твърда и непоклатима, тя беше огромна скала, по която светът би могъл да мята каквото му падне и все пак тя не би трепнала дори. На практика — това го знаеше конят — траеше горе-долу двадесет и четири часа.
Та, значи, какво бихме могли да кажем за този кон, дето си имаше собствено мнение по разни въпроси и беше скептично настроен към определени неща? Не е много обичайно за един кон, нали? Може би конят пък да беше необичаен?
Ни най-малко. Макар без съмнение да беше красив и добре сложен представител на вида си, той все пак си беше един най-обикновен кон — такъв, какъвто конвергентната еволюция е създала на много места, където можем да открием живот. Конете винаги са разбирали много повече от онова, което са показвали, че разбират. Мъчно е да бъдеш яхан по цял ден — всеки ден — от някого другиго, без да си съставиш собствено мнение за него.
Когато бяха конструирани първите модели на тези Монаси, се смяташе за важно те от пръв поглед да бъдат разпознавани като изкуствени предмети. Не трябваше изобщо да съществува опасността да приличат на живи хора. И на вас не би ви харесало видеото ви да се изтегне на дивана, докато гледа телевизия. Още по-малко би ви харесало да си вири носа, да се налива с бира и да ви праща да му купувате пици.
Та, значи, Монасите бяха конструирани с външен облик, отличаващ се с оригиналност на дизайна и практическа способност за яздене на кон. Последното беше важно. Хората — пък и вещите — изглеждат по-искрени, когато яздят кон. И заради това се взе решение, че два броя крака биха били и по-подходящи, и по-евтини от обичайните седемнадесет, деветнадесет или двадесет и три; кожата, с която облякоха Монасите, беше по-скоро розова, отколкото тъмнолилава, по-скоро мека и гладка вместо назъбена. Освен това броят на устите и носовете беше ограничен до една (един), но пък в замяна им бе монтирано допълнително око, като по този начин общият им брой възлезе на две. Доста странен вид имаше това същество. Наистина. Но пък вярно — страшно го биваше да вярва и в най-големите нелепости.
Този Монах се беше сбъркал за първи път, когато един ден просто му бяха възложили прекалено много неща за вярване. По погрешка го бяха свързали с едно видео, което гледаше едновременно единадесет канала, и това предизвика избухването на цял куп нелогични вериги в него. На видеото, разбира се, му се налагаше само да гледа всичко това; не му се налагаше и да му вярва. Ето защо инструкциите за експлоатация на този или онзи уред са много важно нещо.
Та, значи, след една трескава седмица, в която му се наложи да вярва, че войната е мир, че доброто е зло, че луната е направена от синьо сирене и че Бог има нужда от много пари, които трябва да се преведат в определена банкова сметка, Монахът започна да вярва, че тридесет и пет процента от всички маси са хермафродити, а после излезе от строя. Техникът от магазина за Монаси обясни, че трябвало изцяло да му се сменят схемите, но после изтъкна, че новите, подобрени модели „Монах плюс“ били два пъти по-мощни, имали вградена съвсем нова характеристика за многозначна отрицателна способност, която им позволявала да съхраняват в паметта си до шестнадесет напълно различни и противоречащи си идеи едновременно, без те да пораждат някакви дразнещи грешки в системата, били два пъти по-бързи и поне три пъти по- сладкодумни и можело да си купите чисто новичък за по-малко пари, отколкото би ви струвало да смените схемите на стария модел.
Толкова им и трябваше.
Сбъркалият се Монах беше натирен в пустинята, където можеше да си вярва в каквото си ще, включително и в идеята, че с него са се отнесли много зле. Позволиха му да задържи коня си — конете ги произвеждаха много евтино.
Известен брой дни и нощи — по различно време той вярваше, че са били 3, 43 или 598 703 — той скиташе из пустинята и влагаше простата си електрическа вяра в камъни, птички, облаци и в един вид несъществуваща кръстоска между слон и аспержа, докато най-накрая щръкна тук, на тази висока скала, вторачил се в долината, която, въпреки неговата дълбока и пламенна вяра, изобщо не беше розова. Дори мъничко поне. Времето течеше…
ГЛАВА ТРЕТА…
Времето течеше.
