Тресеше се поради три неща.
Първо — поради простия физически шок от това, че за малко не катастрофира — подобни неща винаги те потрисат повече, отколкото очакваш. Тялото ти се наводнява с адреналин, който после започва да се мотае из кръвоносната ти система и да се вкисва.
Второ — поради причината за буксуването: странното привидение на Гордън, което тъкмо в този миг се беше метнало върху колата му. Ох, Боже, ох, леле, Божке. Ричард отпи глътка бренди и си направи гаргара. Остави чашата.
Добре известно беше, че Гордън е един от най-богатите световни източници на чувство за вина и че би могъл да ви я доставя пред вратата по цял тон прясна-прясна всяка божа сутрин, но Ричард не беше и подозирал, че е позволил въпросното чувство да го обземе да такава светотатствена степен.
Вдигна отново чашката, изкачи се по стълбите и бутна вратата на кабинета си — действието включваше и преместване на един куп списания „Байт“, подпрян на нея. Срита ги, влезе в голямата стая и стигна до края й. В този край на стаята имаше много прозорци, през които се разкриваше изглед към доста голяма част от Северен Лондон; мъглата тъкмо беше започнала да се вдига. Катедралата „Сейнт Пол“ сияеше в тъмната далечина и за секунда-две Ричард се взря в нея, но тя не предприе нищо особено. След събитията от тази вечер това му дойде като приятна изненада.
В другия край на стаята имаше две дълги маси, върху които се тълпяха — по данни от последното преброяване — шест компютъра „Макинтош“. В средата стоеше „Мак II“, на чийто екран лениво се въртеше червен чертеж на канапето му сред син чертеж на тясното му стълбище — с всичките му там перила, радиатори и елтабла и, разбира се, с онзи смахнат завой тъкмо по средата.
Канапето започна да се извърта на една страна, удари се в нещо, завъртя се в друга равнина, удари се в друго нещо, завъртя се около трета ос и нещо пак му се изпречи на пътя, а после повтори целия цикъл от движения, но в друг порядък. Не ти трябваше да го наблюдаваш дълго време, за да забележиш, че последователността се повтаря.
Канапето си беше отявлено заседнало.
Три други „Мак“-а бяха свързани чрез дълги заплетени кабели към една струпана как да е съвкупност от синтезатори — „Емулатор II“ с харддисков семплес, един куп модули ТХ, един „Профет VS“, един „Роланд JX 10“, един „Корг DW 8000“, един „Okmanag“, един китарен контролер „Синтакс — MIDI“ — леворък — и дори една стара дръм-машина, която събираше прах, сбутана в един ъгъл — сума ти нещо. Освен това имаше и малък касетофон, който рядко влизаше в работа: почти всичката музика се пазеше в секвенсерни файлове в компютъра; на касети имаше съвсем малко.
Той се стовари на стола срещу един от „Мак“-овете — да го провери с какво се занимава, ако изобщо се занимаваше с нещо. На екрана изникна таблица от „Ексел“, озаглавена „Без име“ и той се зачуди защо ли.
Записа я и прегледа дали не е оставил някакви бележки; бързо откри, че таблицата съдържа данни, които наскоро беше заложил, след като бе претърсил базите данни на „Уърлд рипортър“ и „Знание“ за факти, отнасящи се до лястовиците.
Сега разполагаше с цифри, които подробно описваха миграционните им навици, формата на крилете им, аеродинамичния им профил и турбулентните им характеристики, и някакви зачатъчни данни относно това, каква форма би заело ятото при полет, но засега той имаше само бледа представа как ще синтезира всичките тези данни наведнъж.
Тъй като тази вечер беше твърде изморен, за да мисли особено конструктивно, той със замах подбра и копира напосоки цял откос цифри от таблицата, заложи ги в програмата за преобразуване, която сам беше разработил, тя подреди, филтрира и манипулира цифрите според собствените си експериментални алгоритми, препрати преобразувания файл в „Пърформър“ — мощна секвенсерна програма — и просвири резултата през случайни MIDI-канали, на който синтезатор й се случи подръка в момента.
Резултатът беше кратко избухване на възможно най-противната какофония и той я спря.
