— На третия удар…
Той пъхна главата си в малката функционална блестящостоманена баня.
— … ще бъде…
Тук звучеше добре.
Той погледна в малките килийки за спане.
— … един… тридесет и две…
Звучеше малко глухо. Една хавлия висеше на един от високоговорителите. Той я свали.
— … и петдесет секунди.
Добре.
Той погледна препълненото багажно отделение и изобщо не беше удовлетворен от звука. Там вече имаше много наредени боклуци. Той се отдръпна и почака вратата да се затвори. След това махна капака на запечатаното контролно табло и натисна бутона за аварийно изхвърляне. Той не знаеше защо не се беше сетил за това по-рано. Виещоръмжащият звук бързо утихна. След малка пауза отново можеше да се чуе леко съскане.
То спря.
Той почака, докато зелената светлина светна и после пак отвори вратата на празното сега багажно отделение.
— … един… тридесет и две… и петдесет секунди.
Много добре.
— Бип… бип… бип.
После той отиде и направи последна сериозна проверка на залата за реанимация, което беше мястото, където особено искаше това да се чува.
— На третия удар ще бъде един… тридесет и… четири точно.
Той потръпна, като се вгледа в тежкия разкривен капак на неясната маса. Един ден, кой знае кога, това щеше да тръгне и той щеше да знае колко е часът. Вярно, не точно по местното време, но какво от това.
Той провери два пъти екрана на компютъра над хибернатора, намали светлините и го провери отново.
— На третия удар ще бъде…
Той се измъкна и се върна в командната зала.
— … един… тридесет и четири… и двадесет секунди.
Звукът се чуваше така ясно, като че ли минаваше през телефонна линия в Лондон, което не беше вярно, и то не много дълга линия.
Той се вгледа в мастилената нощ. Звездата с размер на брилянтна бисквитена трошичка, която той можеше да види в далечината, беше Зондостина, или както беше известна в света, от който се приемаше доста бомбастичния глас — Плеяди Зета.
Яркооранжевата крива, която запълваше половината от видимия хоризонт, беше гигантската газова планета Сезефрас Магна, която беше док за Ксаксизийските бойни кораби. Над нейния хоризонт точно изгряваше една малка студена синя луна — Епун.
— На третия удар ще бъде…
В продължение на двадесетина минути той седеше и гледаше пролуката между кораба и Епун, която се стесняваше, докато корабният компютър разбъркваше и месеше числата, които щяха да го вкарат в примка около малката луна, да затворят примката и да го задържат там, орбитирайки като вечно затъмнение.
— … един… петдесет и девет…
Оригиналният му план беше да спре всички вътрешни сигнали и радиация от кораба, да го направи почти невидим, доколкото това е възможно, докато не го погледнеш, но после предпочете друго. Сега той щеше да излъчва един самотен неспиращ лъч, дебел колкото молив, връщайки входния временен сигнал към планетата, откъдето идваше, като нямаше да я достигне в близките четиристотин години, пътувайки със скоростта на светлината, но верятно щеше да причини някакво объркване, когато стигнеше.
— Бип… бип… бип.
Той се изкикоти.
Не обичаше да мисли за себе си като за личност, която се хили и се кикоти, но трябваше да допусне, че от половин час се хили и се кикоти.
— На третия удар…
Сега корабът беше заключен почти точно в своята вечна орбита около малко известната и никога посещавана луна. Почти точно.
Остана само още едно нещо. Той отново пусна компютърната симулация на изхвърляне на малкото корабно Спасител-О-Бъги балансиращи действия, реакции, тангенциални сили, всичката математическа поезия за движение — и видя, че е наред.
Преди да си тръгне, той изгаси светлините.
Докато малкият пурообразен корпус на спасителния апарат се плъзгаше към началото на тридневното си пътешествие към орбиталната космическа станция Порт Сезефрон, за няколко секунди мина около един тънък, дебел колкото молив лъч радиовълни, който започваше дългото си пътешествие.
— На третия удар ще бъде два… тринадесет… и петдесет секунди.
Той се ухили и се изкикоти. Би се засмял високо, но нямаше толкова място.
— Бип… бип… бип.
ГЛАВА XI
— Особено мразя априлските душове.
Както и необщително да изгрухтяваше Артър, мъжът явно беше решил да му говори. Той се почуди дали да не стане и да се премести на друга маса, но като че ли в цялото кафене нямаше свободна маса. Той нервно разбъркваше кафето си.
— Гадни априлски душове. Мразя, мразя, мразя.
Артър се вгледа намръщено през прозореца. Лек слънчев подобен на спрей дъжд беше увиснал над магистралата. Вече от два месеца беше тук. Да се върне към стария си начин на живот всъщност беше смешно лесно. Хората имаха толкова необичайно къса памет, включително и за него. Осем години лудо скитане из Галактиката сега му изглеждаха като нищо повече от лош сън — нещо като филм, който е записал на видеото и сега държи зад един шкаф, без да се тревожи да го гледа.
Един от ефектите обаче, който все още продължаваше да усеща, беше радостта му от завръщането. Сега, когато земната атмосфера се беше затворила над главата му за добро, мислеше той, всичко в нея му доставяше необикновено удоволствие. Докато гледаше сребристоискрящите капки той почувствува, че трябва да протестира.
— Хм, аз ги харесвам — внезапно каза той, — поради всички очевидни причини. Те са леки и ободряващи. Те искрят и те караш да се чувствуваш добре.
Мъжът изпръхтя подигравателно.
— Това го казват всички — каза той и сърдито погледна от ъгловото си място.
Той беше шофьор на камион. Артър знаеше това от началната му непредизвикана реплика, която беше: „— Аз съм шофьор на камион. Мразя да карам в дъжда. Ирония, нали? Проклета ирония.“
Ако в тази забележка имаше скрит смисъл, Артър не можа да го различи и просто леко изгрухтя — любезно, но не насърчаващо.
Но мъжът не беше спрял тогава, не се спря и сега. „Всички казват това за проклетите априлски дъждове — каза той, — толкова проклето хубави, толкова проклето освежаващи, такова очаротелно проклето време.“
Той се облегна и завъртя глава, сякаш се канеше да каже нещо за правителството.
— Това, което искам да знам — каза той, — е защо ако времето ще е хубаво — почти съскаше той, — не може да мине без проклетия му дъжд?
Артър се предаде. Той реши да остави кафето си, което беше прекалено топло, за да го изпие бързо, и прекалено гадно, за да го изпие студено.
