— К… к… к… к… — каза устата му.
— Мисля, че вашият отбор току-що спечели — каза привидението.
— К… к… к… к… — повтори Артър и подсили всяка буква с побутване по гърба на Форд Префект. Форд с трепет гледаше безредиците.
— Вие сте англичанин, нали? — попита привидението.
— М… м… м… м… да — каза Артър.
— Добре де, вашият отбор, както казах, току-що спечели. Мачът. Това означава, че ще задържат Купата от Пепел. Трябва да си много по-ласкан. Трябва да кажа, че доста харесвам крикета, въпреки че не бих желал някой извън тази планета да ме чуе да го казвам. Изобщо не искам.
Привидението издаде някакъв звук, който може би трябваше да представлява зло хилене, но беше трудно да се каже, защото слънцето беше точно зад него и създаваше заслепяващ ореол около главата му и блестеше по сребристите му коса и брада по начин, който беше респектиращ и драматичен, и който беше трудно съвместим със зло хилене.
— Все пак — каза той, — всичко ще свърши след два дена, нали? Макар че както ти казах, когато се видяхме за последен път, много съжалявам за това. Но каквото и да трябва да се случи, ще се случи.
Артър се опита да говори, но прекрати неравната борба. Той отново бутна Форд.
— Мислех, че се е случило нещо ужасно — каза Форд, — но това е само краят на играта. Трябва да се измъкваме. О, здравей, Слартибартфаст, какво правиш тук?
— О, губя си времето, губя си времето — каза сериозно старият човек.
— Това там твоят кораб ли е? Ще ни закараш ли донякъде?
— Спокойна, спокойно — им напомни старият човек.
— О’кей — каза Форд. — Само ще ти кажа, че тази планета ще бъде разрушена много скоро.
— Знам — каза Слартибартфаст.
— Добре. Само мислех да ти обърна внимание върху този въпрос — каза Форд.
— Схванах.
— И още ли искаш да се разкарваш по игрище за крикет в такъв момент…
— Да.
— Тогава това е твоят кораб.
— Така си е.
— Надявах се — Форд бързо се завъртя в тази посока.
— Здрасти, Слартибартфаст — каза най-накрая Артър.
— Здравей, Землянино — отговори Слартибартфаст.
— В края на краищата — каза Форд, — можем да умираме само по веднъж.
Старият човек пропусна тези думи покрай ушите си и се вгледа проницателно в терена с очи, които като че ли преливаха от изражения, които явно не бяха свързани с това, което ставаше на него. А там тълпата се събираше в широк кръг около центъра на игрището. Какво виждаше Слартибартфаст там, само той си знаеше.
Форд си мънкаше нещо. Само една нота, повтаряна на интервали. Надяваше се, че някой ще го попита какво си мънка, но никой не го попита. Ако все пак някой го беше попитал, той щеше да му отговори, че си мънка отново и отново първия такт от песента на Ноел Страхливеца, наречена „Луд По Момчето“. След Това щеше да му посочи, че си пее само една нота, за което щеше да отговори, че поради причини, които може би не зависят от него, пропуска частта „по момчето“. Той се ядоса, че никой не го попита.
— Ако само — избухна той накрая, — не си тръгнем скоро, ще бъдем уловени по средата на този процес. А нищо не ме потиска повече от това да видя как някоя планета бива унищожена. Освен, естествено, това да бъда на нея в този момент. Или — прибави той с полутон, — да ходя на мачове по крикет.
— Търпение — каза Слартибартфаст отново. — Велики неща ще се случват.
— Това го каза последния път, когато се видяхме — каза Артър.
— Ще се случват — каза Слартибартфаст.
— Да, вярно е — допусна Артър.
