаби от рода Нектофриноидес. При тях женските отглеждат яйцата в тялото си подобно на плацентните бозайници. Тези жаби са дълги едва около два сантиметра. През по-голямата част от годината те се крият в скалните процепи. Но когато започнат дъждовете, излизат на цели тълпи и се чифтосват, като мъжката жаба обхваща партньорката си през слабините. Клоаките им се притискат плътно, така че спермата преминава в тялото на женската. Оплодените яйца остават в нейните яйцепроводи. От тях се развиват напълно оформени попови лъжички, с уста и външни хриле. Те се хранят с белите люспици, които се образуват по стените на яйцепровода — отхапват по мъничко, точно както своите свободно плуващи роднини в някой водоем. След девет месеца, когато отново настъпи дъждовният период, женската ражда малките си. За разлика от матката на бозайниците нейният стомах и яйцепроводи са лишени от мускулатура, която да изтласка малките навън. Затова женската се хваща здраво за земята с предните си крака и силно издува белите си дробове, които притискат корема и с натиска си изтласкват малките жабчета.
С помощта на подобни хитроумии способи безопашатите земноводни са свели до минимум своята зависимост от водата при оплождането, снасянето на яйцата и отглеждането на малките. Но заради пропускливата си кожа те все пак са принудени да живеят във влажна среда, без която бързо се обезводняват и загиват. Обаче има един-два вида, които са успели да се освободят и от тази необходимост. Едва ли можем да си представим по-неблагоприятна среда за едно земноводно от пустините на Централна Австралия, където по няколко години може да не падне нито капка дъжд. Но има няколко вида жаби, които са се приспособили дори към тези условия. Жабата водоносец се появява на повърхността на почвата само по време на редките и краткотрайни проливни дъждове. Тогава водата се задържа във вдлъбнатините на камъните по няколко дни, а дори и цяла седмица, Жабите започват трескаво да се тъпчат с гъмжилото от насекоми, които също излизат, щом завали. След това се чифтосват и веднага снасят яйцата си в плитките топли локви. Яйцата се развиват и поповите лъжички се излюпват с невероятна бързина. Преди водата да се просмуче в земята и пустинята да изсъхне отново, жабите — и възрастни, и млади — успяват да поемат през кожата си толкова много вода, че се превръщат в балони, издути почти до пръсване. След това се заравят дълбоко в още рохкавия пясък и си издълбават малка подземна камера. От кожата им се отделя слуз, която се превръща в ципа, обвиваща тялото им — те заприличват на портокали от супермаркет, опаковани в найлон. Така се предотвратява изпаряването на влага през кожата. Разбира се, известно количество влага все пак се губи при дишането — жабата диша през микроскопични каналчета, които водят от ноздрите й до повърхността на ципата. В такова състояние на преустановена жизнена дейност тя може да останспоне две години, подобно на далечния и древен братовчед на земноводните — протоптера. И все пак дори и тази жаба е зависима от падането на дъждовете. Активният й живот е съсредоточен в онзи кратък период, когато пустинята се насища с влага. Всяко живо същество, което иска да оцелее, да води активен живот и да даде поколение в области почти без валежи и без открити водни басейни, трябва да има непропусклива кожа и яйца с непропусклива обвивка. Тези две придобивки били второто голямо събитие в хода на еволюцията. То сложило край на ерата на земноводните и било свързано с появата на следващата значителна група животни — влечугите.
7. Непропускливата кожа
Ако все още на Земята има място, където влечугите да са пълновластни господари, това са Галапагоските острови — усамотени сред водната пустиня на Тихия океан, на 600 мили от южноамериканския бряг. Влечугите са се заселили тук много преди идването на човека и другите бозайници, което е станало преди около 400 години. Те трябва да са се озовали на островите като неволни пътници върху саловете от растителност, които плуват по южноамериканските реки и попадат надалеч в морето, носени от теченията. Оттогава хората са заселили на Галапагоския архипелаг много видове бозайници, но дори и днес на някои от малките, отдалечени островчета скалите гъмжат от гущери, а сред кактусите тежко пристъпят гигантстки костенурки. Стъпил тук, човек има чувството, че е попаднал в един свят отпреди двеста милиона години, когато подобни същества са представлявали върха на еволюцията.