Пусна отново програмата за преобразуване, като този път я инструктира да пренастрои тоновете в сол минор. Това беше приспособление, от което в крайна сметка беше решил да се откаже, тъй като според него то си беше чиста измама. Ако твърдата му вяра в това, че ритмите и хармониите на музиката, които той би сметнал за най-задоволителни, биха могли да бъдат открити в или поне извлечени от ритмите и хармониите на естествените явления в природата, имаше някакво основание, то тогава задоволителните форми на ладове и интонации трябваше също така да възникват по-скоро по естествен, отколкото по принудителен път.
В един миг той реши да действа по принудителен път.
Резултатът беше кратко избухване на възможно най-противната какофония в сол минор.
Толкова с подбора наслуки.
Първата му задача беше относително проста — трябваше само да опише вълнообразната форма, очертавана от върха на лястовичето крило при полет, а после да синтезира въпросната вълнообразна форма. По този начин той щеше да стигне до една-единствена нота, но това щеше да е добро начало и нямаше да отнеме повече от един уикенд.
Само дето, разбира се, не разполагаше с необходимия уикенд, защото трябваше да стъкми версията 2.00 на „Химн“ по някое време идната година, или „месец“, както имаше навика да я нарича Гордън.
Което неумолимо отвеждаше Ричард към третото нещо, поради което се тресеше.
Нямаше абсолютно никакъв начин да си вземе свободен уикенд нито тази, нито другата седмица, за да изпълни обещанието, което беше дал на телефонния секретар на Сюзън. И това — ако пълният провал от тази вечер вече не го беше сторил — със сигурност щеше да доведе до ужасен край.
Но това беше положението. Беше свършено. Не можеш да направиш нищо друго със съобщение, предадено на нечий телефонен секретар, освен да оставиш събитията да си текат по реда. Свършено беше. Нямаше връщане назад.
Изведнъж му просветна странна мисъл.
Доста се изненада — но всъщност не можеше да разбере какво пък толкова не й беше наред.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА…
Един бинокъл обикаля хоризонта на нощен Лондон — небрежно, любопитно той си навира носа тук и там. Поглед тук, поглед там — колкото да види какво става, дали не става нещо интересно, нещо, което би могло да свърши работа.
Бинокълът се задържа върху задната стена на една определена къща, привлечен от леко раздвижване там. Една от онези големи викториански вили, в момента вероятно разделена на апартаменти. Многобройни черни железни улуци. Зелени гумени кошчета за боклук. Ала пълен мрак. Не, нищо.
Бинокълът тъкмо се отмества, и лунната светлина улавя ново леко потрепване. Бинокълът леко се връща на фокус, опитва се да открои някакъв детайл, някой остър ръб, някой лек контраст в тъмнината. Мъглата вече се е вдигнала и мракът блещука. Още мъничко, само мъничко и всичко идва на фокус.
Ето го. Определено там има нещо. Само че този път се е изкачило малко по-нагоре, може би четиридесет-петдесет сантиметра по-нагоре, може би деветдесет. Бинокълът се наглася и се отпуска — неотклонно се взира да намери ръба, да намери детайла. Ето го на. Бинокълът отново се наглася — открил е мишената си, разтегнала се между един перваз и един улук.
Мишената е тъмен силует, разпрострял се върху стената. Поглед надолу — търси къде да стъпи по- нататък; поглед нагоре — търси издатина. Бинокълът се вторачва напрегнато.
Силуетът е на висок, мършав човек. Дрехите му са тъкмо за тази работа — черни панталони, черен пуловер, — но движенията му са неловки, ъгловати. Нервен е. Интересен е. Бинокълът наблюдава и обмисля, обмисля и преценява.
Човекът очевидно си е пълен аматьор.
Вижте го как опипва стената. Вижте го колко е несръчен. Краката му се плъзгат по водосточната тръба, ръцете му не могат да стигнат до перваза. Аха-аха да падне. Изчаква, за да си поеме дъх. След малко започва да слиза обратно надолу, но явно това му се удава още по-трудно.
Той отново се мята към перваза и този път успява да се вкопчи в него. Кракът му се стрелва нагоре, за да се закрепи, и почти пропуска тръбата. Можеше да стане и много гадно, ама наистина много гадно.
