— Уоткин губи — рече той. — Морковите пак го биха по всички точки. Извинявай, Уоткин, ама колкото и гаден да си, боя се, че на морковите никой не може да им излезе насреща.
Момиченцето се изкикоти — по-непринудено, отколкото миналия път — и му се усмихна. Уоткин се опитваше да приеме всичко добродушно, но от това, как очите му се люшнаха към Рег, ясно си пролича, че повече е свикнал да притеснява, отколкото да бъде притесняван.
— Моля те, татко, сега може ли? — Наред с новопридобитата си, макар и слаба увереност момиченцето беше добило и глас.
— После — настоя татко й.
— Вече е после. Засякох времето!
— Е… — поколеба се той и загуби.
— Ходихме в Гърция — съобщи момиченцето с тих, ала изпълнен с възторг глас.
— О, наистина ли? — кимна леко Уоткин. — Хм, хм. Ама ходихте ли някъде конкретно, или изобщо бяхте в Гърция?
— В Патмос — отвърна тя решително. — Много беше красиво. Според мене Патмос е най-красивото място в целия свят. Само дето фериботът никога не пристигаше, когато казваха, че ще пристигне. Никога, ама никога. Засичах го! Изпуснахме си самолета, но аз нямах нищо против.
— Аха, Патмос, разбирам — обади се Уоткин, явно въодушевен от новината. — Е, онова, което трябва да разберете, млада госпожице, е, че гърците, тъй като не са били доволни само от това, да господстват над културата на класическия свят, са, отговорни и за най-великото — някои биха казали, единственото — творение на истински съзидателното въображение, създадено през този век. Разбира се, говоря за гръцкото разписание на фериботите. Произведение на най-върховната фантазия. Всеки, пътувал из Егейско море, би го потвърдил. Хм, да. Да, така мисля.
Момиченцето се намръщи.
— Намерих едно гърне — съобщи тя.
— Сигурно нищо не струва — прекъсна я припряно татко й. — Нали знаете как е. Всеки, който ходи за първи път в Гърция, си мисли, че е намерил старо гърне, нали така? Ха-ха.
Всички закимаха. Вярно си беше. Неприятно, но вярно.
— Намерих го на пристанището — продължи момиченцето. — Във водата. Докато чакахме тъпия ферибот.
— Сара! Казал съм ти…
— Ама ти така го нарече! Че и по-зле. Нарече го с думи, които дори не предполагах, че знаеш. Както и да е, мислех си, че щом за всеки тук се предполага, че е толкова умен, все някой ще може да ми каже дали това гърне е истинско древногръцко гърне, или не е. Според мене е много, ама много старо. Моля те, татко, да го покажа ли?
Баща й сви безпомощно рамене и затършува под стола си.
— Знаехте ли, млада госпожице — заговори Уоткин, — че книгата „Откровението на Йоана“ е написана в Патмос? Да, наистина е така. Написал я е свети Йоан Божествения, както знаете. За мене текстът съдържа много явни знаци, че я е написал, докато е чакал ферибота. О, да, точно така мисля. Той започва — не е ли така? — с онзи вид сънена мечтателност, в който изпадаш, докато си убиваш времето, когато ти стане досадно — нали знаеш, просто започваш да си измисляш разни неща, а после постепенно това нараства и достига нещо като кулминация в халюцинаторното отчаяние. Според мене тази идея е много благодатна. Може би вие трябва да напишете статия за това. — И той й кимна.
Тя го изгледа, сякаш беше откачил.
— Е, ей го на — обади се баща й и тропна гърнето на масата. — Гърне като гърне, нали виждате. Тя е само на шест години — добави той с кисела усмивка. — Нали, миличко?
— На седем съм — отвърна Сара.
Гърнето беше доста малко — високо около тринадесет сантиметра и около десет сантиметра в диаметър в най-широката си част. Беше почти сферично, с много тясна гърловина, издигаща се около три сантиметра над него. По гърловината и по около половината от повърхността му беше полепнала твърда спечена пръст, но там, където се виждаше самото гърне, личеше груба червеникава глина.
