Но сега вече е по-лесно и се напредва по-бързо. Той докопва втори улук, стига до един перваз на третия етаж, флиртува за кратко със смъртта, изпълзява с усилие върху перваза и допуска кардиналната грешка да погледне надолу. Олюлява се за миг и тежко тупва обратно върху перваза. Затуля очи с ръка и се втренчва вътре през стъклото, за да провери дали в стаята наистина не свети, после се захваща с отварянето на прозореца.
Едно от нещата, които отличават аматьора от професионалиста, е онзи етап, когато аматьорът решава, че щеше да е добре, ако си бе донесъл нещо, с което да отвори прозореца. За късмет на този аматьор собственикът на къщата също е аматьор и прозорецът неохотно се плъзга нагоре. Посетителят се вмъква вътре с голяма доза облекчение.
Би трябвало да се заключи — за негово добро — мисли си бинокълът. Една ръка се протяга към телефона. Едно лице се вглежда през прозореца и за миг лунната светлина го осветява; после то отново потъва навътре да си гледа работата.
Ръката виси над телефона още секунда-две, а бинокълът чака и мисли, мисли и преценява. Ръката вместо към слушалката се протяга към подробна карта на Лондон.
Следва дълга, замислена пауза, малко по-напрегнато взиране на бинокъла, а после ръката отново се протяга към слушалката, вдига я и набира номер.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА…
Апартаментът на Сюзън беше малък, но просторен — това е номер — помисли си Ричард напрегнато, след като запали лампата, — който само жените успяват да спретнат.
Не това заключение го беше напрегнало, разбира се-и преди си беше мислил същото, при това много пъти. Всъщност всеки път, когато идваше в апартамента й. Това винаги го беше поразявало — обикновено защото идваше от своя апартамент, който беше четири пъти по-голям и претъпкан с какво ли не. Сега тъкмо идваше от своя апартамент, само че беше дошъл по доста ексцентричен начин и тъкмо това го караше този път да прави обичайния си извод като на тръни.
Въпреки нощния хлад той се потеше.
Погледна обратно през прозореца, обърна се и се отправи на пръсти през стаята към телефона и телефонния секретар на малката масичка отсреща.
Нямаше смисъл, рече си той, да върви на пръсти. Сюзън я нямаше. Извънредно интересно му беше къде точно се намира тя, всъщност тъкмо както, рече си той, и на нея й е било извънредно интересно да разбере къде се е намирал той преди няколко часа.
Усети се, че продължава да върви на пръсти. Препъна се, за да се накара да спре, но ни най-малко не спря.
Изкачването по външната стена беше ужасно.
Той избърса чело с ръкава на най-стария и най-мръсния си пуловер. Имаше един гаден миг, когато целият му живот се беше изнизал пред очите му, но падането твърде го притесняваше и той пропусна всички хубави моменти. Повечето от хубавите моменти включваха Сюзън, осъзна той. Сюзън или компютрите. Никога Сюзън и компютрите — тези две неща обикновено участваха заедно в кофти моментите. Тъкмо затова се намираше тук, рече си той. Явно имаше нужда да се убеди в това, та си го повтори.
Погледна часовника си. 11:45.
Хрумна му, че ще е по-добре да отиде и да измие мръсните си мокри ръце, преди да е докоснал каквото и да било. Не че се притесняваше от полицията, но Сюзън беше ужасяваща чистница. Веднага щеше да разбере.
Влезе в банята, запали лампата, избърса ключа и се втренчи в собствената си смаяна физиономия сред ярко осветеното от неона огледало. Водата потече по ръцете му. За миг той се сети за танцуващата топла светлина на свещите по време на вечерята в чест на Коулридж и образите от смътното, далечно минало преди няколко часа се надигнаха в паметта му. Животът тогава изглеждаше лек и безгрижен. Виното, приказките, простите циркаджийски номера. Представи си кръглото, бледо лице на Сара, учудените й окръглени очи. Плисна вода върху лицето си.
Помисли си:
Отметна назад собствените си коси. Освен това се сети за картините, увиснали в мрака над главите им. Изми си зъбите. Тихото бръмчене на неоновата лампа грубо го върна в настоящето и той внезапно си спомни, обзет от ужасен шок, че се намира тук в качеството си на крадец.
Нещо го накара да се погледне право в очите в огледалото насреща, после разтърси глава — опитваше се да си проясни мислите.
Кога ли щеше да се върне Сюзън? Това, разбира се, зависеше от онова, което правеше в момента. Той бързо избърса ръце и се върна отново при телефонния секретар. Побутна копчетата и съвестта също го побутна. Записът се пренавиваше, както му се стори, безкрайно дълго време; той се сепна — беше осъзнал, че това вероятно се дължи на факта, че тази вечер Гордън е бил в особено добра форма.
Разбира се, беше забравил, че на лентата сигурно ще са записани и други съобщения, а не само неговото, а да слуша чужди съобщения, беше равнозначно на това, да отваря чужди писма. Още веднъж обясни сам на себе си, че просто се опитва да поправи една грешка, която беше допуснал, преди тя да е нанесла непоправима вреда. Щеше да пуска записа само на мънички откъслеци, докато чуе собствения си глас. Нямаше да е толкова осъдително — та той дори не би могъл да успее да различи за какво се говори.
Изстена вътрешно, скръцна със зъби и тресна по бутона за пускане с такъв замах, че не го улучи и по погрешка касетата изскочи. Той я върна обратно и натисна пак копчето — този път по-внимателно.
Биииип.
„О, Сюзън, здрасти, Гордън се обажда — заговори телефонният секретар. — Тъкмо се прибирам към къщурката. Днес е… ъ-ъ… — Той превъртя. — … просто искам да знам със сигурност, че Ричард работи над онова нещо. Искам да кажа — наистина…“
Ричард се нацупи и отново натисна копчето за превъртане напред. Наистина му беше противно, че Гордън се опитва да му оказва натиск чрез Сюзън, а Гордън винаги твърдо отричаше да прави подобно нещо. Ричард не можеше да вини Сюзън, че понякога така се вбесява от работата му, щом положението беше такова.
Щрак.
— „… какво им има на тези американци, че така са пощурели да ми стрелят по зайците? Купих им две- три карти с надеждата, че бих могъл да ги убедя да тръгнат на дълги здравословни разходки и да се разкандърдисат да стрелят по зайците. Жал ми е за горките животинки. Мисля, че като пристигнат американците, трябва да побием на ливадата ми една от онези табели, дето ги слагат по Бевърли Хилс: «Стреляме в отговор.»“
— К’во? — измърмори под носа си Ричард и пръстът му се задържа за минута върху бутона за превъртане.
Имаше чувството, че Гордън изпитва отчаяно желание да прилича на Хауърд Хюз9, и ако не можеше да се надява да притежава и мъничка част от богатствата му, то поне можеше да се опитва да бъде два пъти по-ексцентричен от него. И ето ти го в действие. Око да види, ръка да пипне.
— „… не на тебе, разбира се, на Сюзън, секретарката ми в офиса — продължи гласът на Гордън от телефонния секретар. — Та докъде бях стигнал? Ох, да. Ричард и «Химн 2.00». Сюзън, това нещо трябва да мине през бета-тестовете до две…“
Ричард прехапа устни и рязко натисна копчето за превъртане.
