използва само едно определено място. Това е единственият момент в живота му, когато наистина се излага на опасност — на земята той може да стане лесна плячка на някой ягуар. Явно ленивецът има много важна причина да се излага на такъв привидно излишен риск. Екскрементите и урината му имат особено остра миризма, а обонянието е единственото му по-развито сетиво. Затова „тоалетната“ на ленивеца е единственото място в гората, което друг ленивец може да открие без особен труд и където веднъж седмично има шанс да срещне някой от себеподобните си. Може би тук става и чифтосването. То трудно може да се осъществи на друго място освен на земята. Не можем обаче да сме абсолютно сигурни в това, тъй като до този момент нито един специалист, изучаващ поведението на животните, не е събрал достатъчно търпение да прекара в убийствено бездействие толкова дни, колкото са необходими, за да се разкрият подробностите от интимния живот на ленивците.
По земята в горите не се среща много растителност. На места сянката е толкова дебела, че под нея няма нищо освен плътен, пружиниращ под краката ви килим от гниещи листа и тук-там по някоя гъба. Другаде, където навесът от листа е по-рехав, се срещат ниски храсти, островчета от трева и някое и друго тъничко дръвче. Това е растителността, която в Африка и Азия служи за храна на дребните азиатски еленчета и дукери. Големи колкото куче, те са извънредно плашливи. Но да видите след часове търпеливо чакане как някой от тях безшумно се появява от шарените горски сенки, капризно пощипвайки внимателно подбрани листа, е нещо, което трудно се забравя. И двата вида имат древна история. Сред първите животни, които са се препитавали с листата на тези гори преди 50 млн. години, е имало подобни на тях примитивни преживни бозайници.
В Южна Америка такава роля играят не копитните бозайници, а гризачите пака и агути. По външен вид и размери те доста приличат на малките антилопи и като тях имат склонност към уединение. Те са дори още по-плашливи и предпазливи. При най-малкото подозрение за опасност, при най-лекия полъх на непозната миризма те замръзват на място, с ококорени от страх големи, лъскави очи. А след това само да изпука клонче — и те се втурват презглава към гъсталаците.
За да се достигнат листата на по-високите храсти и дръвчета, нужен е и по-висок ръст. Малки популации от такива животни, на ръст колкото пони или кон, има във всяка гора. Те са толкова малобройни, потайни и безшумни, че могат да се видят извънредно рядко. В Малайзия и Южна Америка това са тапирите, които водят нощен живот. В някои райони на Югоизточна Азия се среща суматренският носорог, чиято кожа е покрита с редки косми. Той е най-малкият измежду носорозите и за съжаление днес е извънредно рядък вид. А в Конго живее окапи, късовратият братовчед на жирафата. То е най-голямо измежду изброените дотук животни, но е толкова плашливо, че до неотдавна учените изобщо не подозирали за съществуването му, а за първи път европейците видели живо окапи едва в началото на нашия век.
Всички тези живеещи по земята горски обитатели, малки и големи, предпочитат самотата. Не е трудно да се досетим защо. Най-долният етаж от гората, потънал в сянка, трудно може да осигури достатъчно растителност, за да се изхрани голяма група тревонасни за по-продължително време. А освен това съвместният живот предполага поддържането на някакъв вид общуване между отделните животни. В гората обаче не се вижда надалеч, а звуковите сигнали биха привлекли хищниците. Затова азиатското еленче, агути и тапирът живеят по двойки или пък сами. Те си имат своя територия, която белязват с екскрементите си или със секрета на специална жлеза, разположена близо до окото. Единствената им защита е укриването. При опасност те за миг изчезват в шубраците и се скриват в известни само на тях тайни убежища.
Хищниците, които ги преследват, са също самотници. Ягуарът дебне тапира, леопардът — дукера. Скитащата из гората мечка яде почти всичко, което й попадне, и във всеки случай не се отказваот азиатските еленчета. Най-малките измежду хищниците — блатните рисове, генетите, циветите и невестулките — ловят мишки, плъхове, птици и гущери.
От всички хищници най-добре приспособено към храненето с месо е семейството на котките. Те пазят ноктите си остри, като ги прибират в лапите си. Нападайки, котките ги впиват в тялото на жертвата, а след това с едно рязко захапване за врата прекъсват гръбначния й мозък, което причинява моментална смърт.