Пръснати от двете страни на Екватора, Галапагоските острови са напичани от жаркото слънце. Те имат вулканичен произход, Най-големите достигат на височина до 3000 метра и като привличат облаците, си осигуряват валежи. Склоновете им с обрасли с рядка растителност — кактуси и прашни пълзящи храсти. Но по-малките островчета са безводни. Около угасналите им кратери лавата е застинала на вълнички и спукани мехури, образували се още по времето, когато тя се е процеждала навън през пукнатините, гъста като петмез. По време на редките и оскъдни валежи водата се стича по скалите и изчезва почти мигновено. Няма нито дървета, нито храсти, които да хвърлят сянка, само стърчащи самотни кактуси, настръхнали от бодли. Черната лава е така нажежена от слънцето, че при допир изгаря ръката. Тук някое земноводно би се изпекло и би загинало за броени минути. Но игуаните се чувствуват отлично. Те оцеляват благодарение на това, че за разлика от земноводните, кожата им не пропуска влагата.
На островите има два вида игуани — сухоземни, които живеят в храсталаците, и морски, които се тълпят върху голите скали над водата. За тях припичането под парещите слънчеви лъчи е не изпитание, а жизнена необходимост. Физиологичните процеси в организма на животното, както всички химични реакции, зависят от температурата. В известни граници колкото е по-висока температурата, толкова по-бързо протичат те и толкова повече енергия се отделя. Нито земноводните, нито пък влечугите произвеждат необходимата им енергия в собственото си тяло, а я извличат направо от заобикалящата ги среда. Земноводните не могат да се излагат за по-дълго време непосредствено на слънчевите лъчи поради пропускливостта на своята кожа; затова телесната им температура, а заедно с нея и активността им, по необходимост е сравнително ниска. Но влечугите нямат такива проблеми.
Морските игуани спазват дневен режим, който им помага да поддържат най-благоприятна за тях телесна температура. На разсъмване те се събират на върха на хребетите от лава или се разполагат откъм източната страна на големите камъни, с тела, обърнати към изгряващото слънце, за да погълнат колкото може повече топлина. За около час достигат оптималната си телесна температура, след това се обръщат с глава към слънцето. Сега телата им са почти в сянка и лъчите огряват само гърдите им. Но слънцето се издига все по- нависоко и с това опасността от прегряване нараства. Наистина кожата на влечугите притежава едно незаменимо свойство — относителна непропускливост, но в нея няма потни жлези, затова игуаните не могат да охлаждат телата си чрез изпарение на потта. Дори и да можеха, това едва ли би било разумна стратегия в една среда, където водата е така оскъдна. Но все пак те трябва някак си да избегнат опасността да се сварят в кожите си.
Наистина трудна задача. Игуаните напрягат крака и държат корема си по-далеч от нажежената черна скала, за да поглъщат колкото може по-малко : топлина от нея, а също и за да може ветрецът — ако има такъв — да охлажда тялото им и отдолу, и отгоре. Те плътно се скупчват във всяко сенчесто местенце — във вдлъбнатините под камъните или най-добре — в дълбоките тесни процепи, охлаждани от обливащите ги вълни. Самото море е твърде студено за игуаните, защото Хумболтовото течение, на чийто път лежат островите, идва право от Антарктика. Морските игуани все пак са принудени по веднъж дневно да влизат във водата, за да се нахранят. Подобно на много свои роднини ртЮжноамериканския континент те са вегетарианци. Върху застиналата лава не виреят никакви годни за ядене растения, но в морето, точно под приливната линия, има обилна паша от зелени водорасли. Затова всеки ден към пладне, когато кръвта им се нагрява до краен предел и те са на границата на слънчевия удар, игуаните се престрашават да се потопят във водата. Те се хвърлят в прибоя и плуват енергично, удряйки с опашка като гигантски тритони. Някои висят по скалите над самата вода и гризат водораслите, извили глава на една страна. Други влизат по-
