12. Живот по дърветата
За успешното катерене и скачане по дърветата крайно важни са две умения: точната преценка на разстоянията и здравото залавяне за клоните. Двойка очи, насочени напред и способни да се фокусират върху един и същи обект осигуряват първото умение, а за второто са нужни ръце със силни, здраво захващащи се пръсти. Около двеста вида животни притежават тези две характерни особености. Това са различните видове маймуни, включително и човекът, който с присъщото си самодоволство е нарекъл цялата група примати — от латинското примус, т. е. пръв.
Няма съмнение, че приматите са произлезли от същите примитивни насекомоядни бозайници, подобни на земеровки, които станали родоначалници на такива разнообразни създания като прилепите, китовете и мравоядите. Всъщност тупайята, която може да служи за достоверен образец на ранните бозайници, достатъчно се доближава до приматите, за да бъде класифицирана като една от тях. Според специалистите по сравнителна анатомия най-сериозните аргументи за това са два: изцяло заобиколената с кост очна орбита и подезичният хрущял. Дали тези два белега, заедно с още някои частни особености, са достатъчни; за да се смята тупайята за истински примат, е все още спорен въпрос. Повечето специалисти обаче са единодушни, че родоначалникът на приматите вероятно е било животно твърде сходно с тупайята. Но самата тя не притежава нито един от характерните белези, отличаващи днешните примати. Макар и дългите пръсти на предните й крайници да се движат поотделно, тя не може да хваща с тях, защото палецът не се противопоставя на останалите пръсти. Освен това нокътят, с който завършва всеки от тях, е остър и извит, а не плосък и тъп. Тупайята има големи лъскави очи, но те са разположени от двете страни на дългата й муцунка и полезрението им се припокрива само частично. С други думи, тупайята не е добре приспособена към катерене по дърветата. Наистина, един-два вида от тези животни тичат по клоните като катерици, но повечето от тях прекарват живота си на земята или близо до нея, в горите иа Югоизточна Азия, които са тяхната родина. С едно-единствено изключение всички те са активни през деня и не са нужни дълги наблюдения, за да се убедите, че се ориентират преди всичко чрез обонянието си. Тупайите проучват обстановката, като пъхат навсякъде дългите си носове — сред миналогодишната шума и под кората на пъновете, под камъни и в пролуки.
Обонянието е основа и на техния обществен живот. Те маркират територията си посредством малки капчици урина и секрет от специални жлези, разположени в слабините и по врата им. Носът им е много чувствителен, с добре развити, дълги канали, снабдени с многобройни рецептори. Ноздрите им, с формата на обърнати запетайки, са заобиколени, както при кучетата, с гола влажна кожа. Трябва да признаем, че на пръв поглед е трудно да се повярва, че тупайята има, нещо общо с маймуните. Но съществува цяла група примати, които в много отношения приличат на тупайята, а в други са близки до маймуните. Именно по тях можем да съдим как се е извършил преходът. Тези животни учените са нарекли полумаймуни или прамаймуни.
Техен типичен представител е пръстеноопашатият лемур от Мадагаскар. Наричат го още и котешки лемур, тъй като е голям колкото котка, с мека гълъбовосива козина, лимоненожълти, гледащи напред очи и дълга пухкава опашка, красиво нашарена с черни и бели пръстени. Дори един от звуковете, които често издава, е като котешко мяукане. Но приликите свършват дотук. Пръстеноопашатият лемур, както и много други полумаймуни, не е хищник, а почти пълен вегетарианец.
Пръстеноопашатите лемури прекарват повечето, време на земята в големи групи. Обонянието играе много важна роля в живота им. Носът им не е така добре развит, както у тупайята, но по размери също наподобява лисича муцунка и около ноздрите има влажна гола кожа. Лемурите имат три вида жлези с миризлив секрет. Едната двойка е разположена от вътрешната страна на лапата, при китката, и се отваря чрез рогови шипчета. Другата е на гърдите, близо до подмишниците, а третата — около половите органи. С тяхна помощ мъжките, а п по-малка степен и женските издигат около себе си стена от миризми. Когато групата броди из гората, някой от лемурите се отбива край съседно дръвче, внимателно го подушва, за да разбере кой е бил тук преди него, след това се обръща с гръб, опира се на предните си лапи, вдига задницата си колкото е възможно по-високо и отърква половите си органи в кората. Често пъти само след няколко минути идва друг лемур и повтаря процедурата. Мъжките имат също и навика да хванат някое дръвче с предните си лапи и да започнат да се клатят странично. Така шиповете на китките им оставят в кората дълбоки драскотини, напоени с тяхната миризма. Мъжкият пръстеноопашат лемур използва миризмата си не само за да остави своя „автограф“, но и като оръжие. Когато се готви за битка с някой съперник, той енергично разтрива китките си в подмишничните жлези, после подвива пухкавата си опашка към гърдите и я прекарва няколко пъти между китките, докато се напои с миризма. Така въоръжени, съперниците застават един срещу друг на четири крака, вдигат високо задниците си и размахват над гърба великолепните си опашки с настръхнала козина, изпращайки на вълни своята миризма към съперника. Две групи лемури, срещнали се на границата на своите територии, могат да се сражават по този начин около час, като подскачат и се въртят, цвърчат възбудено и маркират отново и отново околните дръвчета с шиповете на китките си.
