специален орган в предната част на главата, т. нар, мазна възглавница. Те използват звук с честота от порядъка на 200 хиляди трептения в секунда, т. е. почти същата, както и прилепите. С негова помощ те не само откриват препятствията по пътя си, но могат и по характера на отразения звук да определят вида на съответния предмет. Това лесно може да се демонстрира, тъй като делфините се чувстват отлично в океанариумите и се поддават на дресировка. Делфин със завързани очи лесно намира във водата плаващи пояси с определена форма, бързо ги нанизва на муцуната си и тържествено ги носи на дресьора си, за да получи полагащата му се награда.
Освен ултразвуци делфините издават и множество други звукове, смятани от някои специалисти за някакъв особен делфински език. Според тях, ако човекът беше достатъчно умен, той би ги разбрал и дори би могъл да разговаря с делфините и да обменя с тях сложни съобщения. Досега са установени 20 различни звукови сигнала, издавани от делфините. Едни от тях помагат на стадото, плуващо с голяма скорост, да не се разпръсне. Други приличат на предупредителни сигнали, а трети явно служат като знак за самоличност — с тяхна помощ животните се разпознават от разстояние. Но все още никой не е успял да докаже, че делфините могат да комбинират тези звукове поне в някакво подобие на изречение от две думи — а именно това са наченките на истинската реч. Шимпанзетата умеят това. Но делфините, поне доколкото ни е известно до момента — не.
Могъщите китове също имат глас. Гърбачите, едни от беззъбите китове, всяка пролет се събират край Хавайските острови, където раждат малките си и се чифтосват. При това някои от тях пеят. Песента им се състои от скимтене, ръмжене, пронизително квичене и проточено глухо боботене в определена последователност. Китовите концерти, величествени и възторжени, продължават с часове. Песните им се състоят от определени устойчиви поредици от звукове, т. нар. теми. Всяка тема може да се повтаря произволен брой пъти, но последователността на темите не се променя през целия сезон. Обикновено една песен трае по десетина минути, но са били записвани и песни от по половин час. А китовете са в състояние да пеят буквално без почивка повече от 24 часа. Всеки кит си има своя песен, но е съставена от теми, общи за цялото хавайско стадо.
Китовете остават край Хавайските острови по няколко месеца — раждат, чифтосват се, пеят. По цели дни лежат на повърхността, вдигнали във въздуха гигантския си опашен плавник. Понякога те удрят с него по водата. От време на време някой от тях изведнъж скача над водата с цялото си 50-тонно туловище, излагайки на показ набраздения си корем, и се стоварва обратно с невъобразим плясък сред облаци от пръски. И това се повтаря отново и отново.
А след няколко дни сините заливчета и проливи край Хавайските острови са вече пусти. Китовете са си отишли. Няколко седмици по-късно гърбачите се появяват край Аляска. Твърде вероятно е те да са същите животни, които са били край Хавайските острови, но са необходими още наблюдения, за да се убедим окончателно в това.
На следващата пролет китовете отново се появяват около Хавайските острови и подновяват концертите си. Но сега в репертоара им се появяват нови теми, а голяма част от старите са отпаднали. Понякога пеенето е толкова силно, че целият корпус на лодката ви започва да вибрира и се разнасят някакви призрачни стонове и викове, които сякаш двлитат неизвестно откъде. Ако се гмурнете надълбоко в ясносинята вода, може и да успеете да зърнете и самия певец, кобалтовосин на фона на сапфирените морски дълбини, Звукът пронизва тялото ви, кара въздуха във всички телесни празнини да затрепти в унисон, сякаш сте се настанили в най-голямата тръба на органа в някоя катедрала и всяка ваша клетка са е наситила със звук.
И досега не знаем защо пеят китовете. По песента може да се отличи един кит от друг. Но щом това е възможно за човека, без съмнение е възможно и за китовете. Водата е по-добър проводник на звука, отколкото въздуха, така че е напълно възможно елементи от китовите песни, особено ниските, вибриращи ноти, да достигнат до други китове на разстояние десет, двайсет, дори трийсет мили и да им носят информация за местонаходището и действията на цялото китово стадо.
