особено ако си луд за връзване, какъвто той — боя се, че ми се налага да го спомена, макар и с най-най- дълбока симпатия към горкия човечец — несъмнено е бил. Тъкмо той ме е назначил, или по-скоро би трябвало да кажа, е създал моята катедра, тази професура, нали разбираш, поста, който имам честта да заемам… Та докъде бях стигнал? А, да. Той създал тази… ъ-ъ… Катедра по хронология, за да установи дали за това, че нещо се случва след друго нещо, има някаква конкретна причина и да разбере дали има някакъв начин да се спре тази работа. Тъй като отговорите на трите въпроса са, както веднага се досетих, „да“, „не“ и „кой го знае“, разбрах, че бих могъл спокойно да прекратя по-нататъшните си проучвания.
— А предшествениците ви?
— Ами и те са били кажи-речи на тоя акъл.
— Но кои са били те?
— Кои са били ли? Ами много готини хора, разбира се, много готини — всичките до един. Напомни ми да ти разкажа за тях някой ден. Виждаш ли онази тухла там? Уърдсуърд е драйфал върху нея едно време. Велик човек!
Всичко това беше преди десетина години.
Ричард се огледа из обширната трапезария, за да види какво се бе променило с годините, и отговорът, разбира се, беше: „абсолютно нищо“. Горе, в мрачните висини, осветени мъждиво от трепкащия пламък на свещите, висяха призракоподобните портрети на разни министър-председатели, архиепископи, политически реформатори и поети, всеки от които може би на времето си беше драйфал върху същата онази тухла.
— Е — обади се Рег с висок поверителен шепот, сякаш обясняваше на монахините в някой метох как точно се пробиват зърната на гърдите, — чувам, че най-накрая изведнъж ти потръгнало много добре, а?
— Ъ-ъ… Ами, такова, ам’че да — отвърна Ричард, който бе изненадан от въпросния факт също толкова, колкото и всеки друг. — Да, така си е.
Няколко от погледите около масата се приковаха в него. Компютри — чу се да шепне някой извинително на съседа си от по-долния край на масата. Прикованите погледи се отковаха и се извърнаха.
— Чудесно — каза Рег. — Много се радвам за тебе, много, много се радвам.
— Кажи ми — продължи той и чак миг по-късно Ричард се усети, че професорът не говори на него, а се е обърнал надясно и сега приказва на другия си съсед — за какво е цялата тази работа, всичкото… — той махна небрежно с ръка към свещите и колежанските сребърни прибори — всичкото това.
Съседът му, човек с вид на мъдър старец, се извърна много бавно и го изгледа така, сякаш страшно се дразни от това, че го карат да възкръсва по подобен начин.
— Коулридж — изсъска тънкият му гласец. — Вечерята е в чест на Коулридж, дъртак изкуфял! — и той отново се извърна бавно с лице към масата. Името му беше Коули; той беше професор по археология и антропология и често зад гърба му говореха, че за него това е не толкова сериозна академична наука, колкото възможност да възкреси детството си.
— А, това ли било — измърмори Рег и отново се обърна към Ричард. — Вечерята е в чест на Коулридж — заяви той с тон на познавач. — Коулридж е учил в този колеж, нали разбираш — добави той след миг. — Коулридж. Самюъл Тейлър. Поет. Редно е да си чувал за него. Неговата вечеря. Е, не буквално, разбира се. Досега щеше да е изстинала. — Мълчание. — Ето, сложи си сол.
— Ъ-ъ… Благодаря, мисля да поизчакам — изненадано отвърна Ричард. На масата още нямаше нищо поднесено.
— Хайде де, вземи я — настоя професорът и му тикна под носа тежката сребърна солница.
Ричард примигна в почуда, но протегна ръка да я хване, като вътрешно сви рамене. В момента, в който примигна обаче, солницата сякаш се изпари.
Ричард се втренчи учудено там, където само преди миг стоеше тя.
— Бива си го, а? — ухили се Рег и измъкна липсващия прибор иззад ухото на смъртника отдясно.
Неочаквано се разнесе кикот — съвсем като на момиче. Рег се усмихна дяволито.
— Много дразнещ навик, знам. Той е следващият в списъка ми от пороци за отказване след пушенето и пиявиците.
