особено не си подхождаха. Единият — на млад мъж — беше висок, кльощав и ръбат; дори и увит до уши в тежкия, тъмен балтон, той вървеше малко като оскърбен на публично място щъркел.
Другият беше дребен, закръглен и с неуморна пъргавина щъкаше насам-натам като стадо позастарели катерички, които се опитват да се измъкнат от чувал. Възрастта му клонеше към горния край на напълно неопределената. Ако си изберете наслуки едно число, той сигурно беше малко по-стар, но… Ами невъзможно беше да се определи точно на каква възраст е. Разбира се, лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а малкото коса, измъкнала се изпод червената му вълнена скиорска шапка, беше рядка, бяла и си имаше голям брой собствени мнения по въпроса, накъде точно би искала да стърчи. И той беше увит в тежък балтон, но над него беше загърнат с плющящо на вятъра наметало, поръбено с много избеляла пурпурна ивица — знакът на неговата уникална и своеобразна академична катедра.
Докато вървяха, в разговора участваше само по-възрастният. Той току сочеше разни интересни неща по пътя — въпреки обстоятелството, че беше твърде тъмно, за да се види каквото и да било. По-младият му отвръщаше: „А, да“, „Така ли? Колко интересно…“, „Тъй, тъй, тъй“ и „Боже милостиви“. Главата му се поклащаше сериозно нагоре-надолу.
Влязоха — не през главния вход на трапезарията, а през една малка вратичка от източната страна на двора. Тя водеше към гардеробната на преподавателите и към облицовано с тъмно дърво преддверие, където настоятелството на колежа се събираше, за да пляска с ръчички и да прави „бррр“, преди да се отправи през собствения си вход към Почетната маса.
Бяха закъснели и припряно смъкнаха балтоните си. За по-възрастния това се оказа доста сложно поради нуждата да свали първо професорското си наметало и после, след като си е съблякъл балтона, да го сложи пак, после да натика шапката си в джоба на балтона, после да се затюхка къде ли му е шалът, докато си спомни, че не го е взел, после да поровичка из джоба на балтона, докато си напипа кърпичката, после да поровичка и в другия джоб за очилата си и накрая да ги открие най-неочаквано, увити във въпросния шал, който, излиза, в крайна сметка беше донесъл, но не си бе сложил въпреки свирепия и влажен вятър, който вееше като вещерски дъх от мочурищата.
Той затика по-младия пред себе си към залата и те седнаха на последните два празни стола край Почетната маса, предизвиквайки малка вихрушка от бръчки и вдигнати вежди, задето бяха попречили на Латинската слава да продължи да си седи там, върху столовете.
Днес трапезарията беше пълна. През студените месеци популярността й сред учащите неизменно нарастваше. По-необикновеното беше, че бе осветена със свещи — това й се случваше само в редки специални случаи. Две дълги претъпкани маси си се изтягаха сред блещукащия полумрак. На светлината на свещите лицата на хората бяха по-живи, приглушеният звук на гласовете им, тракането на приборите и дрънченето на чашите като че бяха по-вълнуващи, а в тъмните кътчета на огромната зала сякаш се бяха сгушили наведнъж всички векове, откакто тя съществуваше. Самата Почетна маса оформяше кръст в горния си край и се издигаше горе-долу на около тридесет сантиметра над останалите. Тъй като на вечерята присъстваха и гости, беше сервирано и от двете страни на масата, за да могат да се поберат всички, и затова мнозина седяха с гръб към залата.
— Е, млади Макдъф — каза професорът, след като седна и разстла салфетката на коленете си, — за мене е удоволствие да те видя пак, драги ми приятелю. Радвам се, че успя да дойдеш. Нямам представа за какво е всичкото това — добави той и плъзна втрещен поглед из залата. — Всичките тези свещи и сребърни прибори, и не знам си к’во. Общо взето, това обикновено означава специална вечеря в чест на някого или на нещо, за които никой нищо не си спомня — освен това, че тази вечер храната ще е по-сносна.
Той млъкна и се замисли, после продължи:
— Май е доста странно, не мислиш ли — това, че качеството на храната се мени обратнопропорционално на осветлението. Да се чуди човек до какви ли кулинарни висини би се издигнал кухненският персонал, ако го затвориш за постоянно на тъмно. Според мене май си струва да се опита. За целта в колежа има няколко добри подземия, които биха могли да свършат работа. Май веднъж те развеждах из тях, а? Зидарията си я бива!
