от единичен разум, може би изобщо не от разум. Беше различно.
Той остави съзнанието си да плава бавно и мъдро през Земята — ромолейки, просмуквайки се, потъвайки.
Той следваше Земята през дните и, носейки се с ритмите на мириадите и пулсове, просмуквайки се в тъканите на живота и, носейки се с приливите и, обръщайки се с теглото и. Увреждането винаги се връщаше — тъпа несвързана далечна болка.
И сега той летеше през земя от светлина; светлината беше време, чиито приливи се отдръпваха от дните. Увреждането, което беше почувствувал, второто увреждане, лежеше някъде пред него над земята — с дебелината на косъм през приказния ландшафт на Земята.
И внезапно той се спусна върху него.
Той танцуваше диво на ръба, докато земята на мечтите наистина се хвърляше около него — една оглупяваща пропаст в нищото — въртейки го диво, дращейки в празнотата, премятайки се в ужасяващото пространство — въртеше се и падаше.
През назъбената магия се виждаха друга земя и друго време — един по-древен свят, неувреден, но почти присъединен: две Земи. Той се събуди.
Студен вятър отнесе студената пот, стичаща се от челото му. Кошмарът беше свършил и това, както можа да почувствува, беше той. Раменете му увиснаха; той внимателно потърка очи с върховете на пръстите си. Накрая се почувствува сънен, както и много уморен. Така че каквото и да означаваше това, ако изобщо означаваше нещо, той щеше да го обмисли на сутринта, защото сега щеше да си отиде в леглото и да спи. Собственото му легло, собствения му сън.
Той можеше да съзре къщата си в далечината и се зачуди защо е така. Силуетът и се открояваше на лунната светлина и той можеше да го идентифицира — безинтересен и ръбат. Той се огледа и забеляза, че се намира на около осемнадесет инча над розовите храсти на един от съседите си — Джон Ейнсуърт. Те бяха изключително добре поддържани, гледани, окастрени за зимата, заровени в тенекии, и дори си имаха етикетчета, и Артър се почуди какво ли прави над тях. Той се почуди и каква сила го държи над тях и когато откри, че няма нищо подобно, внимателно се сгромоляса на земята.
Той стана, изтупа се и закуцука към къщи с изкълчен глезен. След това се съблече и се катурна в леглото си.
Докато заспиваше, телефонът иззвъня отново. Звъня в продължение на цели петнадесет минути и го накара да се завърти два пъти. Както и да е, нямаше никакъв шанс да го събуди.
ГЛАВА VIII
Артър се събуди в прекрасно настроение — чувствуваше се чудесно, напълно баснословно ободрен, радостен от това, че си е в къщи, изпълнен с енергия и доста разочарован от откритието, че е средата на февруари.
Той отиде с танцова стъпка до хладилника, избра трите най-малко рошави неща, сложи ги в една чиния и ги огледа детайлно в продължение на две минути. Тъй като те не направиха опит да се раздвижат през това време, той ги кръсти закуска и ги изяде. Между другото, те убиха един вирус, който той беше донесъл преди няколко дни, без да знае, от Фларгатонските Газови Блата, който в противен случай щеше да убие половината население на Западното полукълбо, да ослепи останалата половина и да направи всеки психопат и стерилен, така че Земята извади късмет.
Той се почувствува силен, той се почувствува здрав. Той смело изрина боклука с лопата и после погреба котката.
Точно когато свърши с това, телефонът зазвъня, но той го остави да звъни, докато не настъпи момент на респектираща тишина. Който и да беше, щеше да позвъни отново, ако беше важно.
Той отупа калта от обувките си и влезе обратно вътре.
Имаше малко важни писма в купчините боклуци — няколко документа от общината с дати отпреди три години, отнасящи се до предстоящото събаряне на къщата му, и някои други писма за включване на проучване на общественото мнение за цялата мрежа околовръстни пътища наоколо. Имаше едно старо писмо от Грийнпийс — групата за екологична защита, на която той понякога оказваше съдействие, когато го молеха за помощ — за плана им да освободят делфините и косатките от пленничество, и някои картички от приятели, които неясно съжаляваха, че не могат да го намерят тези дни.
Той ги събра и ги сложи в една папка, на която написа „Неща за правене“. Но тъй като тази сутрин се чувствуваше изпълнен с енергия и динамика даже прибави „Спешно!“.
Той извади хавлията си и другите джунджурийки от пластмасовата чанта, която си беше взел от Мегамаркета в Порт Браста. Надписът отстрани беше хитра и сложна игра на думи на Кентавърски и беше неразбираем на всички други езици, и следователно напълно безсмислен за безмитен магазин на космодрум. Чантата имаше дупка на дъното си и той я изхвърли.
Той разбра с внезапна болка, че още нещо трябва да е паднало в малкия космически кораб, който го беше докарал на Земята, като даже любезно се отклони от пътя си, за да го остави точно до шосето А303. Той беше изгубил очукания си космически екземпляр от нещото, което му беше помогнало да върви по пътя си през невъобразимите пространства, които беше пресякъл. Той беше загубил ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ.
Добре, помисли си той, този път наистина няма да ми потрябва отново.
Трябваше да се обади на няколко места.
Той беше решил как да се справи с маса работи, които пътешествието му беше отложило, а всъщност просто да се държи все едно че нищо не е станало.
Той се обади в Би Би Си и помоли да го свържат с шефа на неговия отдел.
— О, здравейте, Артър Дент е. Вижте, съжалявам, че не бях на работа шест месеца, но бях полудял.
— О’кей, не се притеснявай, мисля че вероятно е било нещо такова. Тук се случва по всяко време. Кога можем да те очакваме?
— Кога таралежите стават от зимен сън?
— Някъде през пролетта, мисля.
— Малко след това.
— Разбрах.
Той прелисти указателя и си преписа малко номера, с които да се опита да се свърже.
— О, здравейте, с болница „Старите брястове“ ли говоря? Обаждам се само да видя дали ще мога да си кажа две думи с Фенела, хм… Фенела — Господи. Оглупях, след малко ще си забравя и собственото име, хм, Фенела — не е ли смешно? Ваша пациентка, едно тъмнокосо момиче, дошло е снощи…
— Страхувам се, че нямаме пациентка на име Фенела.
— О, наистина ли? Разбира се, че не исках да кажа Фиона, ние просто и казваме Фен…
— Съжалявам, довиждане.
Щрак.
Шест разговора по този образец започнаха да дават отражение върху енергичното му настроение на динамичен оптимизъм и той реши, че преди да го изостави напълно, ще го заведе в кръчмата и ще го зарадва малко.
Дойде му наум блестяща идея как да обясни всяка необяснима дивотия за своето изчезване със замах, и той започна да си подсвирква, докато буташе вратата, която толкова го беше уплашила предишната вечер.
— Артър!!!!
Той се ухили весело на изцъклените очи, които се взираха в него от всички ъгли на кръчмата и им разказа за прекрасното си прекарване в Южна Калифорния.
ГЛАВА IX
Той прие още една халба и отпи от нея.
— Разбира се, имах си и личен алхимик.