Всичко, обаче, което се случваше в този момент, беше някаква церемония. Тя беше приготвена повече за телевизията, отколкото за зрителите, и всичко, което те можеха да разберат за нея, беше това, което можеха да дочуят от най-близкото радио. Форд беше агресивно незаинтересован. Той се раздразни, когато чу да обясняват, че Купата от Пепел ще бъде връчена на капитана на английския отбор там, на полето, ядоса се, когато беше казано, че е заради това, че те я печелят за енти път, одобрително излая с раздразнение на информацията, че Пепелта е останала от бухалка за крикет, и когато освен това трябваше да се пребори с факта, че всъщност бухалката за крикет е била изгорена в Мелбърн, Австралия, през 1882, за да ознаменува края на английския крикет, той се обърна към Слартибартфаст, но нямаше шанса да каже нищо, защото старият човек не беше там. Той се носеше по игрището с ужасяващо намерение, лъхащо от походката му, косата му, брадата му и мантията му, развяващи се около него, като много приличаше на Мойсей, ако планината Синай е била добре подстригана морава, а не както я представат обикновено, страховито пушеща планина.
— Каза, че ще се срещнем при кораба му — каза Артър.
— Какво, в името на Заркуон, прави стария глупак? — избухна Форд.
— Ще ни чака пред кораба след две минути — каза Артър, като присви рамене, което показа тоталното блокиране на мислите му.
Странни звуци достигнаха до ушите им. Те се опитваха да не ги чуват, но не можеха да не забележат, че Слартибартфаст раздразнително настояваше да му бъде дадена сребърната урна, съдържаща Пепелта, която била, както каза той, жизненоважна за миналото, настоящето и бъдещето на Галактиката, но това предизвика бурно веселие. Те счетоха за необходимо да не забелязват това.
Но това, което се случи после, не можеше да остане незабелязано. С шум, като че ли сто хиляди човека са казали „ууп“, един бял стоманен космически кораб внезапно изскочи от нищото във въздуха, като се насочи точно към терена за крикет, и увисна над него с лек шум и безкрайна заплаха.
После за малко не се случи нищо, като че ли се очакваше всички да се върнат към обичайните си занимания, и да не го забелязват, че виси там.
После се случи нещо много необичайно. По-скоро нещо се отвори и пропусна нещо много необичайно да излезе отвътре. Всъщност единадесет много необичайни неща.
Това бяха роботи, бели роботи.
Това, което беше по-необичайно от тях беше, че като че ли бяха облечени за случая. Те не само че бяха бели, но носеха неща, които трябваше да бъдат бухалки за крикет, и не само това, но носеха и неща, които трябваше да представляват топки за крикет, и не само това, но носеха бели ленти на долните части от краката си … Последните бяха необичайни, защото като че ли съдържаха реактивни двигатели, които позволяваха на тези любопитно цивилизовани роботи да излетят от висящия над земята кораб и да започнат да избиват хората, каквото всъщност правеха.
— Хей — каза Артър, — май че нещо става.
— Влизай в кораба — изкрещя Форд. — Не искам да знам, не искам да гледам, не искам да слушам — извика той, като побягна. — Това не е моята планета и не съм тук по собствено желание, не искам да се замесвам, само ме изведи оттук и ме заведи на парти с хора, на които мога да разчитам.
Дим и пламъци обгърнаха игрището.
— Да, явно специалната бригада не е във форма днес… весело изгугука едно радио само на себе си.
— Това, от което се нуждая — изкрещя Форд, допълвайки предишните си забележки, — е силно питие и мощна група. — Той продължаваше да бяга, спря само за момент, колкото да сграбчи ръката на Артър и да го повлече след себе си. Артър беше приел нормалната си за критични състояния поза, което означаваше да стои с отворена уста и да пропуска всичко около себе си.
— Те играят крикет — промърмори Артър, кретайки след Форд. — Кълна се, че те играят крикет. Не знам защо го правят, но го правят. Те не само убиват хората, те ги вдигат във въздуха извика той. Форд, те ни вдигат във въздуха!
Беше трудно да не се повярва на това, ако не знаеш малко повече Галактическа история от това, което Артър беше научил по време на пътечествието си. Призрачните, но жестоки силуети, които се виждаха да се
