често ярко оцветен слой емайл, който е по-твърд от дентина. Така режещият край на зъба придобива формата на длето. При триенето на горните резци в долните дентинът се износва по-бързо и оголеният емайлов слой на върха прави зъба остър като бръснач.
Веднъж отхапана и сдъвкана, храната трябва да бъде и смляна, а това също е свързано с немалко проблеми. Стените на растителните клетки са изградени от целулоза — едно от най-стабилните органични вещества. Не й влияят стомашните сокове на нито един бозайник. Но за да се извлекат хранителните вещества от клетката, стените й трябва някак си да се разградят. Ако те не са прекалено дебели, това частично се постига по механичен път, посредством дъвченето. Някои бактерии обаче притежават рядкото свойство да отделят ензим, който разгражда целулозата. Такива бактерии има в стомаха на тревопасните: бактерийте се хранят с целулозата, а притежателят на стомаха използва съдържанието на растителните клетки. Но дори и с помощта на бактериите пълното смилане на вегетарианската храна е продължителен процес.
Заекът се справя с проблема по много директен, макар и доста смущаващ начин. След като бъдат разкъсани от резците, сдъвкани от кътниците и преглътнати, листата, които му служат за храна, попадат в стомаха. Там с тях се заемат микроорганизмите и стомашните сокове. В края на краищата храната отива в червата, превръща се в меки топчета и се изхвърля. Това обикновено става, докато заекът почива в дупката си. Щом топчетата паднат на земята, той се обръща и ги поглъща отново. Още веднъж те попадат в стомаха, където от тях се извличат докрай всички хранителни вещества. Едва след такава двойна преработка те се изхвърлят навън от дупката във вид на добре познатите ни сухи топчета.
Особено сложни са храносмилателните проблеми при слоновете. Те поглъщат листа и голямо количество влакнести стъбла и дървесина. Освен бивните единствените им зъби са масивните кътници, разположени в задната част на устата. През няколко години износените зъби се сменят от нови, които израстват зад тях и се придвижват постепенно напред. Слонските кътници смачкват и сдъвкват храната с огромна сила, но тя е толкова жилава, че е нужно дълго да се смила, за да се извлече нещо с хранителна стойност. Стомахът на слона е достатъчно голям за тази цел. Храната, поета от човек, нормално преминава през цялата храносмилателна система за едно денонощие. При слона това става за два дни и половина, като по-голямата част от времето храната се преработва в стомаха с помощта на храносмилателните сокове и бактериите. Много преди слоновете с подобни проблеми се сблъскали някои динозаври, които се хранели с папрати и сагови палми. И те ги разрешили по същия начин — като станали гиганти.
Но дори и след такава продължителна обработка на храната в екскрементите на слона има значително количество съвсем непокътнати клонки, влакна и семена. Някои растения, с които слоновете се хранят от хилядолетия, са започнали да защитават семената си с дебела обвивка, която издържа на продължително въздействиела стомашните сокове. Най-парадоксалното е, че в резултат на това днес семената им изобщо не могат да покълнат, ако обвивката не е предварително обработена в храносмилателната система на слона.
Най-сложна е системата за храносмилане на целулозата, която прилагат антилопите, сърните, елените, бизоните, а също и овцете и кравите. Те откъсват тревата с долните си резци, като я притискат към езика или горните венци, които в предната си част нямат зъби. Веднага след това я поглъщат и тя попада в търбуха — отдел на стомаха, особено богат на бактерии. Там, притискана от мускулестите стени, храната се преобръща няколко часа и през това време бактериите въздействат върху целулозата. Така получената каша постепенно, на порции, се връща обратно през хранопровода в устата, където повторно се стрива от кътниците. При това челюстта на животното се движи не само нагоре-надолу, но и напред-назад и странично. Обикновено преживянето става, когато животното вече е напуснало пасището и си почива на сянка в най-горещите часове на деня. Накрая повторно стритата храна отново се поглъща и постъпва в търбуха, а оттам преминава в същинския стомах, който е с абсорбиращи стени. Едва сега целият труд на животното се възнаграждава.
Като храна листата имат още един недостатък. В районите с умерен климат те изчезват напълно за по няколко месеца. Затова с наближаването на зимата . животните, които се прехранват с тях, трябва добре да се подготвят. Азиатските овце складират хранителните си запаси във вид на лой в основата на опашката. Някои други видове пък не само се охранват колкото може повече през лятото, но и намаляват нуждите си през зимата, като заспиват зимен сън.
