сте в безопасност.
Мал си отдъхна. Сигурно всичко беше наред, защото той нарече Хари
Затвори Скуийз в спалнята. Той виеше непрестанно, докато тя отиде до входната врата и я отвори.
Той веднага мушна крака си вътре. Блъсна вратата в гърдите й, бутна я назад и затвори вратата с трясък. Стисна здраво Мел — с гръб към него и ръка на устата й. Кучето не преставаше да лае в спалнята.
Тя се бореше и той се усмихна с наслада на безпомощността й. Това беше едно от нещата, които му бяха най-приятни.
— Мери Малъри, ти отвори голямата си уста прошепна той в ухото й. — Предупредих те какво ще се случи, ако го направиш. Всичко беше наред. Аз те оставих на мира, ти ме остави на мира. И сега развали всичко. — Той говореше като дете, на което са взели играчката. — Не казвай, че не съм те предупредил — промърмори той и измъкна ножа от джоба си.
Хватката му отслабна за частица от секундата и тя заби с всичка сила лактите си назад. Те потънаха в нещо меко и той се задъха.
Беше го улучила в слънчевия сплит, мястото с уязвимия възел от нерви. Той се преви от болка и я пусна.
Тя пищеше и се опитваше да стигне до вратата, кучето лаеше силно. Той се паникьоса. Някой щеше да чуе и да дотича…
Хвърли се след нея и я сграбчи за глезените. Тя се просна на пода и се задърпа. Той я хвана за косата, дръпна главата й назад и опря коляно в основата на гръбнака й.
— Млъквай — тросна се той.
Ножът беше на гърлото й, но тя не спираше да пищи. Той се потеше от напрежението. Другите не бяха такива… тя беше по-силна, отколкото очакваше. Той прокара ножа покрай яката й.
Мал усети кръвта и студеното желязо на гърлото си. Беше се върнала назад във времето, в онази далечна нощ, на безлюдния път с мъглата, виеща се между оголените дървета. В ума й изскочи грозният му образ, когато го видя полугол над нея, след като я беше изнасилил. Спомни си натиска на студеното желязо до гърлото си и спокойствието му, докато прокарваше ножа по плътта й, за да го пробва…
Сега усети погледа му, който я изгаряше, караше я да погледне към него, преди да я убие… Притегляше я като магнит. Трябваше да го погледне. Той се взираше в очите й.
Беше сигурен, че най-после тя е негова. Той отново контролираше нещата.
— Е, Мери Малъри — поде той успокоен, започнал да се наслаждава на случката, — виждам, че си понаучила това-онова, откакто се срещнахме за последен път. — Изсмя се. — Какво трогателно малко нищожество беше тогава. Изненада ме това, че ти наистина си помисли, че мъж като мен ще вземе да се интересува от теб. — Той отново се изсмя. — Не аз докарах падението ти, Мери Малъри, а евтината ти женска суета.
Мал се вторачи в очите, които я бяха измъчвали в сънищата й почти две десетилетия. Те я пронизваха, докато той й говореше какво жалко подражание на жена е била, когато я е срещнал, как е знаел, че ще бъде лесна, колко я е презирал.
Омразата разцъфна като гигантско цвете в нея. Ножът беше на гърлото й, но тя вече не се страхуваше. Чувстваше се защитена от заплахите му и от злината му.
Затвори очи. Молеше се за сила, казваше си, че трябва да си спомни онова, което й беше сторил този мъж, как почти бе съсипал живота й, какво страдание й е причинил. Помисли си за Рейчъл и Мери Ан, Самър Янг и Сузи. И за непознатата си дъщеря, която едва не стана поредната му жертва. Беше убедена, че трябва да го убие.
Той се наслаждаваше на положението, говореше й какво смята да направи с нея. Искаше тя да чуе всяка подробност от онова, което щеше да и се случи, болката, която щеше да изстрада, ада, в който щеше да навлезе.
— Не забравяй, че съм патолог — шепнеше той — Експерт съм. Само че обикновено режа хората след смъртта им.
Той се разсмя на собствената си шега. Разказа й образно точно коя част от нея смята да отреже и какво се кани да прави с нея.
