от гостите — новоназначеният директор на „Радио три“, който седеше срещу него, — но за беда вече го бяха прилапали деканът на музикалния факултет на колежа и един професор по философия. Тези двамата усилено обясняваха на шашнатия човечец, че фразата „твърде много Моцарт“ — след като не се даде каквато и да било разумна дефиниция на тези три думи — е изначално съдържащ противоречие вътре в себе си израз и че всяко изречение, включващо подобна фраза, поради това би било смятано за безсмислено и като последица от това не би могло да бъде изтъквано като пореден аргумент в полза на която и да било стратегия за съставяне на програми. Горкичкият човек вече беше започнал да стиска твърде силно дръжката на ножа си. Очите му отчаяно се стрелкаха насам-натам в търсене на спасение и той направи грешката да озари с поглед Уоткин.
— Добър вечер — усмихна се чаровно Уоткин и кимна по най-дружелюбен начин.
После вторачи стъкления си поглед в току-що донесената му супа, от която позиция той нямаше да позволи да бъде преместен. Нека този нещастник да страда още малко. На Уоткин му се щеше спасението да струва поне половин дузина хонорари за приказване по радиото.
Зад Уоткин Ричард неочаквано откри източника на кръшния девически смях, който бе приветствал фокуса на Рег. Поразително, но това си и беше малко момиченце. Беше около осемгодишно, с руса коса и начумерен поглед. Седеше и чат-пат кисело подритваше крака на масата.
— Тази пък коя е? — изненадано се обърна Ричард към Рег.
— Коя коя е? — изненадано се обърна Рег към Ричард.
Ричард леко насочи пръст към нея.
— Момичето — прошепна той. — Онова съвсем, съвсем малко момиченце. Да не би да е някой нов професор по математика?
Рег хвърли поглед нататък.
— Знаеш ли — отвърна той смаяно, — нямам ни най-малка представа! Никога не съм виждал нещо подобно! Ама че работа!
В този миг загадката беше разкрита от човека от Би Би Си, който изведнъж се изтръгна от логическия полунелсън, в който го бяха притиснали двамата му съседи, и нареди на момичето да престане да рита масата. То спря да я рита и вместо това започна да рита въздуха с двойно по-голям ентусиазъм. Мъжът му каза да се опита да се забавлява с нещо и в отговор то изрита него. Това май беше кратък проблясък на радост в тъй мрачната вечер на момичето, но — уви — той не продължи дълго. Баща му сподели надълго и нашироко с присъстващите на масата какво точно мисли за детегледачките, които прецакват хората, но никой не се чувстваше достатъчно подготвен, за да подхване темата.
— Разбира се, за всекиго е ясно — обобщи деканът на факултета по музика, — че отдавна дължим на Букстехуде един сезон, посветен изключително на него. Сигурен съм, че се надявате да поправите това положение при първа възможност.
— О… ъ-ъ… мда — отвърна бащата на момиченцето и разля супата си. — Ъ-ъ… такова… Той е друг, а не е Глук, нали така?
Момиченцето отново изрита крака на масата. Когато баща му го изгледа строго, то килна глава на една страна и го попита нещо, като само мърдаше устните си.
— Не сега — настоя той колкото можеше по-тихо.
— Ами кога?
— После. Може би. После, пък ще видим.
То се прегърби на стола си и се нацупи.
— Все „после“ казваш!
— Горкото дете — измърмори Рег. — На тази маса няма и един човек, който вътрешно да не се държи точно по същия начин. А, благодаря. — Супата пристигна и отвлече неговото внимание, както и това на Ричард.
— Та кажи ми — подхвана Рег, след като и двамата бяха гребнали по лъжица-две и независимо един от друг бяха стигнали до едно и също заключение: че въпросната супа не е особен деликатес — с какво се занимаваш, скъпи ми друже. Разбрах — нещо, свързано с компютрите и освен това — с музиката. Мислех си, че си чел английска литература, докато беше тук; макар сега да разбирам, че е било само в свободното ти време. — Рег се втренчи многозначително в Ричард над ръба на супената си лъжица. — Чакай сега — прекъсна го той още преди Ричард да успее да заговори. — Май смътно си спомням, че докато учеше тук, ти имаше нещо като компютър, а? Кога беше това? През 1977-а?