Сюзън чакаше.
Колкото повече Сюзън чакаше, толкова повече звънецът на вратата не звънеше. И телефонът — също. Тя си погледна часовника. Усети, че вече е дошло времето, когато може официално да й докривее. Разбира се, вече й беше докривяло, но според личното й време, така да се каже. Сега обаче нещата вървяха по неговото време и дори като се имаха предвид уличното движение, лошият късмет и всеобщата мърлявост и мудност, вече беше изминал половин час и отгоре от мига, категорично определен от него като възможно най-късния, в който биха могли да тръгнат, така че било най-добре тя да е вече готова.
Опита се да се притесни, че му се е случило нещо ужасно, но не успя да повярва в това дори и за миг. Никога не му се беше случвало нещо ужасно, макар вече да беше започнала да си мисли, че — да му се не види! — крайно време беше да му се случи. Ако вече не му се беше случило нещо ужасно, май не след дълго тя самата щеше да му го причини. Тъкмо й беше хрумнало нещо.
Метна се ядно в креслото и се загледа в новините по телевизията. Новините я вбесиха. Превключи дистанционното на друг канал и се вторачи за известно време в екрана. Не знаеше какво гледа, но то също я вбеси.
Може би трябваше да му звънне. Проклета да е, ако му звънне. Може би ако му звъннеше, той щеше по същото време да набира нейния номер и нямаше да може да се свърже.
Отказа да си признае, че дори си е помислила подобно нещо. Мътните да го вземат, къде се губеше? Ама и на кого му пукаше къде се губи? Във всеки случай не и на нея.
Беше му вече за трети път подред. Три пъти подред — стига толкова. Тя отново превключи ядосано канала. Вървеше някакво предаване за компютри и за някои интересни нововъведения по отношение на това, какво бихте могли да направите с компютри и музика.
Дотук. Наистина — беше дотук. Знаеше, че само преди няколко секунди си беше казала, че е било дотук, но този път беше до последното, истинското и окончателното тук.
Скочи на крака и се приближи до телефона. Сграбчи вбесената слушалка. Бързо прокара пръсти по бутоните и набра номера.
— Ало, Майкъл? Да, Сюзън е. Сюзън Уей. Спомняш ли си, ти ми каза да ти се обадя, ако съм свободна тази вечер, а пък аз ти казах, че по би ми харесало да се въргалям мъртва в някоя канавка? Е, изведнъж открих, че съм свободна — изцяло, напълно и абсолютно свободна, — а пък на цели мили наоколо няма и една прилична канавка. Моят съвет към тебе е да се поразмърдаш, докато все още имаш шанс. След половин час ще съм в клуб „Танжер“.
Нахлузи обувките и палтото си, спря, защото се сети, че е четвъртък и трябва да зареди в телефонния си секретар нова касетка с удължено времетраене; и две минути по-късно вече отваряше входната врата. Когато най-накрая телефонът наистина иззвъня, телефонният секретар отговори с благ гласец, че в момента Сюзън Уей не може да говори по телефона, но ако онзи, който се обажда, остави съобщение, тя ще се свърже с него възможно най-бързо. Може би.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА…
Беше хладна, старомодна ноемврийска нощ. Луната изглеждаше бледа и тъжовна, сякаш не беше редно да се появява в подобна нощ. Тя изгря неохотно и увисна в небето като болно привидение. На фона й, смътни и размити от влагата, надигаща се от болнавите мочурища, се очертаваха силуетите на разнообразните кули и бойници на колежа „Сейнт Сед“ в Кеймбридж — призрачно стълпотворение от сгради, трупали се векове наред — средновековна до викторианска, тюдорска до стил „Одеон“. Само така, стърчащи сред мъглата, те изглеждаха като да имат нещо далечно общо помежду си.
Между тях сновяха силуети — щураха се от една мътна локва светлина към друга, трепкаха и влачеха след себе си валма от дъх, които се стелеха зад тях в студената нощ.
Беше седем часът. Много от силуетите се бяха отправили към трапезарията на колежа, която разделяше предния от вътрешния двор и от чиито прозорци неохотно струеше топла светлина. Два от тези силуети
