подчините.
От къщата се носеше осезаема тишина. Над тях мина самолет, звездите проблясваха по ясното небе.
— Блейк, даваме ти последна възможност — предупреди Хари в микрофона.
Полицаите се приближиха. Някои се бяха разположили на покрива на отсрещната къща, други бяха зад къщата.
Тишината щипеше ушите. Хари погледна Росети и повдигна рамене.
— Залагам стотачка, че е вътре.
— Да влизаме тогава — подкани Росети.
Хари даде сигнала и изстрелите отекнаха, а прозорците на горния етаж издрънчаха. Пак не се случи нищо. Хари простреля ключалката, но вратата не се отвори.
— Проклетите ключалки са достатъчни за цяла крепост — промърмори Росети, като се бореше с тях.
Заобиколиха бегом къщата, като се придържаха близо до нея. Росети счупи един прозорец, после се прилепи до стената и се заслуша. Тишината беше пълна и Хари чуваше дори собствения си пулс. Той доразби прозореца и двамата с Росети се прехвърлиха през перваза.
Прожекторите изпълниха кухнята със сюрреалистично сияние.
Вратата на хладилника беше отворена, а на масата имаше почти празна бутилка водка. Дори от такова разстояние Хари виждаше кръвта, размазана по белите плочки. Той погледна надолу и проследи петната, които продължаваха към коридора. Хари погледна Росети и му кимна.
Униформените полицаи се появиха зад тях и се прилепиха до стената. Трима застанаха на колене и насочиха оръжията си към тъмния горен етаж.
Хари си припомни последните думи на Самър Янг и стисна устни. Повдигаше му се, щом се сетеше как изглеждаше хубавата Сузи Уокър, когато я откриха, и как доктор Блейк я кълцаше на масата за аутопсия, тананикайки си весела мелодийка. Замисли се за ужасните неща, които Блейк беше сторил на Мал и които тя не беше успяла да преодолее. Трепереше от желание да се докопа до Блейк.
Той тичаше нагоре, като вземаше стъпалата по две наведнъж, а Росети го следваше. Когато стигнаха на горната площадка, се огледаха. Коридорът беше пуст, вратите — затворени и всичко тънеше в мрак. Росети побутна Хари и му показа слабата зеленикава светлина, която се процеждаше под една от вратите.
Хари чу нещо. Наклони се напред, заслушан в лекия бълбукащ звук. Като плувен басейн, помисли си той объркан. С жест нареди на полицаите да се качат горе и те затичаха по стълбите. Хари отвори рязко вратата и двамата с Росети нахлуха с насочени пистолети.
Хари вдигна ръка, за да спре останалите. Блейк лежеше в локва от собствената си кръв, с отворени очи. Не се искаше кой знае какво, за да разбере човек, че е мъртъв.
— Какво, по дяволите… — възкликна Росети зашеметен.
Хари повдигна поглед от тялото на пода към мъртвата жена, която се въртеше бавно, непрекъснато в аквариума. Беше сигурен, че вижда болестта, разяждала душата на Уилям Итън Блейк.
— Исусе — ахна Росети зашеметен, — прилича на проклет филм на ужасите.
Полицаите се бяха скупчили на вратата и се взираха удивени в зловещата картина.
— Хайде, момчета — спря ги Хари. — Представлението приключи.
Внезапно всички чувства изчезнаха. Беше му напълно непонятно как човек може да направи нещо такова и да живее с него през всичките тези години.
— Пуснете медицинските експерти — нареди той, когато един лекар си запробива път към стаята. — Обичайната процедура — додаде на Росети.
Всичко се повтаряше: полицейските фотографи, съдебният лекар, момчетата от лабораторията. Полицейският живот.
— Извини ме — каза той на Росети, станал внезапно официален. — Трябва да отида и да видя Мал. Ако шефът пита, кажи му, че съм по лична работа.
В момента въобще не му пукаше какво си мисли шефът. След като видя на какво е способен Блейк, Хари искаше да се увери, че Мал е наред.
Росети си помисли, че Хари изглежда толкова отвратен, колкото се чувстваше и самият той.
— Самър Янг беше права — извика той. — Той беше най-голямото копеле. Но сега тя може да почива на спокойствие Професоре. А също и Сузи, и останалите.
Прекръсти се, докато споменаваше имената им като се молеше думите му да се окажат истина.
Глава 49
Мал седеше на канапето от жълт брокат в хубавата малка гостна на Мифи. Семейните портрети я наблюдаваха, а два мопса с черни нослета бяха притиснати до нея като възглавници. Мифи седеше срещу нея. Беше облечена в златист сатенен халат с облаци по него. Наливаше чай.
— Краставица върху белите, пушена сьомга върху кафявите — обясни Мифи, като й подаде чиния с миниатюрни сандвичи.
Мал си взе един с краставица и се усмихна благодарно.
— Сигурна ли си, че не можеш да си полегнеш? — попита Мифи разтревожено. — След всичко, което си преживяла…
Тя не довърши изречението си, защото се страхуваше да изрече какво точно е преживяла Мал. Беше прекалено страховито, ужасяващо. Утехата не можеше да дойде толкова скоро.
— Чакам Хари — обясни Мал. — Трябва да му кажа за кучето.
Мифи я разбра.
— Е, поне знаем, че са открили онзи ужасен мъж. Блейк — изрече тя. — Вече не може да нарани никого.
Хари се беше обадил и беше казал, че Блейк се е самоубил.
Мал отхапа от сандвича с краставица. Имаше свеж вкус, прост и приятен. Отхапа отново, огладняла внезапно. После се усмихна.
— Мога да изям всичко в чинията.
Когато Хари дойде, тя беше изяла половината сандвичи. Той влезе, после спря и се вгледа в нея. Очите му излъчваха всичките му чувства към нея. Загриженост, страх, облекчение. Любов.
Беше облякла една от белите памучни нощници на майка му, а над нея беше наметнала жълт халат за баня. Марля покриваше раната й, която минаваше от лявото й око до челюстта.
Той се приближи и я прегърна.
— Добре ли си? — попита тихо.
Тя вдигна поглед към него. Косата му беше разбъркана, сякаш беше прокарал пръстите си през нея поне милион пъти. Мал хареса онова, което прочете в очите му.
— Сега вече да — кимна тя.
— Всичко свърши, Мал. Мъртъв е. Самоубил се е по същия начин, по който е убивал другите. Това е най-доброто, което е можел да направи.
Мал въздъхна.
— Копеле — прошепна тя.
— Знаем как е намерил телефонните номера — продължи Хари. — Идвал в управлението, за да носи някакъв рапорт. Росети каза, че го оставил сам в кабинета за около пет минути и когато се върнал, Блейк ровел в компютъра. Измислил някакво извинение, че бил очарован — Росети веднага забравил случая.
Тя кимна. Бил е умен. Толкова умен, че едва не се изплъзна. Поколеба се, но трябваше да го попита.
— Ами моята… момичето?
— Тя е добре. Не знае нищо. Дори не предполага, че е била замесена. — Беше сигурен за какво си мисли. — Тя никога няма да узнае за него, Мал. Никой не знае.
Мал осъзнаваше, че момичето вече не е нейна дъщеря. Тя принадлежеше към семейството, което я беше приело в живота и сърцата си, беше я приютило, възпитавало и обичало. Момичето никога нямаше да научи за връзката си с доктор Уилям Блейк и никога нямаше да носи ужасяващото бреме на плещите си. Тя