— Е, онова, което наричахме компютър през 1977-а, всъщност си беше един вид електрическо сметало, но…
— О, я не подценявай сметалото — прекъсна го Рег. — В сръчни ръце то представлява един много фин инструмент за изчисления. Нещо повече: не му трябва ток, може да се направи от каквото ти се намира подръка и никога не казва „прас!“ точно по средата на някоя много важна задача.
— Значи електрическото сметало си е нещо съвсем безсмислено — заключи Ричард.
— Доста си прав — съгласи се Рег.
— Всъщност онази машина не можеше да прави кой знае колко повече неща от самия тебе — и то такива, които ти би могъл да свършиш за половината от необходимото й време с много по-малко притеснения — кимна Ричард, — но пък, от друга страна, много я биваше за бавнозагряващ и тъпоумен ученик.
Рег го погледна озадачено.
— Нямах представа, че точно пък те ще станат кът — рече той. — Оттук, където седя, ако метна една кифла, бих могъл да улуча поне дузина от тях.
— Убеден съм. Но я го погледнете така: какъв всъщност е смисълът да се опитваме да учим когото и да било на каквото и да било?
Този въпрос сякаш събуди съчувствено и одобрително мърморене по цялата маса.
Ричард продължи:
— Онова, което искам да кажа, е, че ако наистина желаеш да разбереш нещо, то най-добрият начин е да се опиташ да го обясниш на някой друг. Това те кара ти самият да го проумееш. И колкото по- бавнозагряващ и тъпоумен е ученикът ти, толкова повече се налага да разчленяваш мисълта си на все по- прости и по-прости идеи. И тъкмо там е същността на програмирането. Докато разчлениш една сложна идея на малки стъпки, с които да може да се справи дори и някаква си тъпа машина, със сигурност самият ти си понаучил нещичко за тази идея. Учителят обикновено научава повече от ученика. Не е ли вярно?
— Трудничко ще ми е да науча по-малко от учениците си — изсумтя дебело някой някъде по масата, — без да мина през предна лоботомия.
— Та, значи, аз прекарвах дни наред, напъвайки се над тази 16-битова машина, да пиша теми, които биха ми отнели два-три часа, ако ги пишех на обикновена пишеща машина, но онова, което ме пленяваше, беше процесът, в който се мъчех да обяснявам на машината какво точно искам да направи. Всъщност самичък си бях написал текстообработваща програма на Бейсик. Едно просто намиране и замяна на дадена дума отнемаше около три часа.
— Не си спомням, ти изобщо написа ли някога някаква тема?
— Е, не точно. Не бяха точно теми, но тъкмо причините, поради които те не бяха точно теми, ме бяха завладели напълно. Например открих, че…
Той избухна в смях.
— Освен това свирех и на клавишните в една рок група, разбира се — добави той. — Хич не ми помагаше за темите.
— Е, това не го знаех — обади се Рег. — В миналото ти има такива тъмни петна, за каквито не съм и мечтал, че е възможно да открия. Качество, бих добавил, присъщо и на тази супа тук. — Той много внимателно избърса устата си със салфетка. — Трябва някой ден да се отбия да си поприказвам с кухненския персонал. Ще ми се да съм сигурен, че слагат в манджата каквото трябва и изхвърлят каквото подобава да се изхвърля, Та така. Рок група, казваш. Хм-хм-хм. Боже мили.
— Да — кимна Ричард. — Бяхме се нарекли „Бая сносната група“, ама всъщност не бяхме. Възнамерявахме да бъдем „Бийтълс“ на осемдесетте, но получихме много по-добри финансови и правни съвети, отколкото някога „Бийтълс“ са получавали. Основният от тях беше „я не се впрягай“ и ние не се впрягахме. Завърших Кеймбридж и после три години гладувах.
