гърнето.
— Казах — повтори той, — че пред вашите знания и опит трябва да се преклоним. О, за Бога, махнете си ръцете от ушите и го погледнете това гърне!
Внимателно, но твърдо той отдръпна дясната ръка на Коули от ухото му, обясни му отново положението и му подаде гърнето. Коули го подложи на повърхностен, ала очевидно познавачески оглед.
— Да — каза той. — На около двеста години, бих казал. Много грубо. Много груб образец от своя вид. Разбира се, без всякаква стойност.
Той го тропна безапелационно върху масата и вторачи поглед към галерията със старите менестрели, които, кой знае защо, май му се бяха ядосали. Ефектът върху Сара беше незабавен. Вече обезсърчена, това окончателно я довърши. Тя прехапа устни и отново се тръшна на облегалката — пак се беше почувствала някакво си хлапе и съвсем не на място. Баща й отново я изгледа строго, за да внимава как се държи, и пак се извини.
— Е, Букстехуде — побърза да каже той. — Да, добрият стар Букстехуде. Ще видим какво можем да направим. Я ми кажете…
— Млада госпожице — прекъсна го глас, пресипнал от смайване. — Вие наистина сте велика магьосница и притежавате изумителна сила!
Всички погледи се обърнаха към Рег, старата откачалка.
Беше се вкопчил в гърнето и бе вторачил див поглед в него.
Извърна бавно очи към момиченцето, сякаш за първи път се изправяше срещу мощта на страховит противник.
— Прекланям се пред вас — прошепна той. — Аз, макар и да съм недостоен да говоря в присъствието на такова могъщество като вашето, ви моля да благоволите да ви поздравя за един от най-великолепните подвизи на магьосническото изкуство, на които съм имал честта да присъствам!
Сара се беше опулила срещу него и очите й се отваряха все по-широко.
— Мога ли да покажа на тези хора какво сте сътворили? — попита той с най-сериозен тон.
Тя кимна едва забележимо и той тропна рязко върху масата нейното толкова ценно преди, а сега така горчиво развенчано гърне.
То се разцепи на две неравни половини. Спечената пръст, полепнала по него, се откърти на ръбести буци и се посипа по масата. Едната му половина се катурна настрани, а другата продължи да стои изправена.
И Сара се втренчи в изпоцапаната и прашасала, но ясно различима сребърна колежанска солница, заклещена в останките от гърнето.
— Изкуфял смотан дъртак! — измърмори Коули.
След като общото пренебрежение и презрение към този евтин салонен номер стихнаха — ала и двете не успяха да помрачат възхитата в очите на Сара, — Рег се обърна и нехайно подметна на Ричард:
— Кой беше онзи, твоят приятел, дето се водеше с него, докато учеше тук? Виждаш ли го? Един такъв тип, с някакво смахнато източноевропейско име. Свлад нещо си там. Свлад Кджели. Спомняш ли си го?
За миг Ричард вторачи в него абсолютно празен поглед.
— Свлад ли? — попита той. — Ох, ама кажете, че ми говорите за Дърк. Дърк Кджели. Не. Никаква връзка не поддържам с него. Един-два пъти се сблъсквахме по улиците, но нищо повече. Май от време на време си сменя името. Защо ме питате?
ГЛАВА ПЕТА…
Високо върху скалното си възвишение Електрическият монах продължаваше да седи върху коня, който тихо и без да се оплаква, отмаляваше. Изпод грубата си шаячна качулка Монахът беше вторачил немигащ взор в долината, с която си имаше проблем, ала проблемът беше нов и за Монаха бе злокобен, защото беше следният: съмнение.