Все още не сме съвсем наясно кое служи на животните за сигнал да заспят зимен сън. Това в никакъв случай не е застудяването, тъй като животно, държано в топла стая, заспива по едно и също време със събратята си, които мръзнат на есенните ветрове навън. Може би сигналът идва от самото натрупване на запаси от тлъстина. Когато животното се охрани до краен предел, то просто няма нужда вече да яде и може да заспи.
През есента сънливецът заприличва на лоена топчица. Той се мушва в някоя дупка, затваря очи, мушва нос в коремчето си, завива се с меката си пухкава опашка и оставя телцето си бавно да изстине. Пулсът му се забавя съвсем, дишането става толкова рядко и повърхностно, че едва се долавя. Мускулите се вцепеняват и на пипане тялото е студено като камък. В това състояние на почти преустановена жизнена дейност енергийните нужди на организма са толкова малки, че мастните запаси са достатъчни, за да поддържат основните жизнени процеси месеци наред. Но прекалено големият студ може да събуди сънливеца. Ако се появи опасност от замръзване, той се размърдва и започва неудържимо да трепери — така се стопля за сметка на окислителните процеси в мускулите. В такава бедствена ситуация той може дори да изразходва част от мастните си резерви, тичайки наоколо, докато големите студове отминат и той отново може да заспи спокойно в дупката си. Но обикновено едва пролетното затопляне изкарва сънливеца и другите животни, които спят през зимата, от дупките им. Те се измъкват изгладнели и настървени за ядене, тъй като през зимата са изгубили около половината от масата си. Но вече край на гладуването им — дошла е пролетта и всичко наоколо отново се раззеленява.
Така горите на Земята изхранват с растителността си множество най-различни животни. По горните клони на дърветата подскачат катерички и гризат кората, млади вейки, жълъди и реси. У някои видове между предните и задните крака са се образували кожени ципи, които им дават възможност да планират от клон на клон.
Там горе по дърветата живеят и маймуните. Много от видовете приемат най-разнообразна храна — насекоми, яйца, птичета, плодове. Но има и такива, които се хранят само с листата на определени дървета и имат сложно устроени стомаси, специално пригодени за преработката им. Изпълненият с опасности живот по върховете на дърветата е направил всички маймуни невероятно пъргави и интелигентни, с ловки ръце, способни да извършват сложни хватателни движения. Тези разностранни таланти довели в по-нататъшното си развитие до такива важни последствия, че трябва да им посветим отделна глава. Но не само маймуните са се научили да се хранят с растителност високо по дърветата. В Южна Америка едно от първите животни, заселили се по дърветата, бил ленивецът, който възприел начин на живот, почти противоположен на маймунския.
Познати са два основни рода ленивци: двупръсти и трипръсти. От тях значително по-ленив е трипръстият. Той виси надолу с главата, заловен за някой клон със закривените нокти на дългите си крайници. Храни се само с листата на едно растение, цекропията, която за негово щастие се среща в изобилие. Ленивецът няма врагове — хищници (всъщност малко са онези, които изобщо могат да го достигнат), няма и съперници по отношение на храната си. Успокоен от пълната си сигурност, ленивецът се е отдал на съществуване, граничещо с пълна летаргия. Той прекарва 18 часа в денонощието в дълбок сън. Толкова малко се грижи за личната си хигиена, че острата му козина обрасва със зелени водорасли, а в нея се завъждат цели колонии от една паразитна пеперудка, чиито гъсеници се хранят с космите му. Мускулите му са толкова слабо развити, че дори и на кратки разстояния ленивецът не може да развие скорост, по- голяма от един километър в час. Най-бързото движение, на което е способен, е замахване с ноктестата си лапа. Той е съвсем ням, а слухът му е толкова слаб, че ако стреляте с пушка на няколко сантиметра от него, той само ще се обърне бавно и ще премига насреща ви. Дори и обонянието му, макар и по-добро от нашето, е много по-притъпено, отколкото у повечето бозайници. Той яде и спи в пълно усамотение.
Но все пак ленивецът се нуждае от някакво общуване със себеподобните си. С такива притъпени сетива как ли изобщо си намира партньор, за да може да се размножава? Явно изходът е следният. Храносмилането у ленивеца протича толкова мудно, колкото и останалите физиологични процеси той отделя урина и екскременти едва веднъж седмично. Но колкото и да е странно, за тази цел той слиза на земята и
