движат в дебелата димна пелена, като че ли изпълняваха причудливи серии от удари с малката разлика, че всяка топка, която удряха с бухалките си, експлодираше там, където паднеше. Първата предизвика у Артър първоначална реакция, че всичко това може и да е реклама, организирана от австралийските предприятия за маргарин.
И после, така внезапно както беше започнало, всичко свърши. Единадесетте бели робота се издигнаха през кипящите облаци в стройна формация и с последните няколко проблясвания на пламъците изчезнаха в недрата на своя бял кораб, който с шум на сто хиляди човека, казващи „фууп“, изведнъж изчезна в редкия въздух, откъдето се беше появил.
За момент се разстла ужасна каменна тишина и след това от влачещия се пушек изскочи бледата фигура на Слартибартфаст, сега още повече приличащ на Мойсей, защото въпреки отсъствието на планина, той най-малкото крачеше през димяща добре окосена морава.
Той се озърна диво наоколо, докато не видя бързащите фигури на Артър Дент и Форд Префект, които си пробиваха път през тълпата, която в този момент беше заета с препускане в обратната посока. Тълпата явно мислеше за това какъв необикновен ден беше преживяла и не знаеше кой път да хване, ако изобщо имаше такъв.
Слартибартфаст жестикулираше отчаяно на Форд и Артър и им крещеше, докато тримата постепенно напредваха към кораба му все още паркиран зад екраните — и явно все още не беше забелязан от тълпата, която препускаше около него, защото си имаше достатъчно свои проблеми, за да мисли за него.
— Те са сали бетелт — извика Слартибартфаст със своя тънък треперещ глас.
— Какво каза той? — въздъхна Форд, докато си проправяше път с лакти.
Артър поклати глава.
— Те… това или онова — каза той.
— Те взедат фепелда — извика Слартибартфаст отново.
Форд и Артър поклатиха глави един на друг.
— Звучи ангажиращо — каза Артър. Той спря и извика.
— Какво?
— Те са вмели беделта — извика Слартибартфаст, като все още им махаше.
— Той казва — каза Артър, — че са взели Пепелта. Това е, което си мисля, че казва. — Те продължиха да бягат.
— Пе…? — попита Форд.
— Пепелта — каза Артър отсечено. — Изгорените останки от бухалка за крикет. Това е трофей. Това е… — задъхна се той, — … очевидно… това… за което са дошли и са взели. — Той поклати глава много фино, като че ли се опитваше да намести мозъка си по-дълбоко в черепа си.
— Странно нещо за казване — изщрака Форд.
— Странно нещо за взимане.
— Странен кораб.
Те пристигнаха при него. Второто най-странно нещо при кораба беше да гледаш как работи ПНД-полето. Сега те ясно можеха да видят кораба, защото просто знаеха, че е там. Беше малко странно, че никой друг не го беше видял. Не беше като да е напълно невидим или нещо хиперневъзможно като това. Технологията, използувана да се направи нещо напълно невидимо, беше толкова безкрайно сложна, че в деветстотин деветдесет и девет хиляди милиона деветстотин деветдесет и девет милиона деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет от един билион случая беше много по-ефективно това нещо просто да се изхвърли и да се оправяш без него. Ултраизвестният научно-магьосник Ефрафакс от Уак веднъж заложи живота си, че за една година ще направи великата мегапланина Маграмал напълно невидима.
Прекарвайки почти цялата година в размотаване около планината с много Лукс-О-Радиолампи, Рефракто-Изпарители и Спектро-Магистрални-О-Матици, той накрая разбра, точно когато му оставаха девет часа, че не може да се справи с това.
Така че той и неговите приятели, и приятелите на неговите приятели, и приятелите на приятелите на неговите приятели, и няколко по-малко добри техни приятели, които случайно имаха огромна компания за междузвезден превоз, се хвърлиха в това, което сега мъдро е разглеждано като най-усилената работа за една нощ в историята, и достатъчно ясно е, че на другия ден Маграмал не беше повече видима. Ефрафакс изгуби баса, а следователно и живота си, просто защото няколко педантично настроени общински съветници забелязаха, че: (а) когато се мотаеш по мястото, което трябва да бъде Маграмал, не се препъваш и не си разбиваш носа в нищо, и (б) съществува една подозрителна луна в повече.
ПНД-полето е много по-просто и по-ефективно, и нещо повече — може да бъде захранвано в продължение на сто години от обикновена батерийка от джобно фенерче. Това е, защото то зависи от естественото благоразположение на човек да не вижда неща, които не вижда, не очаква, или не може да обясни. Ако Ефрафакс просто беше боядисал планината розова и беше издигнал евтино и просто ПНД-поле около нея, хората просто щяха да минават до нея, около нея и дори през нея и просто нямаше да забелязват, че нещата са там.
А точно това се беше случило с кораба на Слартибартфаст. Не беше розов, но ако беше, това щеше да бъде най-малкият от проблемите с виждането му, и хората тъй или иначе нямаше да го забелязват.
Най-необичайното нещо за него беше, че той само частично приличаше на космически кораб с насочващи се кормилни ракетни двигатели и спасителни люкове, а много приличаше на малко недовършено италианско бистро.
Форд и Артър се втренчиха в него с учудване и дълбоко засегнати възприятия.
— Да, знам — каза Слартибартфаст, бързайки към тях в този момент и останал без дъх, продължи — но имам причина. Хайде, да тръгваме. Древният кошмар започва отново. Съдбата ни изправя срещу него. Трябва веднага да тръгнем.
— Представям си, за някъде слънчево — каза Форд.
Форд и Артър последваха Слартибартфаст в кораба и бяха много смутени от това, което видяха в нега, така че изобщо не възприеха това, което се случи отвън.
Един космически кораб, по-различен от предишния, загладен и сребрист, се спусна от небето и кацна на игрището тихо и безшумно, дългите му опори се разгънаха с леки технологични балетни движения.
Приземи се леко. Една къса рампа се разгъна отвътре. Висока сивозелена фигура излезе бързо навън и се приближи към малка групичка хора, които бяха събрани в центъра на игрището и носеха белезите на скорошното странни клане. Съществото разбута хората със спокоен, премълчаван авторитет, и накрая стигна до един мъж, лежащ в отчайваща локва кръв, явно вече отвъд способностите на всяка земна медицина, дишайки и кашляйки за последно. Съществото коленичи спокойно до него.
— Артър Филип Деодет? — попита то.
Човекът кимна немощно, с ужасно объркване в очите.
— Ти си недобро глупаво нищо — прошепна съществото. Мисля, че трябваше да го узнаеш, преди да си отидеш.
ГЛАВА V
Втори важен факт от Галктическата история:
(Извлечение от Звездната Книга на Ежедневно Споменаваното за популярната Галактическа История)
Откакто е възникнала Галактиката, велики цивилизации са преуспявали и са западали, преуспявали са и са западали толкова често, че е доста разпространена мисълта, че животът в Галактиката трябва да е:
(а) нещо подобно на морска болест — пространствена болест, темпорална болест, историческа болест, или нещо от този сорт, и
(б) глупав.
ГЛАВА VI
На Артър му се стори, че цялото небе внезапно се отдръпна и ги пропусна през себе си.
