— Шшт — каза Форд отново. Той закри едното си око и погледна с другото.
— Тази е розова — каза Артър. — Не е твоя, нали?
— Бих желал да престанеш да говориш за твоята хавлия — каза Форд.
— Не е моята хавлия — настояваша Артър. — Въпросът е, че се опитвам да ти обясня…
— А времето, в което бих желал да млъкнеш — продължи Форд с ниско ръмжене, — е сега.
— Добре — каза Артър, започвайки да я тъпче обратно в примитивно ушитата си торба от заешка кожа. — Разбирам, че вероятно не е важно в космическия мащаб на нещата, само е странно, това е всичко. Розова хавлия вместо синя на жълти звездички.
Форд започна да се държи доста странно, или по-скоро не започваше всъщност да се държи странно, но започваше да се държи по начин, който беше странно различен от другите странни начини, по които той обикновено се държеше. Той правеше следното. Незабелязващ обърканите погледи, които му бяха хвърляни от човешките членове на тълпата, събрана около игрището, той размахваше ръце с рязки движения около лицето си, навеждаше се под някои хора, скачаше над други, после се вкаменяваше и мигаше с очи. След секунда-две започваше да дебне бавно и незабелязано, с озадачена гримаса на концентрация, също като леопард, който не е сигурен дали току-що е подушил полупразна консерва котешка храна, намираща се на половин миля от него, в гореща и топла равнина.
— Това не е моята торба — внезапно каза Артър.
Концентрацията на Форд изчезна. Той сърдито се обърна към Артър.
— Не говорех за хавлията си — каза Артър. — Стигнахме до извода, че тази не е моята. Само че торбата, в която натъпках хавлията, която не е моята, също не е моя, въпреки че изключително много прилича на нея. Лично аз си мисля, че това е доста странно, особено след като става дума за торбата, която си направих сам на предисторическата Земя. А да не говорим, че това не са моите камъни — прибави той, издърпвайки няколко плоски камъчета от торбата. — Правех си колекция от интересни камъни, а тези са изключително тъпи.
Рев на учудване се понесе през тълпата и заглуши това, което Форд каза в отговор на неговата информация. Топката за крикет, която беше предизвикала тази реакция, падна от небето и се приземи близо до мистериозната торба от заешка кожа.
— Бих казал, че това също е много любопитно събитие каза Артър, като бързо затвори торбата, и започна да се преструва, че търси топката по земята.
— Не мисля, че е тук — каза той на малките момченца, които незабавно се скупчиха около него, за да се присъединят към търсенето, — може би се е търкулнала нанякъде. Мисля, че ей натам. — И той посочи неопределено в една посока, в която искаше да се оттеглят. Едно от момчетата го погледна насмешливо.
— Така ли? — попита то.
— Не — каза Артър.
— Тогава защо имаш кокал в брадата си? — го попита момчето.
— Приучавам го да харесва да бъде на мястото, на което съм го поставил. — Артър се възгордя от тези свои думи. Това е, мислеше си той, точно такова нещо, което би занимавало и стимулирало мозъците на децата.
— О — каза малкото момче, накланяйки глава на една страна, обмисляйки нещо. — Как се казваш?
— Дент — каза Артър. — Артър Дент.
— Ти си глупак, Дент — каза момчето, — пълен задник. То погледна нещо покрай него, за да му покаже, че не бърза да си отиде, и после си тръгна, почесвайки се по носа. Артър внезапно си спомни, че Земята щеше да бъде унищожена отново след два дена, но за първи път не се почувствува потиснат от това.
Играта продължи с нова топка, слънцето продължи да свети, а Форд продължи да подскача нагоре- надолу, мигайки и поклащайки глава.
— Има нещо в мозъка ти, нали? — попита Артър.
— Мисля — каза Форд с тон, който Артър разпозна като тон, който предвещава нещо неразбираемо, — че тук някъде има ПНД.
Той посочи нещо. Любопитно защо. посоката, в която сочеше, не беше същата, в която гледаше. Артър погледна в първата, което значеше към екраните, и в другата, което пък значеше към игрището. После отново сви рамене.
— Какво? — попита той.
— ПНД.
— П…
— …НД.
— И какво е това?
— Проблем на Някой Друг.
— А, добре — каза Артър и се отпусна. Нямаше понятие за какво беше всичко това, но най-малко изглеждаше вече да е свършило. Но не беше.
— Там някъде — каза отново Форд, сочейки към екраните и гледайки към игрището.
— Къде? — попита Артър.
— Там — каза Форд.
— Виждам — каза Артър, който всъщност нищо не виждаше.
— Наистина ли? — попита Форд.
— Какво? — попита Артър.
— Можеш ли да видиш — попита търпеливо Форд, — ПНД-то?
— Мислех, че това беше проблем на някой друг.
— Правилно.
Артър кимна бавно, внимателно, с въздишка, разкриваща много голяма глупост.
— Искам да знам — каза Форд, — дали можеш да го видиш.
— Наистина ли?
— Да.
— И на какво — попита Артър, — прилича той?
— А аз откъде да знам бе, глупако? — извика Форд. — Ако го видиш, ми кажи.
Артър почувствува зад слепоочията си тъпото пулсиращо чувство, което беше запазената марка на повечето му разговори с Форд. Мозъкът му се спотаи като уплашено кученце в колибката си. Форд го докосна с ръка.
— ПНД — каза той, е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или което нашето съзнание не ни позволява да видим, защото си мислим, че това е проблем на някой друг. Това означава ПНД. Проблем на Някой Друг. Съзнанието просто го игнорира, също като сляпо петно. Ако погледнеш право в него, няма да го видиш, освен ако не знаеш какво точно представлява. Единствената ти надежда да го заловиш е да го изненадаш в ъгълчето на окото си.
— А — каза Артър, — значи затова…
— Да — каза Форд, който знаеше какво ще каже Артър.
— …подскачаше нагоре-…
— Да.
— …надолу, и примигваше…
— Да.
— …и…
— Помислих, че си получил съобщение.
— Мога да го видя — каза Артър, — космически кораб е.
За момент Артър беше зашеметен от реакцията, която това откровение предизвика. Рев се издигна от тълпата, и във всяка посока хората бягаха, викаха, крещяха и падаха един върху друг с тревожно объркване. Той учудено се отдръпна назад и се огледа страхливо наоколо. После се озърна с още по-голямо учудване.
— Вълнуващо, нали? — попита едно привидение. То се поклащаше пред очите на Артър, въпреки че беше по-правилно да се каже, че очите на Артър се поклащаха пред привидението. Устните му също се разтрепераха.
