Дъглас Адамс
Дърк Джентли. Холистична детективска агенция
На майка ми, на която й хареса онова за коня
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Описанието на колежа „Сейнт Сед“ в тази книга, доколкото изобщо има своя специфика, дължи по нещо на спомените ми от колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж, макар да съм вземал подробности безразборно и от други колежи. В действителност сър Исак Нютон е учил в колежа „Тринити“, а Самюъл Тейлър Коулридж — в колежа „Джизъс“.
Всъщност колежът „Сейнт Сед“ е напълно измислено творение и аз не съм имал намерението да го свързвам умишлено с някакви други подобни институции в тази книга, както и с някакви действителни институции или хора — живи, мъртви или скитащи, измъчени призраци в нощта.
Тази книга беше написана и разпечатана на компютър „Епъл Макинтош плюс“ и на принтер „Лазер райтър плюс“, като съм използвал текстообработващите програми „Макаутор“.
След това целият документ беше отпечатан на „Линотрон 100“ с „График фактъри“, Лондон SW3, за да се получи и последният — възможно най-чист и ясен — вид на текста. Благодаря на Майк Глоувър от „Айкън текнолоджи“ за помощта му, оказана ми по време на този процес.
И накрая: най-специални благодарности отправям към Сю Фристоун за цялата помощ, която ми оказа в отглеждането на тази книга.
ГЛАВА ПЪРВА…
Този път нямаше да има свидетели.
Този път имаше само мъртва земя и тътен на гръмотевици и тъкмо беше започнал да ръми неизбежният кротък дъждец, без който май не минава почти никое от най-величествените събития на земята.
Бурите от предния ден, че и от по-предния, и пороите от миналата седмица вече бяха стихнали. Небесата все още тегнеха от дъжд, но онова, което падаше от тях в гъстеещия мрак, бяха само досадни ситни капчици.
Из потъващата в мрак равнина се изви вятър, залута се сред ниските хълмове и профуча през плитка долина, сред която се издигаше сграда — нещо като кула, сам-самичка сред калния кошмар, и килната настрани.
Кулата беше почерняла и приличаше на чукан. Възправяше се над земята като стълб от магма, изригнал от някоя от най-гибелните адови ями, и беше изкривена под много особен ъгъл, сякаш я притискаше нещо, общо взето, доста по-ужасно от собственото й — доста значително — тегло. Изглеждаше мъртва — и то от векове.
Единственото нещо, което се движеше, беше реката от кал, влачеща се като охлюв по дъното на долината и покрай кулата. Миля — миля и нещо по-надолу тя хлътваше в една клисура и изчезваше под земята.
Но когато мракът се посгъсти, стана ясно, че кулата не е чак толкова безжизнена. Дълбоко вътре в нея замъждука самотна, слаба червена светлинка.
Мъждукаше едва-едва, но все пак се виждаше, само дето, разбира се, нямаше кой да я гледа — свидетели нямаше — не и този път, но все пак си беше светлинка. На всеки няколко минути тя ставаше малко по-силна, малко по-ярка, а после — бавно-бавно — почти угасваше. В същото време вятърът разнасяше нисък, жално-пронизителен звук, който се извисяваше до нещо като вой, а после кахърно утихваше.
Мина време и се появи и втора светлинка — по-малка, подвижна светлинка. Появи се ниско долу, до земята, и заописва лъкатушещ кръг около кулата, като от време на време спираше. После светлинката и смътната, едва различима фигура, която я носеше, отново хлътнаха в кулата.
Измина час и към края му мракът вече беше пълен. Светът изглеждаше мъртъв, нощта — пуста.
И тогава светлинката отново се появи близо до върха на кулата. Този път силата й нарастваше по- целенасочено. Бързо достигна предишната си най-голяма яркост и продължи да става все по-ярка и все по- ярка. Придружаващият я жален звук се издигаше все по-пронизителен и все по-остър, докато накрая се превърна във виещ писък. Писъкът се извиваше и се избиваше, докато се превърна в ослепителен шум, а светлината — в оглушителна червенина. А после изведнъж и двете рязко секнаха.
Последва милисекунда тишина и мрак.
Поразителна, бледа нова светлинка припламна и изскочи дълбоко от калта под кулата. Небето се сгърчи, планина от кал потръпна, земята и небето ревнаха един срещу друг, ужасна розовина, внезапна зеленина, бледа оранжевина опетниха облаците, а после светлинката се изгуби и нощта, най-накрая стана мрачна и зловеща. И вече не се чуваше никакъв звук освен тихият ромон на водата.
Но на сутринта слънцето изгря необичайно ярко и искрящо. Денят беше — или изглеждаше, или поне щеше да изглежда, — ако там имаше някой, че да му изглежда — по-топъл, по-ясен, по-светъл и, общо взето, по-жив от всички познати досега. Сред порутените останки на долината течеше бистра река.
И времето започна да тече, та да се къса.
ГЛАВА ВТОРА…
Високо върху едно скалисто възвишение, яхнал един отегчен кон, седеше един Електрически монах. Изпод грубата си шаечна качулка той беше втренчил немигащ взор в друга долина, с която си имаше проблеми.
Денят, беше горещ, слънцето висеше в маранята сред празното небе и пердашеше сивкавите скали и мижавата, прегоряла тревица. Нищо не помръдваше, дори и Монахът. Е, опашката на коня мърдаше — потрепваше леко и се опитваше да поразмърда въздуха, но само толкова. Иначе нищо не помръдваше.
Електрическият монах беше електродомакински уред, каквито са например миялната машина и видеото. Миялните машини мият досадните чинии вместо вас и по този начин ви спестяват грижата да ги миете сами; видеото пък гледа досадната телевизия вместо вас и по този начин ви спестява грижата да си я гледате сами. Електрическите монаси пък вярват в разни неща вместо вас и по този начин ви спестяват все по- тежката задача да вярвате във всичко, в което се очаква да вярвате.
За лош късмет тъкмо този Електрически монах беше развил дефект и бе започнал да вярва в какво ли не, подбрано повече или по-малко наслуки. Дори беше почнал да вярва в неща, в които мъчничко биха повярвали дори и в Солт Лейк Сити. Не че беше чувал за Солт Лейк Сити, разбира се. Нито пък беше чувал за квингигилиона, колкото приблизително е разстоянието в километри от тази долина до Голямото солено езеро в Юта1.
Проблемът с долината беше следният: в момента Монахът вярваше, че долината и всичко вътре в нея и около нея, включително и самият Монах и конят му, е обагрено в еднакъв бледорозов цвят. Това му създаваше известни трудности при различаването на едно нещо от друго и поради това му беше невъзможно нито да направи каквото и да е, нито да отиде някъде — или ако не беше невъзможно, то поне беше мъчно и опасно. Оттук идваха и неподвижността на Монаха, и досадата на коня, на който досега му се бе налагало да се примирява с какви ли не глупотевини, но тайничко си мислеше, че тази е от най- големите.
Колко дълго щеше да вярва Монахът във всичко това? Е, според самия Монах — довека. Вярата му, способна да мести планини, или поне да ги смята за розови въпреки всички налични доказателства, беше