Е, и това не се беше променило. Някои хора си вирят носа, други имат навика да пребиват бабички на улицата. Порокът на Рег беше безобиден, макар и странен — той беше пристрастен към хлапешките номера и фокусите. Ричард си спомни първия път, когато отиде да го посети, защото имаше проблем — беше просто нормалният Angst4, който периодично притиска в хватката си първокурсниците — особено когато имат да пишат теми, — но по онова време той му се видя мрачно и дивашко бреме. Рег бе седнал и бе изслушал излиянията му, съсредоточено набърчил чело, и когато най- накрая Ричард свърши, той се замисли сериозно, чеса се сума ти време по брадата и най-сетне се наведе напред и го погледна в очите.
— Предполагам, че твоят проблем — каза той — е в това, че си си напъхал твърде много кламери в носа.
Ричард се опули насреща му.
— Позволи ми да ти покажа — рече Рег, наведе се през бюрото и измъкна от носа на Ричард верижка от единадесет кламера, закачени един за друг. Завършваше я малък гумен лебед.
— Аха, ето го и истинския злосторник — вдигна той лебеда. — Идват от пакетите с овесени ядки, нали знаеш, и само бели ти навличат на главата. Е, радвам се, че си поприказвахме, драги ми приятелю. Моля те, спокойно ме притеснявай всеки път, когато пак имаш подобен проблем.
Няма нужда да споменаваме, че Ричард не го притесни.
Ричард огледа масата, за да провери дали там не седи и още някой познат от колежанските времена.
Два стола по-нататък отляво седеше преподавателят, който му четеше лекции по английски език. Не показваше никакви признаци да го е разпознал. Това едва ли беше за учудване, защото Ричард бе прекарал трите си години следване тук, като най-прилежно го отбягваше — понякога до такава степен, че си пускаше брада и се преструваше, че е някой друг.
До него седеше някакъв мъж, когото Ричард изобщо не успя да разпознае. Нито пък някой друг беше успял. Този беше кльощав, приличаше на съсел и имаше най-невероятно дългия и кокалест нос на света — наистина беше много, много дълъг, пък и беше кокалест, ама кокалест. Всъщност много напомняше на онази толкова спорна щека, помогнала на австралийците да спечелят Купата на Америка през 1983 г. По онова време тази прилика беше доста често изтъквана, макар и, разбира се, не пред него. Всъщност никой нищо не беше казвал пред него.
Никой.
Никога.
Всеки, който го срещаше за първи път, се чувстваше толкова смаян и притеснен от носа му, че не можеше и дума да обели, а втория път беше още по-лошо — заради първия път — и тъй нататък, и тъй нататък. Така си беше от години (до този момент — седемнадесет). През цялото това време той беше обвит с пашкул от тишина. На прислужниците в трапезарията им беше станало навик да поставят и от двете му страни по един прибор със сол, черен пипер и горчица, защото никой не го молеше да му ги подаде, а пък да помолиш някого, който седи зад него, би било не само грубо, но и невъзможно — носът пречеше.
Другото странно нещо в него беше поредицата жестове, които той най-редовно повтаряше всяка божа вечер. Тя се състоеше от следното: той потупваше подред всеки от пръстите на лявата си ръка, после — един от пръстите на дясната. След това потупваше някоя друга част от тялото си — става, лакът или коляно. Когато и да бе принуден да престане, защото храненето го изискваше, той започваше вместо това да примига и с двете си очи и сегиз-тогиз да киха. Никой, разбира се, никога не се беше осмелил да го попита защо го прави, макар че любопитството мира не им даваше.
Ричард не можеше да види кой беше седнал до него.
От другата страна, зад покойника, дето беше съсед на Рег, бе седнал Уоткин, професорът по класическа литература, ужасяващ сухар и хахавел. Тежките му очила без рамки представляваха почти солидни стъклени кубове, сред които очите му сякаш водеха съвсем независимо съществуване — плуваха насам- натам като златни рибки. Носът му си беше достатъчно прав и обикновен, но под него се спускаше брада — съвсем същата като на Клинт Истууд. Очите му обхождаха масата с плуващ поглед, докато той си набелязваше пред кого да изнесе сказка тази вечер. Мина му през ума, че жертвата би могла да бъде един