То никога не го мъчеше много дълго, но когато пък го замъчеше, ръфаше бясно самата сърцевина на неговото същество. Денят беше горещ; слънцето висеше сред маранята в празното небе и пердашеше сивкавите скали и проскубаната, прегоряла тревица. Нищо не помръдваше, дори и Монахът. Но в ума му бяха започнали да бълбукат и да жужат странни неща, както му се случваше от време на време, когато някакви данни объркваха адреса, докато преминаваха през приемателния му буфер. Но тогава Монахът започна да вярва — отначало нервно и на пристъпи, но после белият пламък на вярата му се въздигна и катурна всичките му предишни вери, включително и онази, тъпата, че долината била розова: вярваше, че там долу, нейде в долината, на около миля от мястото, където седеше, много скоро ще се отвори тайнствена врата към странен, далечен свят — врата, през която той може да мине. Поразяваща идея. Както и да е, поразяващо си беше и това, че в случая той беше абсолютно прав. Конят усети, че нещо се мъти. Наостри уши и леко разтърси глава. Тъй като толкова дълго беше стоял, взрян в едни и същи камънаци, той беше изпаднал в нещо като транс и още само мъничко му трябваше, та и той да си въобрази, че са розови. Разтърси глава малко по-силно. Юздите лекичко потрепнаха, петите на Монаха го сръчкаха в хълбоците и те потеглиха, като внимателно избираха пътя надолу по скалистия склон. А пътят беше труден. Голяма част от него представляваше лесно откъртващи се шисти — кафявозелени шисти; чат-пат се виждаше и по някое кафяво или зелено растение. Вкопчило се в рискованото си съществуване върху него. Монахът забеляза това, ала не се смути. Сега той беше един по-стар, по-мъдър Монах и вече беше оставил детинщините зад гърба си. Розови долини, маси хермафродити… — всичките те бяха естествени етапи, през които на човек му се налага да мине по пътя към истинското просветление.
Слънцето ги пердашеше яко. Монахът избърса потта и прахта от лицето си, спря се и се приведе към шията на коня. Втренчи се в трепкащата мараня към един голям стърчащ камък, щръкнал посред долината. Там, зад този камък, беше мястото, където Монахът мислеше, или по-скоро вярваше пламенно, с цялото си същество, че ще се появи вратата. Опита се да го фокусира, но подробностите от пейзажа плуваха в горещия, надигащ се въздух и го объркваха.
Той се изправи отново на седлото и тъкмо понечи да пришпори коня, когато забеляза нещо доста странно.
На една плоска каменна стена наблизо — всъщност толкова наблизо, че Монахът се учуди как така досега не я е забелязал — имаше голяма рисунка. Рисунката беше груба, макар и изрисувана не без известен стилен замах на четката, и изглеждаше много стара, може би наистина много, ама много стара. Боята беше избеляла, напукана и на петна и беше трудно да се различи много ясно какво точно беше нарисувано. Монахът се доближи още повече. Приличаше на първобитна ловна сцена.
Ясно си личеше, че групичката лилави същества с много крайници са дребните ловци. Носеха примитивни копия и преследваха с пълна пара някакво огромно, рогато и облечено в броня създание, което явно беше ранено по време на гонитбата. Цветовете вече бяха толкова помътнели, че почти не съществуваха. Всъщност ясно се виждаха единствено белите зъби на ловците и те сияеха с белота, чийто блясък годините (най-малкото хиляди) не бяха успели да накърнят. Очевидно въпросната белота можеше да засрами дори самите зъби на Монаха, а пък той ги беше измил същата сутрин.
Монахът и преди беше виждал такива рисунки, но само на картинка или по телевизията, а на живо — никога. Обикновено се намираха в пещери, които ги предпазваха от стихиите — иначе не биха могли да оцелеят.
Монахът огледа по-внимателно онова, което непосредствено обкръжаваше скалната стена, и забеляза, че макар и да не се намираше точно в пещера, рисунката беше предпазена от един голям скален бордюр, надвиснал над нея, който добре я пазеше от дъжда и вятъра. И все пак — странно си беше, че е изтраяла толкова дълго. А още по-странното беше, че явно още никой не я бе открил. Всички подобни пещерни рисунки, колкото ги имаше, до една бяха знаменити и познати му изображения, но тази той не помнеше да е виждал друг път.
Може би се беше натъкнал на драматична историческа находка. Може би ако се върнеше в града и съобщеше за откритието си, щяха да го приветстват с „добре дошъл“, в крайна сметка да му сменят схемата и да му позволят да си вярва… да вярва… да вярва в какво? Той се спря, примигна и разтърси глава, за да оправи временната грешка в системите.
Бързо се стегна.
