— Е, ама не те ли засякох веднъж тъкмо по онова време? — обади се Рег. — И ти нали ми каза тогава, че работите ти вървели добре?
— Да, за уличен метач си вървяха много добре. Улиците бъкаха от боклук. Струваше ми се, че бих могъл да изградя върху него цяла кариера и още щеше да остане. Да, ама сложих чувала си с боклука на територията на друг метач.
Рег поклати глава.
— Тази работа не е била за тебе, сигурен съм. Има колкото си щеш занятия, в които подобно поведение би ти осигурило бързо издигане.
— Е, захванах се с някои, но нито едно не беше кой знае колко по-престижно. Пък и никъде не се задържах твърде дълго, защото все се опитвах да върша всичко както трябва. Спях денем по бараките с пилците и по кабинетите с папките — според това, какво работех в момента. Нали разбирате, по цели нощи стоях пред компютъра и се опитвах да го науча да свири „Трите слепи мишки“. Това беше важна цел за мене.
— Сигурен съм — съгласи се Рег. — Благодаря — кимна той на прислужника, който вдигна чинията с недоядената му супа. — Много благодаря. „Трите слепи мишки“, а? Хубаво. Хубаво. Значи без съмнение най-накрая си успял и на това се дължи сегашното ти видно положение, така ли?
— Е, има и още нещичко…
— Тъкмо от това се страхувах. Жалко обаче, че не си донесъл и компютъра със себе си. Сигурно щеше да поразведри горката млада дама, която в момента е принудена да търпи нашата изкуфяла и свадлива компания. Едно бързо избухване на „Трите слепи мишки“ би направило много за съживяването на духа й. — И той се наведе напред и погледна покрай двамата си съседи отдясно към момиченцето, което продължаваше да седи сгушено на стола.
— Здрасти — рече той.
То го погледна стреснато, после сведе срамежливо очи и отново заклати крака.
— Кое според тебе е по-лошо? — попита Рег. — Супата или компанията?
То изхихика неохотно, все още със сведени очи.
— Мисля, че постъпваш мъдро, като не се ангажираш с мнение на този етап — продължи Рег. — Аз самият чакам морковите — едва тогава бих могъл да преценя. Варят ги още от събота, но се боя, че може и да не им е достатъчно. Единственото, което би могло да е по-гадно от тези моркови, е Уоткин. Той е ей онзи мъж със смахнатите очила, дето е седнал между нас. Между другото, аз се казвам Рег. Ела ме изритай, когато ти се намери време.
Момиченцето се изкикоти и хвърли поглед към Уоткин, който се вцепени и направи отблъскващо неуспешен опит да се усмихне добродушно.
— Е, момиченце — обърна се той неловко към нея и щом се загледа в очилата му, тя отчаяно се опита да потисне изблика на смях. Ето защо тук приятелският разговор секна, но момиченцето вече си имаше съюзник и затова й стана мъничко по-весело. Баща й се усмихна облекчено.
Рег се обърна отново към Ричард, който изведнъж го попита:
— Вие имате ли семейство?
— Ъ-ъ… Не — тихо отвърна Рег. — Но я ми разкажи по-нататък. „Трите слепи мишки“ и после какво?
— Е, казано накратко, Рег, най-накрая започнах да работя за „Уей — напредничави технологии“…
— А, да, знаменитият господин Уей. Я ми кажи що за човек е, а?
Ричард винаги леко се дразнеше от този въпрос — сигурно, защото му го задаваха ужасно често.
— Хем по-добър, хем по-лош, отколкото го представя пресата. Всъщност аз много го харесвам. Като всеки човек под напрежение може понякога да му избива чивията, но аз го познавам още от времето, когато току-що беше създал компанията и нито той, нито аз бяхме онова, което сме в момента. Много си е готин. Само дето не е кой знае колко добра идея да му даваш телефона си — освен ако не притежаваш телефонен секретар с индустриални възможности.
— Какво? Ама защо?
