Ето защо зави наляво с надеждата, че в тази посока ще намери по-добра участ, но след малко го хванаха нервите и той много обмислено зави надясно, после отново рискува да завие любознателно наляво и след още няколко подобни маневри се обърка съвсем.
Изруга и включи парното. Ако по-скоро се съсредоточеше върху онова, което прави, а не се опитваше едновременно да навигаторства и да телефонира, рече си той, поне щеше да знае къде се намира в момента. Всъщност на него не му харесваше особено да има телефон в колата си, според него това си беше жива досада и натрапничество. Но Гордън беше настоял, пък беше и платил.
Изпухтя вбесено, даде черния сааб на заден и отново зави. И щом го направи, едва не се нахака в някакъв тип, който мъкнеше някакъв труп към полето. Или поне за миг изпушилият му мозък реши, че е видял тъкмо това, но всъщност вероятно беше някой местен фермер, който мъкнеше чувал с нещо ядливо, макар че накъде и защо го е помъкнал в нощ като тази, едва ли някой би могъл да знае. Щом фаровете му отново се извърнаха в тази посока, те отново осветиха за миг фигурата, която се влачеше през полята с чувал на гръб.
„Тоя май е по-добре от мене“ — помисли си мрачно Ричард и отново потегли.
След няколко минути стигна до ново кръстовище — пътят, дето минаваше напреки, повече приличаше на главно шосе и тъкмо да завие надясно по него, Ричард взе, че сви наляво. Пътепоказател нямаше.
Отново занатиска бутоните на телефона.
— … се свържа с вас възможно най-бързо. Може би.
Биииип.
— Сюзън, Ричард се обажда. Откъде да започна? Ама че бъркотия. Виж, извинявай, извинявай, извинявай. Много гадно те прецаках и само аз съм си виновен. И виж, каквото и да поискаш, за да се сдобрим, ще го направя, най-тържествено ти обещавам…
Имаше лекото усещане, че това не е точният тон за разговор с телефонен секретар, но продължи нататък без заобикалки.
— Честно, можем да заминем, да си вземем една седмица отпуска или направо още този уикенд, ако искаш. Най-сериозно ти го казвам — още този уикенд. Ще заминем някъде, където има слънце. Няма значение колко силно се опитва да ме притиска Гордън, а ти знаеш що за натиск може да ти струпа той на главата — брат ти е в края на краищата. Просто ще… ъ-ъ… всъщност май ще се наложи да е следващия уикенд. Мамка му, мамка му, мамка му. Нали разбираш, бях му обещал наистина да… не, виж какво, няма значение. Заминаваме и толкова. Изобщо не ми пука дали ще завърша „Химн“ за „Комдекс“. Да не би светът да свършва с това! Заминаваме и точка! На Гордън просто ще му се наложи да се преметне със засилване… Аааааааааа!
Ричард бясно извъртя волана, за да избегне призрака на Гордън Уей, който току-що изникна пред фаровете му и му се метна със засилване.
Той заби рязко спирачки, забуксува, опита се да си спомни какво трябва да направи човек, когато изведнъж започне да буксува — знаеше, че го е видял в някакво телевизионно предаване преди сто години, какво ли беше това предаване? Боже, дори и заглавието му не можеше да си спомни, да не говорим за… О, да, бяха споменали в никакъв случай да не забиваш рязко спирачки. Това беше. Светът заплува около него бавно като в кошмар, а колата се завъртя на шосето, обърна се, закачи ръба на затревения банкет, приплъзна се, заклатушка се и спря право в насрещното платно. Той се строполи задъхан върху волана.
Вдигна слушалката — беше я изтървал.
— Сюзън — въздъхна той. — Ще ти се обадя пак — и затвори.
Вдигна очи.
Сред сиянието на фаровете пред него се възправяше в пълен ръст призрачната фигура на Гордън Уей, вторачил в предното стъкло изпълнени с мъртвешки ужас очи. Вдигна бавно ръка и го посочи с пръст.
