се беше полупревърнало в нещо, за което Артър изобщо не знаеше какво да мисли. Затъкни го с една светкавица, помисли си той, и ще започнеш еволюцията на живота отначало.
Имаше само едно нещо в стаята, което беше различно.
За момент и нещо той не можеше да види, че това е различно, защото беше покрито със слой отвратителен прах. После очите му се спряха на него.
То стоеше до един очукан стар телевизор, на който той можеше да гледа само лекции от ТВ- университета, защото при опит да покаже нещо по-вълнуващо той се разваляше.
Това беше една кутия.
Артър се надигна на лакти и се взря в нея.
Това беше една сива кутия с някакъв тъп блясък по нея. Беше кубообразна сива кутия със страна около един фут. Беше обвита със сива лента, завързана отгоре на спретната панделка.
Той стана, отиде до нея и учудено я пипна. Каквото и да беше това, то беше опаковано като подарък, спретнато и красиво, и чакаше той да го отвори.
Той внимателно го вдигна и го занесе до леглото. Издуха праха и развърза лентата. Отдолу имаше капак, чийто край беше подпъхнат в кутията.
Той го отвори и погледна в кутията. В нея имаше един стъклен глобус, обвит във фина сива опаковъчна хартия. Той го извади внимателно. Не беше цял глобус, защото имаше дупка на дъното, или както Артър разбра, като го обърна, на върха си, ограничена с тънък ръб. Това беше купа. Аквариум.
Той беше направен от най-чудесно стъкло, перфектно прозрачно, с необикновено сребристосиво качество, като че ли при направата му са били използувани кристал и слюда.
Артър бавно го въртеше в ръцете си. Това беше един от най-хубавите предмети, които той беше виждал, но беше напълно озадачен от това. Той погледна в кутията, но освен опаковъчната хартия там нямаше нищо. Отвън на кутията също нямаше нищо.
Той отново завъртя аквариума. Беше чудесен. Беше изключителен. Но беше аквариум.
Той го почука с нокътя на палеца си и той звънна с дълбоко и славно съзвучие, което се задържа из стаята повече, отколкото беше възможно, и когато накрая заглъхна, като че ли не умря, а се понесе към други светове като в дълбока морска мечта.
Замаян, Артър го обърна още веднъж и този път светлината от прашната малка нощна лампа падна под друг ъгъл и се пречупи от някакви фини драскотини по повърхността на аквариума. Той го вдигна, нагласяйки ъгъла на падане на светлината и внезапно ясно видя фино гравирани контури на букви, които се появиха в сянката на стъклото.
— Сбогом — казаваха те. — И Благодарим…
И това беше всичко. Той примигна и не разбра нищо.
За около цели пет минути той въртеше предмета, държеше го към светлината под различни ъгли, почукваше го заради хипнотизиращото му съзвучие и се чудеше за значението на тези думи, но не можеше да измисли нищо. Внезапно той стана, напълни аквариума с вода до ръба и го сложи обратно на масата до телевизора. Той размърда малката Вавилонска рибка в ухото си и я хвърли мятаща се в аквариума. Повече нямаше да има нужда от нея, освен когато щеше да гледа чуждестранни филми.
Той се обърна да легне на леглото си и загаси светлината.
Лежеше неподвижен и тих. Поглъщаше обгръщащата го тъмнина, бавно отпускаше крайниците си от край до край, успокои и регулира дишането си, постепенно изпразни съзнанието си от всички мисли, затвори очи и беше напълно неспособен да заспи.
Нощта беше неспокойна от дъжд. Дъждовните облаци се бяха придвижили и бяха събрали вниманието си в едно крайпътно кафене точно извън Борнемаут, но небето, през което бяха минали, се беше разбъркало и сега носеше влажновълнист въздух, като че ли не знаеше какво друго не може да направи с него.
Луната изгря по мократа си пътека. Изглеждаше като книжна топка в задния джоб на току-що извадени от пералня дънки, за която само времето и едно гладене ще могат да кажат дали е била стара сметка или банкнота от пет лири.
