Форд завъртя устройството в бавен лек плъзгащ полукръг. Внезапно лампичката светна.
— Там — каза Форд, сочейки с ръка. — Там, зад това канапе.
Артър погледна. За негова голяма изненада, на полето пред тях имаше едно кадифено драпирано Честърфилдско канапе. Той интелигентно се извъртя към него. Засукани въпроси заподскачаха в мозъка му.
— Защо? — попита той, — в това поле има канапе?
— Казах ти! — извика Форд, скачайки на крака. — Въртопи в пространствено-временния континуум.
— И това е неговото канапе, така ли? — попита Артър, борейки се с краката си и, надявайки се, макар и не много оптимистично, с чувствата си.
— Артър!! — му извика Форд, — това канапе е тук поради пространствено-временна нестабилност, върху което се опитах да привлека вниманието на тотално омекналия ти мозък. Това е изскочило от континуума, това са останки от пространствено-временно крушение, но няма значение какво е, ние трябва да го хванем, защото това е единственият начин да се измъкнем оттук.
Той бързо излази по скалата и изчезна в полето.
— Да го хванем? — промърмори Артър, а после се намръщи от объркване, когато видя канапето, което лениво се поклащаше и се носеше през тревата.
В изблик на неочаквано вътрешно наслаждение той скочи от скалата и трескаво се хвърли да преследва Форд и нелогично появилата се мебел.
Те се носеха диво през тревата, скачайки, смеейки се, подвиквайки си да бягат към канапето по този или онзи път. Слънцето огряваше замечтано полюшкващата се трева, малки полски животни лудо бягаха от пътя им.
Артър се почувствува щастлив. Той беше ужасно зарадван, че денят му беше дал толкова много, опирайки се на плана. Само преди двадесет минути той щеше да полудее, а сега вече гонеше Честърфилдско канапе по полетата на предисторическата Земя.
Канапето се поклащаше насам-натам и изглеждаше от една страна солидно като някои от дърветата, покрай които се носеше, а от друга страна ефирно като вълнуваща се мечта, когато прелиташе като призрак през някои други.
Форд и Артър търчаха хаотично след него, но то се извърташе и се изнизваше, като че ли следваще своя собствена сложна математическа топография, както и си беше. Все още го преследваха, а то все още танцуваще и се въртеше, докато изведнъж се обърна и се потопи, като че ли пресичаше границата на мястото на катастрофата, и те се озоваха над него. С вълнение и вик те скочиха отгоре му, слънцето примигна, почувствуваха се обгърнати от болезнена пустота, и неочаквано изскочиха в средата на игрището за крикет Лорд’с в гората Сейнт Джон, Лондон, в края на последния квалификационен мач от Австралийските серии през 198–, като на Англия и трябваха само двадесет и осем пробега, за да победи.
ГЛАВА III
Първи важен факт от Галактическата история:
(Извлечение от Звездната Книга на Ежедневно Споменаваното за популярната Галактическа История)
Нощното небе над планетата Крикит е най-безинтересната гледка в цялата Вселена.
Беше очарователен и весел ден на Лорд’с, когато Форд и Артър изпаднаха безразборно от пространствено-временната аномалия и се удариха в безупречната настилка доста здраво.
Аплодисментите на тълпата бяха бурни. Не бяха за тях, но те инстинктивно някак си се наведоха, което се оказа полезно, защото една малка тежка червена топка, която тълпата всъщност аплодираше, профуча на някакви си милиметри над главата на Артър. В тълпата един човек припадна.
Те се хвърлиха обратно на земята, която като че ли се завъртя отвратително около тях.
— Какво беше това? — изсъска Артър.
— Нещо червено — изсъска Форд зад него.
— Къде сме?
— Хм, на нещо зелено.
— Очертания — измърмори Артър. — Искам очертания.
Аплодисментите на тълпата бяха бързо заменени от учудени ахкания и несръчното хилене на стотици хора, които все още не са подготвили съзнанието си за мисълта дали да повярват на това, което току-що се видяли или не.
— Това ваше канапе ли е? — попита един глас.
— Какво беше това? — прошепна Форд.
Артър погледна нагоре.
— Нещо синьо — каза той.
— Форма? — попита Форд.
Артър отново погледна.
— Има форма — изсъска той на Форд, със свирепо набръчкано чело, — на нещо като полицай.
Те останаха за малко свити долу, дълбоко начумерени. Образът с форма на нещо като полицай ги потупа по раменете.
— Хей, вие двамата — каза той, — станете да ви видим.
Тези думи оказаха наелектризиращ ефект върху Артър. Той скочи на крака като автор, чуващ телефонен звън, и изстреля серия бързи погледи към панорамата наоколо, която внезапно се материализира в нещо ужасно познато.
— Откъде взехте това нещо? — изкрещя той на образа на полицая.
— Какво казахте? — попита сепнат той.
— Това е игрището за крикет Лорд’с, нали? — изкрещя Артър. — Откъде го намерихте, как го домъкнахте тук? Мисля — добави той, обхващайки челото си с ръце, — че ще е хубаво да се поуспокоя.
Той внезапно клекна пред Форд.
— Полицай е — каза той, — какво ще правим?
Форд сви рамене.
— Какво искаш да правим? — попита той.
— Искам да ми кажеш — каза Артър, — че съм просънувал последните пет години.
Форд отново сви рамене и му направи тази услуга.
— Просънувал си последните пет години — каза той.
Артър се изправи на крака.
— Всичко е наред, полицай — каза той, — сънувал съм през последните пет години. Попитай него — прибави той, сочейки Форд, — той беше с мен. — Казвайки това, той се затътри към ръба на полето, изтупвайки шлифера си. После погледна шлифера си и спря. Вгледа се в него. След това се втурна към полицая.
— А откъде съм взел тези дрехи? — извика той.
Той припадна и легна конвулсивно на земята.
Форд поклати глава.
— Последните му два милиона години бяха лоши — каза той на полицая и те заедно изтеглиха Артър на канапето и го изнесоха от игрището, но бяха само малко затруднени от внезапното изчезване на канапето по пътя.
Реакциите от страна на тълпата бяха много и различни. Повечето от тях не можеха да ги видят и вместо това слушаха радио.
— Да, това е интересен инцидент, Брайън — каза един радиокоментатор на друг. — Не мисля, че е имало мистериозни материализации на игрище откакто, откакто, аз не си спомням дали изобщо е имало — а имало ли е? — това, за което си спомням?
— Еджбастън, 1932?
— А, и какво се случи тогава?