Не беше сигурен колко време е седял така. Привидението се беше размило във въздуха след няколко секунди, но Ричард просто си седеше там и се тресеше — вероятно горе-долу минута. После го стресна внезапен писък на спирачки и блясък на фарове.
Разтърси глава. Осъзна, че се намира в насрещното платно. Колата, която току-що беше спряла рязко със зловещо стържене и почти беше целунала бронята му със своята, беше полицейска. Той пое два-три пъти дълбоко въздух и после, вцепенен и треперещ, се измъкна навън и се изправи лице в лице с ченгето, което бавно се приближаваше към него сред сиянието на полицейските фарове.
Полицаят го изгледа от глава до пети.
— Ъ-ъ… извинявам се, господин полицай — смънка Ричард с възможно най-спокойния глас, който се напрегна да докара. — Аз… ъ-ъ… забуксувах. Пътищата са хлъзгави и аз… такова… забуксувах. Завъртях се. Както виждате, спрял съм в насрещното движение. — И той махна към колата си.
— Бихте ли ми казали как така забуксувахте, а, сър? — Полицаят го гледаше право в очите. Измъкна бележник.
— Е, ами както казах — заобяснява Ричард, — пътищата са хлъзгави — заради мъглата — и, ами честно да си кажа… — Изведнъж той се усети, че казва, въпреки всичките си напъни да се възпре: — Както си карах, и ми се привидя моят работодател, който се метна право върху предницата ми.
Полицаят се облещи насреща му.
— Комплекс за вина, господин полицай — добави Ричард с някакво жалко подобие на усмивка. — Знаете как е. Тъкмо бях намислил да си взема свободен уикенд.
Полицаят като че се разколеба — балансираше по острието между съчувствие и подозрение. Леко присви очи, ала не омекна.
— Да сте пили, сър?
— Да — въздъхна бързо Ричард, — ама съвсем мъничко. Да са били една-две чаши вино, не повече. Ъ- ъ… и малка чашка портвайн. Абсолютният максимум. Просто се разсеях малко. Сега съм съвсем добре.
— Име?
Ричард му даде името и адреса си. Полицаят записа всичко най-внимателно и старателно в бележника си, погледна номера на колата и също го записа.
— А кой, значи, е работодателят ви, сър?
— Казва се Уей. Гордън Уей.
— О — вдигна вежди полицаят. — Компютърджията. — Ъ-ъ… да, точно така, сър. Проектирам софтуер за компанията. „Уей — напредничави технологии II“.
— В участъка имаме един компютър от вашите — съобщи полицаят. — Проклет да съм, ако мога да го накарам да заработи.
— О — угрижено въздъхна Ричард. — Кой модел е?
— Май че се казваше „Кварк II“.
— Е, много е просто — Въздъхна облекчено Ричард. — Той не работи. Никога не е работил. Това нещо е просто купчина боклук.
— Смешна работа, сър, и аз все това повтарям — рече полицаят. — Ама някои от колегите не са съгласни.
— Е, вие сте абсолютно прав, господин полицай. Това нещо си е безнадеждна работа. Тъкмо то е главната причина първата компания да изгърми. Бих ви предложил да го използвате като голямо преспапие.
— Е, не бих искал, сър — възрази полицаят. — Вратата непрекъснато ще зее.
— Какво искате да кажете, господин полицай?
— Ами аз го използвам, за да затискам вратата, сър. По това време на годината из участъка веят разни гадни течения. През лятото, разбира се, с него бием заподозрените по главата.
Той затвори тефтера и го тикна в джоба си.
— Съветвам ви, сър, да обърнете колата както трябва и да си хващате пътя. Заключете колата в гаража този уикенд и се натряскайте до козирката. Според мене това е единственият начин. И внимавайте как карате.
Той се върна в колата си, свали страничното стъкло и взе да наблюдава как Ричард обръща колата и се стапя в нощта, преди самият той да потегли.
Ричард си пое дълбоко дъх, стигна спокойно до Лондон, влезе спокойно в апартамента си, просна се спокойно на канапето, седна, наля си едно яко бренди и се разтресе — много сериозно.