Пръстеноопашатите лемури прекарват доста време и по дърветата. Тук, където поведението им много повече прилича на маймунското, характерните черти на приматите най-добре проявяват предимствата си. Разположените отпред на главата очи осигуряват възможност за бинокулярно виждане. Крайниците, с подвижни пръсти и противопоставящи се палци, обхващат здраво клоните, а и късите нокти с нищо не пречат на залавянето. Тези пръсти са достатъчно ловки, за да може лемурът да къса плодове и листа от върховете на клоните. И независимо от доста големите си размери, той с лекота подскача от дърво на дърво.
Умението да хващат и стискат здраво е от голяма полза за малките лемури. Тупайята ражда малките си в гнездо на земята и ги посещава най-често през ден — може би за да не привлече към тях вниманието на хищниците. Бебето на лемура обаче може да се залови за майчината козина. То прави това веднага след раждането си. Така се движи навсякъде с майката и по всяко време може да разчита на нейната закрила. Пръстеноопашатите лемури раждат по едно, рядко по две малки. Майките често си почиват на групи, разположени на земята между дърветата, като се пощят. В това време малките си играят и се прехвърлят от една женска на друга. Случва се върху някоя особено търпелива женска да се покатерят наведнъж по 3–4 малки, а в това време друга, наведена над нея, грижовно да мие с език всичките.
Крайниците на пръстеноопашатия лемур са почти еднакво дълги и пръстите им умеят да хващат, затова той тича по земята или по клоните на четири крака. Но в Мадагаскар живеят над 20 различни вида лемури и повечето от тях прекарват по-голяма част от живота си по дърветата. Лемурът сифака, красиво животно със снежнобяла козина, малко по-голямо от пръстеноопашатия лемур, е скачач виртуоз. Задните му крака са значително по-дълги от предните и му позволяват да прави скокове от по 4–5 метра от едно дърво до друго. Но за сметка на това той не може да тича на четири крака, В редките случаи, когато слиза на земята, с неговите къси предни крайници не му остава нищо друго, освен да стои изправен и да се придвижва с подскоци, като се оттласква едновременно с двата задни крака — също като че ли скача от дърво на дърво.
При лемурите сифака мирисните жлези са разположени под брадичката. Те маркират територията си, като ги отъркват във вертикалните клони и подсилват ефекта, напръсквайки кората с урина, като бавно пълзят нагоре по клона и същевременно въртят задниците си.
Най-заклетият дървесен жител измежду всички лемури е лемурът индри, близък родственик на сифака. През целия си живот той почти не слиза на земята. Индри е най-големият от съвременните лемури — дължината на тялото му заедно с главата е почти един метър. Целият е нашарен в черно-бяло, а опашката му се е редуцирала до късо пънче, скрито сред козината. Задните му крайници са съответно по-дълги, отколкото тези на лемурите сифака, а палците стърчат настрани от останалите пръсти и са двойно по-дълги, така че стъпалото прилича на огромна вилка, с която животното може да обхване дори и дървесен дънер. Индри скача превъзходно, като се отблъсква чрез рязко изправяне на задните крака и профучава във въздуха с право тяло, в поредица от огромни скокове, които го носят от дърво на дърво из цялата гора.
Лемурите индри също използват миризмата си за маркиране на дърветата, но в много по-малка степен, отколкото пръстеноопашатите си роднини. Явно миризмите не играят такава важна роля в живота им, тъй като те имат и други начини да заявят териториалните си права — те пеят. Всяка сутрин и вечер
