— Започнах да бъда жесток с животните — каза той весело, — но само като хоби.
— Така ли? — попита Артър предпазливо.
— Да — увери го Форд. — Не искам да те разстройвам с детайли, защото те ще…
— Какво?
— Те потиснат. Но може да ти е интересно да знаеш, че моите две ръце са отговорни за извратения вид на някои животни, които ти познаваш от по-късните векове. Опитах се да науча жираф да лети. Вярваш ли ми?
— Разкажи ми — каза Артър.
— По-късно. Ще ти спомена само, че ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ казва.
— ПЪ…?
— Пътеводителят. ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Помниш ли?
— Да. Помня, че го изхвърлих в реката.
— Да — каза Форд, — но аз го хванах с въдица.
— Не ми го каза.
— Не исках да го изхвърлиш отново.
— Стига толкова — допусна Артър. — Какво казва?
— Какво?
— Какво казва ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ?
— ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ казва, че съществува изкуство да се лети — каза Форд, — или по-скоро умение. Умението се заключава в това да се научиш как да се хвърлиш на земята и да не я улучиш.
Той се усмихна леко, посочи колената на панталоните си и вдигна ръце, за да се видят лактите му. Те бяха разкъсани и пробити.
— Досега не се справях много добре — каза той и протегна ръка. — Много се радвам да те видя отново, Артър — добави той.
Артър разтърси глава във внезапен пристъп на емоционалност и объркване.
— Не съм виждал никого от години — каза той, — никого. Почти мога да си припомня как се говореше. Практикувах да говоря с… да говоря с… как се казваха тези неща, с които ако говориш, хората те мислят за луд? Като Джордж Трети?
— Крале? — предположи Форд.
— Не, не — каза Артър. — Нещата, на които той е говорел. Ние сме заобиколени от тях по божията воля. Лично аз съм засадил стотици. Дървета! Практикувах да разговарям с дървета. За какво е това?
Форд все още държеше ръката си протегната. Артър я погледна неразбиращо.
— Ръкувай се — подсказа му Форд.
Артър го направи, отначало нервно, като че ли ръката можеше да се превърне в риба. После я сграбчи енергично с двете си ръце с придошло чувство на облекчение. Той я разтърси и я разтърси…
След малко Форд намери за необходимо да престанат. Те се изкачиха до върха на най-близката скална издатина и разгледаха околността.
— Какво стана с Голгафринчънците? — попита Форд.
Артър сви рамене.
— Повечето от тях не можаха да изкарат зимата преди три години — каза той, — а малкото, които преживяха до пролетта, казаха, че излизат във ваканция, и отплуваха на сал. Историята казва, че трябва да са оцеляли.
— Хх — каза Форд. — Добре, добре. — Той опря ръце на бедрата си и огледа празния свят. Внезапно той усети изблик на енергия.
— Тръгваме — каза развълнувано той и потръпна от енергията.
— Къде? Как? — попита Артър.
— Не знам — отговори Форд, — но току-що почувствувах, че сега е момента. Ще се случат някои неща. Тръгваме. — Той понижи гласа си до шепот.
— Открих — каза той, — изкривявания в коритото.
Той се взря проницателно в далечината и изглеждаше, че иска точно в този момент вятърът драматично да развее косата му, но точно в този момент вятърът беше зает да глупее с няколко листа наоколо.
Артър го помоли да повтори това, което току-що беше казал, защото изобщо не беще схванал значението му. Форд го повтори.
— Коритото? — попита Артър.
— Пространствено-временното корито — каза Форд, и тъй като вятърът духна леко точно в този момент, той се озъби срещу него.
Артър кимна, после прочисти гърлото си.
— Да не би да става дума — попита той внимателно, — за някакъв вид Вогонска пералня, или за какво говорим?
— Въртопи — каза Форд, — в пространствено-временния континуум.
— Аха — кимна Артър, — тия ли? Той ли? — Той пъхна ръцете си в джобовете на шлифера и погледна разбиращо в далечината.
— Какво? — попита Форд.
— Хм, кой — каза Артър, — точно е Еди1 тогава?
Форд го погледна сърдито.
— Ще ме слушаш ли? — изсъска той.
— Слушах те — каза Артър, — но не съм сигурен, че помага.
Форд го сграбчи за реверите на шлифера и му заговори толкова бавно и ясно и търпеливо, като че ли говореше на някого от счетоводния отдел на телефонна компания.
— Сигурно — каза той, — има някакви зони… — каза той, — на нестабилност… — каза той, — във фабриката — каза той…
Артър погледна глупашки към мястото, където Форд го беше хванал за шлифера. Форд продължи, преди Артър да успее да превърне глупавия поглед в глупава забележка.
— …във фабриката на пространство-времето — каза той.
— А-а-а, тази — каза Артър.
— Да, тази — потвърди Форд.
Те стояха сами на един хълм на предисторическата Земя и се взираха непоколебимо един в друг.
— И те са направили какво? — попита Артър.
— Те — каза Форд, — са създали зоните на нестабилност.
— Наистина ли? — попита Артър; очите му не трепнаха в този момент.
— Наистина — каза Форд с подобна степен на очна неподвижност.
— Добре — каза Артър.
— Виждаш ли? — попита Форд.
Получи се малка пауза.
— Трудността при този разговор е — каза Артър след някакъв замислен поглед, който премина по лицето му като планинар, който лази по трудна скала, — че той е много различен от повечето ми разговори напоследък. Които, както ти обясних, водих почти само с дървета. Те не бяха като този. Може би освен когато си говорех с боровете, които понякога малко затъваха.
— Артър — каза Форд.
— Здрасти? Да? — каза Артър.
— Само повярвай във всичко, което ти казах, и всичко ще стане много, много просто.
— А, да, но не съм много сигурен, че вярвам в това.
Те седнаха и успокоиха мислите си.
Форд извади своят Суб-Ета Сенс-О-Матик. Той издаваше неопределени бръмчащи звуци и една мъничка лампичка неясно примигваше.
— Плоска батерия? — попита Артър.
— Не — каза Форд, — има движещо се изкривяване във фабриката на пространство-времето, въртоп, зона от нестабилност, и то тук някъде, в близост до нас.
— Къде?