Сара го взе и го тикна в ръцете на преподавателя, който седеше отдясно до нея.
— Изглеждаш ми умен — каза му тя. — Кажи ми какво мислиш.
Преподавателят го пое и го заобръща, оглеждайки го с надменен поглед.
— Сигурен съм, че ако изчоплиш калта от дъното — забеляза той духовито, — отдолу ще пише „Произведено в Бирмингам“.
— О, ама толкова ли е старо? — засмя се принудено таткото на Сара. — Толкова отдавна вече нищо не е произвеждано там!
— Както и да е — вдигна рамене ученият мъж, — това не е от моята област, аз съм молекулярен биолог. Някой друг да иска да го погледне?
Въпросът не беше посрещнат с викове на ентусиазъм, но въпреки това гърнето тръгна от ръка на ръка покрай далечния край на масата, поемано наслуки ту от този, ту от онзи.
Зяпаха го през кръгли очила, надничаха в него през рогови рамки, блещеха се насреща му през пенснета и го гледаха с премрежен поглед — това онези, които си бяха забравили очилата в другия костюм и много се бояха, че вече е даден за химическо чистене. Май никой не позна колко е старо, нито пък някого особено го беше грижа. Лицето на момиченцето отново започна да помръква.
— Горчива участ — подметна Рег на Ричард. Взе една сребърна солница и я вдигна нагоре. — Млада госпожице — наведе се той към момиченцето.
— О, не пак, дъртак изкукал! — измърмори възрастният археолог Коули, дръпна се назад и запуши ушите си с ръце.
— Млада госпожице — повтори Рег. — Вижте тази най-обикновена сребърна солница. Вижте тази най- обикновена шапка.
— Ти нямаш шапка — нацупи се момиченцето.
— О — сепна се Рег. — Момент, моля — и той отиде и донесе червената си вълнена шапка.
— Погледнете — повтори той — тази най-обикновена сребърна солница. Погледнете тази най- обикновена вълнена шапка. Слагам солницата в шапката — ето така — и ви я подавам. Останалата част от номера, скъпа госпожице… зависи от вас.
Той й подаде шапката през двамата им съседи, Коули и Уоткин. Малката я пое и погледна вътре.
— Къде изчезна? — попита тя, втренчена в шапката.
— Където си я сложила ти — отвърна Рег.
— О — намуси се Сара. — Разбирам. Ама… не беше много хубаво.
Рег сви рамене.
— Прост номер, но ме весели — каза той и отново се обърна към Ричард. — Та за какво говорехме?
Ричард го погледна леко шокиран. Знаеше, че професорът е склонен към внезапни и неочаквани обрати на настроението, но сякаш цялото му дружелюбие се бе изпарило за секунда. Сега по лицето му беше изписан същият отнесен израз, който Ричард бе забелязал, когато онази вечер почука на вратата му за първи път, очевидно съвсем нечакан и незван. Рег май усети, че Ричард се е сконфузил, и бързо пусна една усмивка.
— Драги ми приятелю — каза той. — Драги ми приятелю! Та какво казах?
— Ъ-ъ… Ами казахте „драги ми приятелю“.
— Е, да, но съм сигурен, че е било прелюдия към нещо. Един вид кратка токата по темата какъв прекрасен човек и другар си, преди да премина към главния обект на моето изявление, чиято природа в момента не се сещам каква е. Никакви идеи ли нямаш какво съм се готвел да кажа?
— Не.
— О, така ли? Е, според мене би трябвало да съм доволен. Ако всеки знаеше точно какво се готвя да кажа, то нямаше да има смисъл да го казвам, нали така? Е, а какво прави в момента гърнето на нашата млада гостенка?
Всъщност гърнето беше стигнало до Уоткин, който обяви, че не бил експерт по съдовете, които древните си правели, за да пият от тях, а само по това, което са написали в резултат на въпросното пиене. Каза, че Коули е онзи, пред чиито знания и опит трябва всички да се преклонят, и се опита да му пробута
