— Е, Питър, мисля че беше Кантър срещу Уилкокс, когато щяха да хвърлят от края, и тогава един от зрителите внезапно побягна точно през игрището.
Получи се пауза, докато Питър осмисли това.
— Д… д… да — каза той, — да, тогава всъщност нямаше нищо мистериозно, нали? Всъщност той не се материализира, нали? Само побягна.
— Да, вярно, но той претендираше да е видял нещо да се материализира на игрището.
— А, наистина ли?
— Да, алигатор, мисля, някакъв си.
— А, а някой друг видя ли го?
— Явно не. И никой не можеше да получи детайлно описание от него, така че само беше проведено най-повърхностно претърсване.
— А какво се случи с мъжа?
— Мисля, че някой му предложи да го изведе оттам и да му даде обяд, но той обясни, че вече се е наобядвал доста добре, така че въпросът беше забравен и Уоруикшир успя да спечели три вратички.
— Така че не е като днешния пример. За всички вас, които се включвате сега, може би ще ви е интересно да чуете, че, хм… двама мъже, двама доста безвкусно облечени мъже, и едно канапе — Честърфилдско, мисля?
— Да, Честърфилдско.
— Току-що се материализираха тук, в средата на игрището за крикет Лорд’с, но не мисля, че причиниха някакво зло, те бяха много внимателни, и…
— Съжалявам, може ли да прекъсна за момент Питър, и да добавя, че канапето току-що изчезна.
— Така да е. Да, една мистерия по-малко. Така, това определено е за книгата на рекордите. Точно това, което се случва в този драматичен момент от играта, когато Англия се нуждае от двадесет и четири пробега, за да спечели сериите. Мъжете напуснаха игрището, съпровождани от полицай, и мисля, че всички се успокоиха и играта ще бъде подновена.
— А сега, сър — каза полицаят, след като преминаха през любопитната тълпа, и положиха спокойното бездейно тяло на Артър на едно одеяло, — може би ще ми кажете кои сте, откъде идвате, и за какво беше цялата тази малка сцена?
Форд погледна в земята за момент, като че ли се приготвяше за нещо, после погледна напред и прицели погледа си право в полицая, и го зашемети с пълната мощ на всеки инч от шестте хиляди светлинни години, които се простираха между Земята и дома на Форд някъде около Бетелгиус.
— Добре — каза Форд много спокойно. — Ще ти разкажа.
— Да, добре, няма да е необходимо — каза бързо полицаят, — само нека това да не се случва отново.
Той се обърна и се разкара, търсейки някой, които да не е от Бетелгиус. За негово щастие, Земята беше пълна с такива.
Съзнанието на Артър се доближи към тялото му, като че идваше от много далеч, и много неохотно. Той имаше някои лоши спомени в него. Бавно, нервно, то влезе и се установи в обичайното си положение.
Артър седна.
— Къде съм? — попита той.
— Игрище за крикет Лорд’с — каза Форд.
— Чудесно — каза Артър, и съзнанието му отново пристъпи навън за кратка разходка. Тялото му рухна обратно на земята.
Десет минути по-късно, изкривен над чаша чай в палатка за освежителни напитки, цветът започна бавно да се възвръща по измършавялото Артърово лице.
— Как се чувствуваш? — попита Форд.
— В къщи съм си — каза Артър дрезгаво. Той затвори очи и алчно вдъхна парата от своя чай, ако това беше — да, доколкото Артър разбираше — това беше чай, а то си беше.
— В къщи съм си — повтори той, — в къщи, това е Англия, днес е, кошмарът е свършил.
Той отвори очи отново и вдъхна бодро. — Аз съм тук, където ми е мястото — каза той с емоционален шепот.
— Има две неща, които пропуснах, а трябва да ти кажа продължи Форд, хвърляйки един брой на „Гардиън“ на масата.
— В къщи съм си — каза Артър.
— Да — каза Форд. — Първото е — каза той, сочейки датата под заглавието на вестника, — че Земята ще бъде унищожена след два дена.
— В къщи съм си — каза Артър. — Чай — каза той, — крикет — прибави с удоволствие, — окосена трева, дървени пейки, бели ленени жакети, халби бира…
Той бавно започна да фокусира вестника, след което вирна глава на една страна, със странна гримаса.
— Виждал съм го и преди — каза той. Очите му бавно се плъзнаха към датата, по която Форд мързеливо потупваше с пръст. Лицето му замръзна за секунда-две, и после започна да издава онзи ужасно бавен скърцащ звук, който арктическите ледоходи издават предимно през пролетта.
— И другото нещо — каза Форд, — е, че имаш кокал в брадата си. — Той изхвърли чая си.
Извън палатката слънцето огряваше щастливата тълпа. Огряваше бели шапки и червени лица. Огряваше ледени пръчки и ги стапяше. Огряваше сълзите на малките дечица, чиито пръчки току-що се бяха стопили и паднали от клечките си. Огряваше дърветата, проблясваше по въртящи се бухалки за крикет, блещукаше по обекта с необикновена външност, паркиран зад големите екрани, които отзяваха това, което ставаше на терена, и който, изглежда, никой не беше забелязал. Блесна по Форд и Артър, когато те излязоха, примигвайки, от палатката за освежителни напитки, и огледаха ситуацията около себе си.
Артър беше потресен.
— Може би — каза той, — аз бих…
— Не — каза Форд рязко.
— Какво? — попита Артър.
— Не се опитвай да се обадиш на себе си в къщи.
— Откъде пък знаеш…?
Форд сви рамене.
— Но защо пък не? — попита Артър.
— Хора, които говорят със себе си по телефона — каза Форд, — никога не казват нищо полезно за себе си.
— Но…
— Виж — каза Форд. Той взе един въображаем телефон и избра един въображаем номер.
— Ало — каза той във въображаемия микрофон. — Артър Дент ли е? А, ало, да. Артър Дент се обажда. Не затваряйте.
— Той затвори — каза Форд, сви рамене и внимателно постави въображаемия телефон на въображаемата му поставка.
— Това не е първата ми темпорална аномалия — каза той.
По-начумерен поглед смени начумерения по лицето на Артър Дент.
— Значи не сме си в къщи и не сме сухи — каза той.
— Дори и това не може да бъде казано — отговори Форд. — Да си бъдем в къщи и енергично да се бършем с хавлии.
Играта продължаваше. Хвърлячът достигна вратичката, подскачайки в тръс, и после побягна. Той внезапно попадна във вихрушка от ръце и крака, от която изхвръкна топката. Батсманът се олюля и я запрати зад себе си и зад екраните. Очите на Форд проследиха траекторията и и се събраха моментално. Той се вдърви. Погледна отново посоката на полета на топката и очите му пак се свиха в конвулсия.
— Това не е моята хавлия — каза Артър, който тършуваше в торбата си от заешка кожа.
— Шшт — каза Форд. Той сви очи, като се концентрираше.
— Имах Голгафринчънска хавлия за джогинг — продължи Артър. — Беше синя на жълти звездички. Тази не е.