Мал пренебрегна зловещите му думи и се съсредоточи, за да събере силите си. Някъде далече чуваше лая на Скуийз, драскането на ноктите му по вратата на спалнята, но сега не беше време да си казва каква глупачка е била, че го затвори. Щеше да умре… „О, Хари, Хари, помисли си тя, толкова ми се иска да те видя още веднъж“. Той вдигна поглед намръщено. Кучето създаваше неприятности. Съседите със сигурност щяха да го чуят и да се оплачат или щяха да повикат полиция. Трябваше да я изкара оттук. Беше застанал на колене, наведен над нея.
— Ставай, кучко — изръмжа той, сграбчи ръката й и я задърпа.
Това беше единственият й шанс. Тя се завъртя и бръкна с пръсти в очите му. Той извика от болка и я пусна. Мал го ритна, но той хвана крака й и тя падна на пода. Пищеше и се бореше с лакти, колене и юмруци. Чергата се плъзна под краката му и той се стовари до нея. Размахваше ножа и я одраска по бузата, но тя не усети нищо. Беше погълната от ярост.
Вече не се бореше за живота си. Бореше се, за да го убие.
Скуийз скочи за последен път към бравата на вратата. Тупна я с лапата си, както правеше с бутона на часовника, и тя най-после се отвори. Той се втурна по коридора, като ръмжеше с оголени зъби.
Блейк го видя, че се приближава, но беше прекалено късно. Скуийз скочи и заби зъби в рамото на Блейк.
Мал се изправи на крака. Хари й беше казал, че кучето може да се измъкне отвсякъде, включително и от неговата спалня. Но тя още не беше свършила… трябваше да го убие,
Кучето впи зъби в гърлото на Блейк и той изпищя. Пръстите му затърсиха по килима, докато намери ножа си. Каза си, че ще надхитри кучето, ще надхитри всички. Краката му трепереха, главата му се люлееше и той се свлече на пода.
— О Господи — извика тя ужасена.
Тръпки разтърсваха тялото на кучето. Гъстата му сребриста козина се поклащаше. Блейк успя да се изправи на крака. Беше облян в кръв. Мал видя мястото, където кучето беше разкъсало врата му.
Един безкраен миг те се взираха един в друг.
Мал стоеше с вдигнат нож, готова за удар. Можеше да го убие сега, когато беше слаб. Той се обърна и се запрепъва към вратата. Очите му бяха пълни с омраза. След малко вече си беше отишъл.
Ножът издрънча на пода. Тя изстена и стисна глава с ръцете си. Не можеше да го направи… Просто не можеше да го направи. Ако го направеше, щеше да бъде лоша колкото него. Втурна се към вратата, затвори я и я заключи.
Очите й се напълниха със сълзи, когато погледна Скуийз. На чергата около него се стичаше кръв. Тя падна на колене и докосна меката му козина. Красивите му светлосини очи я гледаха. Дишаше тежко и накъсано, а езикът висеше от устата му.
Тя се втурна към телефона, набра номера на полицията и каза, че доктор Блейк току-що е бил при нея. Беше се опитал да я убие, но вместо това едва не убил кучето. Трябваше да кажат на детектив Хари Джордан, че убиецът е отново на свобода. А тя имаше нужда от ветеринар.
Доктор Бил Блейк знаеше, че няма много време, ако иска да довърши онова, което трябваше да направи, но беше обещал на майка си, а той винаги спазваше обещанията си към нея.
Влезе във „Волвото“, уви скъпия си копринен шал около ранения си врат, облече сакото си и оправи косата си. Трябваше непременно да изглежда нормален и спокоен, средностатистически гражданин на път за дома си. Знаеха номера на колата му, обаче това щеше да ги отведе в къщата в Кеймбридж, защото този беше единственият адрес, на който той беше регистриран. Но все пак те можеха да открият къде живее, затова трябваше да стигне пръв.
Движението не беше натоварено, мина на зелена вълна и не срещна нито една патрулна кола.
Сякаш майка му му помагаше, помисли си той с лека усмивка. Кръвта избиваше през пуловера, затова