— Е, ами той е от онези хора, които могат да мислят само ако в същото време и говорят. Когато му хрумнат идеи, се налага да ги изприкаже на някого — стига онзи да го слуша. А ако пък самите хора не са му подръка, както става все по-често, същата работа вършат и телефонните им секретари. Той просто се обажда и приказва. Има една секретарка, чиято единствена работа е да събира записите от хора, на които той се е обаждал, да ги сваля от лентата, да ги сортира и на другия ден да му предоставя редактирания текст в синя папка.
— Синя ли, казваш?
— Питайте ме защо просто не използва магнетофон — сви рамене Ричард.
Рег се замисли над това.
— Според мене не използва магнетофон, защото не обича да си говори сам — каза той накрая. — Има логика. Известна.
Той лапна една хапка от току-що донесеното pore au poivre и продължи да преживя още известно време, а после внимателно остави настрани ножа и вилицата.
— Та каква точно, казваш — рече той най-сетне, — е ролята на младия Макдъф във всичко това?
— Ами Гордън ми поръча да направя един важен софтуер за „Епъл Макинтош“, финансови отчети, счетоводство — такива ми ти работи — мощен, лесен за използване, с много графики. Питах го какво точно иска да има в него, а пък той ми каза само: „Всичко. Искам за тази машина бизнес-софтуер, който да може всичко — и да пее, и да танцува.“ И понеже си падам малко нещо откачен, приех думите му буквално. Нали разбирате, една комбинация от числа може да представлява каквото си щеш — би могла да бъде използвана, за да се опише която и да е повърхност и да се модулира който и да е динамичен процес, и какво ли още не. А всеки пакет от сметки на една компания в края на краищата е комбинация от числа. Та, значи, седнах аз и направих една програма, която взема тези числа и прави каквото си иска с тях. Ако искаш графика, ще ти направи графика; ако искаш таблица на прахосаните средства, ще ти направи таблица на прахосаните средства. Ако искаш от таблицата да изскачат танцуващи гърли и да отвличат вниманието ти от цифрите, които тя представя, програмата и това ще ти направи. Или пък можеш да превърнеш цифрите в ято чайки например, а формата, в която лети, и начинът, по който всяка чайка размахва криле, да се определят от резултатите на всяко от подразделенията на компанията ти. Страхотна е за създаването на движещи се емблеми на корпорации, които наистина означават нещо. Но най-смахнатата работа е, че ако поискаш да ти представи сметките на компанията под формата на някое музикално парче, и това ще ти направи. Е, аз си мислех, че е смахнато. Но деловият свят направо пощуря по него.
Рег го погледна почтително иззад парченцето морков, което бе набучил деликатно на вилицата си, ала не го прекъсна.
— Нали разбирате, едно музикално произведение може да бъде представено във всичките му аспекти като последователност или комбинация от числа — въодушеви се Ричард. — Числата могат да изразят височината на тоновете, тяхната дължина, подредбата им…
— Искаш да кажеш, мелодията — обади се Рег. Морковът все още не беше и шавнал.
Ричард се ухили.
— Много точна дума намерихте. Ще я запомня.
— Ще ти помогне да се изразяваш по-лесно. — Рег върна моркова в чинията, без дори да отхапе от него. — Значи този софтуер тръгна добре, а?
— Е, тук, в Англия, не чак толкова добре. Годишните отчети на повечето британски компании звучаха като Погребалния марш от „Саул“, но в Япония му се нахвърлиха като стадо плъхове. Резултатът беше, че наизлязоха сума ти бодри химни, които започваха добре, но ако човек трябва да ги разкритикува, вероятно би сметнал, че към края започват доста да гърмят и да скърцат. В Щатите направих страхотен бизнес, което от търговска гледна точка е главното. Макар че в момента най-много ме интересува какво ли става, ако изобщо не занимаваш програмата със счетоводни отчети. Ако направо превърнеш числата, които описват как маха с криле една лястовица, в музика. Какво ли ще чуеш? Не и дрънченето на касови апарати, както си мисли Гордън.
— Страхотно — каза Рег. — Направо страхотно! — И най-накрая набута един морков в устата си. Обърна се и се наведе, за да си поговори пак със своята нова сърдечна приятелка.