Мравояди и прилепи, къртици и китове — такова е разнообразието от форми, до което са достигнали потомците на ранните насекомоядни бозайници, преследвали безгръбначните си жертви. Но съществували и други източници на храна — растенията. Появили се животни, които се хранели с трева. Те се преселили от горите в равнините, където имало изобилна паша. А след тях се преселили и месоядните животни — и така в откритите местности започнали да се развиват паралелно две взаимно зависими съобщества, като всяка крачка в еволюцията на ловците предизвиквала съответна приспособителна реакция в защитната система на техните жертви. А една друга нововъзникнала група започнала да се храни с листа високо по клоните на дърветата. Всяка от тези групи заслужава да й се посвети отделна глава: първата — поради своята многочисленост, а втората — заради собствения ни егоцентризъм, защото тези дървесни обитатели били нашите прадеди.
11. Ловци и жертви
Днешните гори по същество малко се различават от горите, израснали на Земята скоро след появата на цветните растения преди 50 млн. години. И тогава, както и днес, в Азия е имало джунгли, в Африка и Южна Америка — усойни дъждовни лесове, а в Европа — прохладни зелени гори. Навсякъде, където имало достатъчно светлина, по земята се стелели треви и папрати с меки стъбла и високи дървета сплитали клони в многоетажни сенници. Навсякъде зеленеели листа. Година след година, век след век те осигурявали неизчерпаем, непрекъснато подновяващ се източник на храна за всички животни, способни да се доберат до тях и да ги усвоят.
С листа се хранели динозаврите, които помитали по пътя си младите ясени, брястове и букове в северноамериканските гори, а в тропиците кършели палми и разкъсвали лиани. Но когато по неизяснени причини динозаврите измрели, в горите на планетата настъпил покой. Наистина насекомите тихомълком вземали своето, като дълбаели дървесната кора и прояждали листата. С листа се хранели и гущерите, а птиците, открили вкуса на новопоявилите се плодове, се отплащали на растенията, като разпространявали семената им. Но откакто изчезнали динозаврите, нито едно животно не опустошавало така систематично и ненаситно зелените запаси.
Това относително спокойствие се запазило в течение на хиляди години, докато накрая малките топлокръвни космати животинки, които шарели в краката на динозаврите гиганти и се препитавали с дребни безгръбначни, започнали да преминават на друга диета. Някои се ориентирали към лова на насекоми, други придобили вкус към листата.
Храненето с растения не е лека работа. То изисква специални умения и приспособления така както и всеки друг тип хранене. На първо място, растителната храна не е особено калорична и за да получи необходимите му калории, животното трябва да изяжда огромни количества зелена маса, някои заклети вегетарианци са принудени да прекарват три четвърти от времето, когато не спят, в непрекъснато събиране и преживяне на листа и клони. А това занимание може да се окаже доста опасно, тъй като принуждава животното да стои на открито, изложено на евентуални нападения. Един начин за намаляване на риска е животното да грабне набързо колкото може повече храна и веднага да се скрие с нея на безопасно място. Такава е стратегията на гамбийския хомяков плъх. Нощем той се измъква предпазливо от дупката си и след като се увери, че не го дебне опасност, с трескава скорост натъпква торбичките на бузите си с всичко, което има вид на нещо за ядене — семена, орехи, плодове, корени, по някой и друг охлюв или бръмбар и какво ли не още. Торбичките му са толкова големи, че могат да поберат близо 200 отделни предмета от този род. Когато и двете торбички са натъпкани до пръсване, така че плъхът едва си затваря устата и прилича на тежко болен от заушка, той се шмугва обратно в дупката си. Там той стоварва плячката в подземния си килер и пристъпва към сортирането й. Всичко годно за ядене се изяжда, а разни предмета от рода на парченца кора или камъчета, които не са оправдали надеждите на плъха, се слагат настрана.
Вегетарианците се нуждаят от особено здрави зъби, тъй като не само ги използват много активно, но и често материята, която дъвчат с тях, е извънредно жилава. Плъховете, както и много други гризачи, като катерички, мишки, бобри, бодливи свинчета, са намерили разрешение на проблема в специфичното устройство на резците: те са с отворен корен и нарастват през целия живот на притежателя си, така че компенсират износването. Остротата им се поддържа чрез прост, но много ефективен метод на самонаточване. Основната част на резците се състои от дентин, а предната повърхност е покрита с дебел и
