в Европа. Оттам те се придвижили на юг и заселили равнинните местности на Африканския континент. По- късно в своята родина, Америка, те измрели, за да се появят отново едва преди около триста години, доведени от испанските конквистадори. Но през цялото това време те продължавали да се развиват в Европа и Африка и дали началото на съвременните коне, магарета и зебри.
В африканските савани зебрите живеят заедно с други бързрноги тревопасни, които се появили горе- долу по същото време, но имали съвсем различен произход. Техни прародители били малките горски антилопи, подобни на азиатските еленчета и дукерите. Те вече имали удължени крака, приспособени за бягане из гората, но малко по-различни от конските. При тях се запазили два пръста вместо само един. Когато се преселили в равнините, краката им се удължили още повече и те се превърнали в съвременните чифтокопитни — антилопи, газели, елени. Днес многобройните им живописни стада представляват една от най-вълнуващите гледки в дивата природа.
На границата между степите и горите, където все пак има някакви укрития от храсти, антилопите — дукери и дик-дик — приличат много на своите горски роднини. Те са дребни, пасат листа от храстите и живеят поединично или на двойки в свои територии, които отбелязват и охраняват. В равнините, където няма никакви укрития, антилопите търсят сигурност сред множеството и пасат на големи стада. Те постоянно вдигат глава от пашата и се оглеждат наоколо. При толкова много зорки очи и чувствителни ноздри е направо изключено някой хищник да изненада стадото. Ако все пак някой ги нападне, антилопите се разбягват така, че да объркат преследвача си — той просто не знае коя от многобройните жертви да избере. Например стадо антилопи импала се пръсва на стотици отделни животни, които бягат в различни посоки с главозамайващи скокове от по три метра височина.
Толкова много животни, отрупани на едно място, бързо изтощават пасищата, затова стадата трябва непрекъснато да се предвижват от място на място, като изминават големи разстояния. Антилопите гну например подушват дъжда от 50 километра и се придвижват в съответната посока, за да опасат новопоникналата трева. Но тези чергарски порядки неимоверно усложняват обществения живот и най-вече брачните обичаи, толкова опростени при горските антилопи живеещи по двойки. При някои антилопи — импала, спрингбок и газела — се е запазило териториалното поведение. Мъжките и женските се движат на отделни стада.
Няколко силни мъжкара се отделят от стадото и си набелязват собствени територии. Всеки маркира границите на своя участък, защитава го от другите мъжки и се старае да привлече там женските, за да се чифтоса с тях. Този начин на живот обаче е твърде тежък. Такива мъжкари се изтощават до крайност и губят форма за не повече от три месеца. В края на краищата те са принудени да отстъпят пред по-силните и свежи съперници и да се завърнат в ергенското стадо.
Най-едрите антилопи — кана, както и равнинните зебри са едни от малкото животни, които напълно са се отказали от териториалното поведение. Те винаги се движат на смесени стада и мъжките разрешават споровете си за брачни партньори в двубои помежду си.
За да преследват успешно бързоногите си жертви, хищниците в равнините също трябвало да усъвършенстват техниката си на бягане. За тях се оказало невъзможно да увеличат скоростта, като удължат крайниците си за сметка на намаления брой пръсти. Въоръжените с остри нокти пръсти на лапите им били необходими като оръжия за нападение. Те разрешили проблема по друг начин — удължили крайниците си с помощта на необикновено гъвкавия си гръбнак. Когато бягат с пълна скорост, предните и задните им крака се кръстосват под тялото също като при бягаща антилопа. Гепардът има дълго тънко тяло и се слави като най-бързия бегач на Земята, способен в отделни участъци да развие скорост над 110 километра в час. Но този метод е крайно изморителен. Бързото свиване и разгъване на гръбнака изисква огромно мускулно напрежение и гепардът не може да поддържа такава скорост повече от минута. За това време той или настига жертвата си и я убива, или се спира изтощен, докато антилопите, надарени с по-дълги крака и по- издръжлив гръбнак, продължават да бягат и му се изплъзват.