Всичко това дойде като облекчение за госта му. То беше първият показател, който издаваше, че домакинът му едва-едва си спомня кой е. Професор Урбан Хронотис, професор региус по хронология, или „Рег“, както настояваше да го наричат, имаше памет, която някога сам беше сравнил с кралица Александра Леката пеперудка — беше също така пъстра, прехвърчаше красиво от цвят на цвят и сега — уви — беше почти напълно угаснала.
Когато преди няколко дена Рег му се беше обадил по телефона, за да го покани, той изглеждаше много въодушевен от мисълта да се срещне с бившия си ученик и все пак, когато Ричард пристигна тази вечер — наистина малко късничко, — професорът беше отворил вратата с трясък, очевидно ядосан, бе се вторачил изненадано в него, бе настоял да разбере дали той няма някакви емоционални проблеми, бе реагирал с раздразнение, когато внимателно му бе напомнено, че откакто бе преподавал на Ричард в колежа, са изминали десет години, и най-накрая се бе съгласил, че Ричард наистина е дошъл на вечеря, след което бе забърборил бързо и се бе разпрострял надълго и нашироко върху историята на архитектурата на колежа — сигурен знак, че умът му е съвсем другаде.
Рег всъщност никога не бе преподавал на Ричард. В колежа той му беше само тютор2, което накратко означаваше, че отговаря за общото му благосъстояние и че трябва да му казва кога са изпитите, да следи да не взима наркотици и така нататък. Всъщност не беше съвсем ясно дали Рег изобщо бе научил някога някого на нещо и точно на какво би могъл да го научи. Преподавателската му дейност беше мътна работа, най-меко казано, и тъй като той се бе отървал от лекторските си задължения чрез простата и осветена от времето техника — беше предоставил на всички свои потенциални студенти списък с книги, за които знаеше, че със сигурност не са били преиздавани през последните тридесет години, а после го прихващаха бесните, ако те не успееха да ги намерят, никой никога не бе открил каква точно е природата на неговата академична дисциплина. Разбира се, той отдавна беше взел необходимите предохранителни мерки — беше иззел единствените налични бройки на книгите в списъка му от всички университетски и колежански библиотеки, в резултат на което разполагаше с изобилие от време да се занимава с… е, с каквото там си се занимаваше.
Тъй като Ричард винаги успяваше да се разбира относително добре със стария перко, един ден бе събрал кураж и го бе попитал какво точно представлява това нещо — професура региус по хронология. Беше един от онези слънчеви летни дни, когато светът сякаш е готов да експлодира от кеф, че е просто такъв, какъвто е, а Рег беше в необичайно и нехарактерно за него добро разположение на духа. Вървяха по моста над река Кейм, която разделяше старата от новата част на колежа.
— Синекура, драги ми приятелю, чиста синекура — бе отвърнал той с грейнала усмивка. — Малко пари за съвсем малко, или направо да си го кажем, за нищо работа. Това ме поставя постоянно начело на играта, което е удобно, макар и скромно място човек да прекара живота си. Препоръчвам ти го. — И той се наведе над парапета и взе да му сочи някаква тухла, която беше сметнал за особено интересна.
— Но що за наука е това? — не мирясваше Ричард. — Историческа? Природна? Философска? Каква?
— Амиии… — бавно проточи Рег. — Щом ти е интересно, катедрата е била създадена първоначално от крал Джордж III, който, както знаеш, е притежавал редица забавни познания, включително поверието, че едно от дърветата в Големия парк на замъка Уиндзор е всъщност Фридрих Велики.
Сам той е създал този пост — оттук и „региус“3. А и идеята е негова собствена, което вече е нещо доста по-необикновено. Слънцето играеше по вълните на река Кейм. Хората в лодките щастливо си крещяха един на друг да вървят на майната си. Хърбави учени, представители на природните науки, прекарали месеци наред заключени в стаите си, толкова пребелели, че бяха замязали на риби, изпълзяваха на слънце и примигваха на парцали. Двойките, излезли да се разхождат по брега, дотолкова започваха да се вълнуват от цялото това всеобщо чудо и приказ, че току им се налагаше да се потулят в някое стайче за час-два.
— Горкият изперкал човечец — продължи Рег. — Джордж III имам предвид. Той е бил, както може би вече знаеш, вманиачен на тема време. Напълнил си двореца с часовници. И непрекъснато ги навивал. Случвало му се да се надигне посред нощ и да тръгне да снове из палата по нощница, за да навива часовници. Много размишлявал за това, че времето продължава да върви все напред и само напред, нали разбираш. Толкова гадости му се били случили в живота, че се ужасявал от мисълта някоя от тях да не му се случи отново, ако дори за миг на времето се позволи да се плъзне обратно. Напълно понятен страх,