Дългите, остри като кинжали кучешки зъби от двете страни на челюстите точно зад резците са типични за месоядните животни. С тях се разкъсва кожата на жертвата. А кътниците зад тях, с остри режещи ръбове и грапава повърхност, прегризват костите. Така всички видове зъби у хищниците са пригодени за убиване. Котките и кучетата не дъвчат храната си, те поглъщат цели откъснатите хапки. Месото е далеч по-лесно за храносмилане от листата и клоните, затова стомахът на хищниците не се нуждае от допълнително съдействие.
При своите нощни засади, издебването, проследяването и залавянето на жертвата хищниците прилагат древната тактика, която използвали още обитателите на първите гори. Но преди около 25 млн. години се появили и нови, коренно различни похвати. Промяната в климата на Земята и нейната растителност принудили участниците в драмата да напуснат потайните кътчета и да излязат на открито. Появили се степите.
На пръв поглед тревата може да изглежда просто, едва ли не примитивно растение — само листа с корен. В действителност тя е сложно устроена. Тревата има миниатюрни, незабележими цветчета, чийто прашец се разпространява не от насекомите, а от вятъра, който духа на воля из откритите тревисти пространства. Хоризонталните й стъбла растат по земята или непосредствено под почвата. Когато в степта избухне пожар, изгарят само старите сухи листа, а стъблата и корените остават невредими и почти веднага се разлистват отново. Това е възможно, понеже при тревата листата растат не от върха, както е при храстите и дърветата, а от основата. Това е жизнено важно за тревопасните животни, тъй като макар и с изядени листа, тревата продължава да расте и скоро им осигурява ново ядене.
Тревата също има полза от стадата — те стъпкват и изяждат новопоникналите дръвчета и храсти, които, ако бяха израснали, щяха да я засенчват и тя скоро би загинала. Ето защо вероятно разпространяването на тревистите местности и еволюцията на тревопасните са вървели ръка за ръка.
Но равнините привличали не само тревопасните животни. Лишени от всякакво прикритие, беззащитните вегетарианци ставали лесна плячка на хищниците които излезли от горите да търсят храна. Само най-едрите тревопасни — слоновете и носорозите — нямало от какво да се боят. В горите им се налагало да се движат безшумно и леко сред дърветата и това не им позволявало да растат твърде много. Но тук, на открито, ограниченията отпаднали и те ставали все по-големи и по-големи. Огромните им размери заедно с дебелата кожа ги правели неуязвими за който и да е хищник. Но за по-дребните животни равнините, пълни с храна, били изпълнени и с опасности.
Някои започнали да търсят убежище под земята. Степите са отличен терен за всяко животно, склонно към прокопаване на подземни тунели. В почвата, където няма преплетени дървесни корени, бързо и лесно могат да се прокарат цели подземни лабиринти. Много видове се възползвали от тази възможност.
Един от най-страстните копачи, отлично приспособен към този начин на живот, е странен на вид гризач — източноафриканският гол земекопач. Той не яде листата на тревата, а корените й заедно с луковиците и грудките. Източноафриканските голи земекопачи живеят на семейства и прокопават истински подземни жилища — със спални, детски стаи, килери и тоалетни. Животът, прекарван изцяло под земята, в топлата суха почва на африканските равнини, е изменил тези гризачи до неузнаваемост. Те са изгубили зрението си, а козината им е окапала. Слепи, голи, със сивкава сбръчкана кожа по подобните си на наденички тела, те са достатъчно грозни дори и без уродливите резци, които стърчат пред устата им и образуват нещо като костен полукръг. Тези зъби служат не само за хранене, но и като инструменти за копаене. Да си пробиваш път под земята с уста, не е особено приятно занимание. Но в устата на източноафриканския гол земекопач не влиза пръст, Както много други ровещи животни той прибира устните си зад необикновено издадените си резци и докато копае усилено с тях, устата му е плътно затворена.
Източноафриканските голи земекопачи копаят задружно, на групи. Най-първият от тях рови с трескава скорост и изхвърля пръстта в лицето на следващия член на „бригадата“. Тъй като е сляп, това изобщо не му пречи. Той просто избутва пръстта между задните си лапи към следващия в редицата — и така, докато най- сетне последният я изхвърли на повърхността. Местата, където живеят тези животни, са гъсто осеяни с такива конусовидни купчинки, подобни на малки вулканчета, от които непрекъснато „изригват“ нови струйки пръст.
Едва ли има хищник, който се храни с източноафрикански голи земекопачи. Те ровят земята по-бързо от