Вятърът леко подухваше насам-натам също като опашка на кон, опитваща се да реши в какво настроение е тази нощ, а една камбана някъде удари полунощ.
Една капандура се отвори със скърцане.
Тя беше ръждясала и трябваше да бъде леко размърдана, защото рамката и беше леко изгнила и пантите и бяха боядисвани чувствително през някоя част от живота им, но все пак беше отворена.
След това беше подпряна с една летва и една фигура се изниза през тясната пролука между срещулежащите склонове на покрива.
Тя се изправи и тихо погледна в небето.
Фигурата беше абсолютно несъвместима с диво изглеждящото създание, което диво беше нахлуло в къщата преди малко повече от час. Беше без окъсания си и протъркан шлифер, оплескан с калта на стотици светове и остатъци от храна от подовете на стотици мръсни космодруми, беше без заплетената си грива, дългата завързана на възли брада, хранителната екосистема и всичко.
Вместо това там стоеше Артър Дент — гладък и небрежен, облечен с джинси и къс пуловер. Косата му беше подстригана и измита, брадата му беше гладко обръсната. Само очите му все още казваха, че каквото и да си мислеше че му прави Вселената, той би желал да я помоли да спре.
Това не бяха същите очи, с които той беше погледнал тази сцена за последен път, и разумът, който приемаше образите от тези очи, не беше същият разум. Това не беше резултат от хирургическа намеса, просто от продължително придобиване на опит.
В този момент нощта му приличаше на живо същество тъмната земя около него, в която той беше коренно същество.
Той можеше да се почувствува като вълнение в далечните краища на нервите на течението на далечни реки, търкалянето по невидими хълмове, ядрото от тъмни дъждовно облаци някъде далече на юг.
Той можеше да почувствува и авантюрата да бъдеш дърво, което беше нещо, което не беше очаквал. Той змаеше, че човек може да се почувствува добре като влачи играчки по земята, но никога не беше разбирал, че може да се почувствува толкова добре, колкото сега. Той можеше да почувствува как някаква почти неочаквана вълна от удоволствие достига до него през цялото разстояние от Новата гора. Той трябваше да опита това лято, си помисли той, и да види как се чувствува някой, който има листа.
От друга посока той почувствува уплахата от това да бъдеш овца, стресната от летяща чиния, но това беше напълно неразличимо от чувството да бъдеш овца, стресната от каквото и да е друго нещо, защото овцете са създания, които научават много малко докато вървят по житейския си път, и биха се сепнали дори ако видят слънцето да изгрява на сутринта и да се учудят на зеления боклук по полето.
Той с учудване откри, че може да се почувствува като овца, сепната от слънцето тази сутрин и предишната сутрин, и сепната от група дървета по-предишния ден. Той можеше да се върне все по-назад, но стана тъпо, защото всичко се състоеше от овце, сепнати от неща, които ги бяха сепнали по-предишния ден.
Той заряза и разреши на разума си да се носи сънливо навън на развиващи се вълнички. Той чувствуваше присъствието на други създания, стотици и хиляди, обвързани в паяжина — някои сънени, някои заспали, някои ужасно вълнуващи, един увреден.
Един увреден.
Той бързо го подмина и после се опита да го почувствува отново, но той му се изплъзна като третата картинка с ябълка2 на нея в Пелманизм. Той почувствува спазъм от вълнение, защото инстинктивно знаеше чий е той или поне знаеше чий иска да бъде и щом веднъж узнаеш какво искаш да бъде нещо, инстинктът е много полезна придобивка, която ти позволява да знаеш, че то е такова.
Той инстинктивно знаеше, че това е Фени и че иска да я намери, но не можеше. От прекалено пренапрягане той започна да чувствува, че губи тази си странна нова способност, така че се отпусна и остави съзнанието си да се понесе свободно още веднъж.
И отново почувствува увреждането.
Отново не можа да го локализира. Този път, въпреки че инстинктът му беше зает да му казва, че е правилно да вярва, той не беше сигурен, че това е Фени — или може би този път беше друго увреждане. Имаше същия несвързан характер, но изглеждаше по-всеобхватно чувство за увреждане — по-дълбоко, не