Лъвовете са далеч по-слаби бегачи. Максималната им скорост е 80 километра в час. Антилопата гну достига същата скорост и при това може да я поддържа значително по-дълго. Затова лъвовете е трябвало да възприемат по-сложна тактика. Понякога те се промъкват крадешком към жертвата, снишени плътно към земята, като се възползват от всяко възможно укритие. Най-често те ловуват поединично. Но понякога целият прайд (глутница) ловува заедно и с това лъвовете се отличават от всички останали котки. В началото на преследването те се движат в редица. С доближаването до жертвата-зебри, гну или други антилопи — лъвовете от двата края на редицата избързват напред и обкръжават стадото. След това нападат и подгонват жертвите към лъвовете в средата на редицата. Тази тактика често носи успех на няколко от хищниците едновременно, а веднъж е бил наблюдаван такъв лов, при който били убити седем антилопи гну.
Хиените са по-бавни и от лъвовете. В най-добрия случай те достигат до 65 километра в час, затова трябва да прибягват до още по-сложни и хитри ловни похвати. Те разчитат много повече на съвместните усилия. Макар и женските да отглеждат малките си в отделни леговища, хиените живеят на глутници и си имат определена територия, която охраняват. Те общуват помежду си с богата гама от звуци и движения. Хиените могат да ръмжат и да квичат, да лаят, да скимтят и вият, а от време на време издават нещо подобно на ужасяващ хоров смях. Особено изразителни са движенията на опашката им. В спокойно състояние тя виси надолу. Изправена нагоре означава заплаха, вдигната над гърба — възбуда, а свита между краката — страх. Благодарение на добрата организация съвместният им лов е толкова успешен, че в някои части на Африка именно те убиват повече жертви, а лъвовете просто се възползват от по-едрия си ръст, за да ги прогонят от плячката им. Така че действителните взаимоотношения между тези два вида са точно обратните на ширещите се представи за тях.
Обикновено хиените ловуват нощем. Когато тръгват на групички от по 2–3, това най-често означава, че излизат на лов за гну. Отначало те стремително подгонват стадото за проверка, след това леко забавят темпото и внимателно оглеждат бягащите животни, сякаш подбират някое по-слабо. Накрая набелязват бъдещата жертва и започват да я преследват упорито, щракайки с челюсти по петите й, докато я принудят да се обърне към преследвачите си. Направи ли го, тя е обречена. Докато е обърната към една от хиените, другите се хвърлят отстрани и впиват зъби в корема. Това е краят на антилопата. Изкормена, тя загива след няколко минути.
Зебрите са по-трудна плячка. За да уловят някоя от тях, хиените трябва да се обединят в голяма глутница. Те явно решават, че ще гонят зебра, още преди да тръгнат. Вечерта хиените се събират на обичайния за целта „сборен пункт“ и сърдечно се приветстват, като си душат муцуните, вратовете и главите, помирис-ват се под опашките и си лижат гениталиите. След това глутницата потегля на лов. Понякога те пътьом спират на границата на своята територия, за да освежат маркировката с урина. Случва се и да се скупчат на някое място, душейки напрегнато и възбудено. Мястото, което избират, не се отличава с нищо особено — явно целта на ритуала е още веднаж да се утвърдят връзките помежду им и единството на глутницата. Сега вече хиените се устремяват към целта и ако на пътя им се изпречи стадо антилопи гну, не му обръщат никакво внимание. Но ето че най-после забелязват зебри и ловът започва.
Зебрите обикновено пасат на групички от по пет-шест начело с жребеца. Най-често именно той пръв изцвилва и дава сигнал за тревога. Той изчаква стадото да побегне напред, а сам застава между преследвачите и своите кобили и жребчета. Хиените атакуват, разпръснати в полукръг. Тогава жребецът се обръща и напада глутницата, като хапе и удря с копита. Понякога той дори подгонва водача и може да го принуди да избяга и да изостави преследването на другите. Но в края на краищата някоя хиена успява да преодолее отбраната и да се добере до кобила или жребче. Тя се впива със зъби в крака, корема или слабините И поваля животното на земята. Докато останалите зебри се спасяват с паническо бягство, глутницата с вой и ръмжене се нахвърля върху падналата зебра и я разкъсва на парчета. Само за четвърт част от целия труп — заедно с кожата, вътрешностите и костите, без черепа — не остава и следа.
Така бързината на антилопите принуждава хищниците да прибягват до хитрост и съвместни усилия. По този начин реагирали не само представителите на котките и кучетата. В степите се появили и други хищници. Едни от тях били особено бавни и зле въоръжени, така че за тях единството и съгласуваните действия придобили още по-голямо значение. Постепенно членовете на тази група се превърнали в най- хитрите, изкусни и задружни сред всички степни ловци. За да проследим историята им, трябва да се върнем отново в горите, където техните предци събирали плодове и млади листа по върховете на дърветата.
