— „… че има само един-единствен човек, който би могъл да разбере дали той наистина си върши работата, или само си дърдори, и този един-единствен човек…“ — Той отново ядно блъсна копчето. Беше си обещал да не слуша този запис, а сега онова, което чуваше, го караше да побеснява. Наистина просто трябваше да прекрати това. Е, само още един път.
Когато отново пусна записа, чу музика. Странна работа. Той превъртя напред — пак музика. Кой ли пък ще се обажда, за да пуска музика на телефонния секретар? — зачуди се той.
Телефонът иззвъня. Той спря записа, вдигна слушалката и щом осъзна какво прави, почти я изтърва — все едно че държеше електрическа змиорка. Като едва се осмеляваше да си поеме дъх, той долепи слушалката до ухото си.
— Правило първо при влизане с взлом — обади се глас. — Никога не вдигай слушалката в разгара на работата. Кой си ти и кой се предполага, че си, за Бога?
Ричард замръзна. Чак след секунда-две откри къде си беше дянал гласа.
— Кой е? — най-накрая попита той шепнешком.
— Правило второ — продължи гласът. — Подготовка: носи си нужните инструменти. Носи си ръкавици. Опитай се да имаш поне най-бледа представа за това, какво смяташ да вършиш, преди да започнеш да висиш от перваза посред нощ. Правило трето: никога не забравяй Правило второ.
— Кой е?! — възкликна отново Ричард.
Гласът изобщо не трепна.
— Махленската вахта — отвърна той. — Само погледни от задния прозорец и ще видиш…
Ричард тресна телефона, втурна се към прозореца и погледна навън. Далечна светкавица блесна и го стресна.
— Правило четвърто: никога не заставай там, където могат да те снимат.
Правило пето… Слушаш ли ме, Макдъф?
— Какво?! Да… — объркано смънка Ричард. — Ти откъде ме познаваш?
— Правило пето: никога не си признавай как се казваш.
Ричард млъкна и задиша тежко.
— Водя едно курсче — обади се гласът. — Ако те интересува…
Ричард не отвърна нищо.
— Започваш да схващаш — продължи гласът. — Бавно, ама почваш. Ако схващаше бързо, досега, разбира се, да си затворил телефона. Само че си любопитен… и некомпетентен… и затова не си го затворил. Всъщност аз, както излиза, не водя курс за крадци новаци, макар и идеята да ме блазни. Сигурен съм, че все някой ще се навие да си плати. Ако е така, ще се наложи и да ги учим на това-онова. Както и да е, ако наистина водех такъв курс, щях да те запиша без пари, защото и аз съм любопитен. Любопитен съм да разбера защо Ричард Макдъф, който, според предоставените ми данни, в момента е състоятелен млад човек — нещо там в компютърната индустрия, мисля, — изведнъж е изпаднал в нужда да падне до взломаджийство.
— Кой…
— Та, значи, провеждам аз едно малко издирване, обаждам се на „Справки“ и откривам, че апартаментът, в който се е вмъкнал, е на някоя си госпожица С. Уей. Аз знам, че работодателят на Ричард Макдъф е знаменитият господин Г. Уей, и се чудя дали има някаква възможност между него и тази госпожица да съществува някаква връзка.
— С кого…
— Говориш със Свлад, известен като „Дърк“ Кджели, който в момента работи под името Джентли поради причини, които точно сега би било излишно да разяснявам. Пожелавам ти приятна вечер. Ако искаш да научиш нещо повече, след десет минути ще съм в „Пица експрес“ на Ъпър стрийт. Донеси пари.
— Дърк?! — Възкликна Ричард. — Ти… Да ме изнудваш ли се опитваш?
— Не бе, тъпако, за пиците. — Нещо изщрака в слушалката и Дърк Джентли се изгуби.
Миг-два Ричард стоя вцепенен, избърса отново чело и внимателно постави слушалката обратно — все едно че беше ранен хамстер. Мозъкът му започна леко да вика „бррр“ и да си смуче палеца. Хиляди мънички синапси дълбоко в мозъчната му кора се хванаха за ръчички, затанцуваха в кръг и запяха популярни детски песнички. Той разтърси глава, за да ги накара да престанат, и бързо седна отново до телефонния секретар.
Бореше се със себе си — дали да натисне отново копчето за пускане или не, — а после го натисна, макар така и така все още да не беше успял да вземе решение по въпроса. Не бяха минали и четири секунди, изпълнени с лека, успокояваща оркестрова музика, когато изведнъж от антрето се разнесе дращене на ключ в ключалка.
Ричард, обзет от паника, прасна копчето за спиране, измъкна касетата, набута я в джоба на джинсите си и пъхна в секретаря нова касета от купчината до него. Вкъщи и той си имаше подобна купчина до своя телефонен секретар. Касетите му ги даваше Сюзън от офиса — горката многострадална Сюзън от офиса. Трябваше да си напомни да й посъчувства малко утре сутринта, когато щеше да разполага с необходимите време и концентрация за това.
Изведнъж, без дори да се усети как, той промени решението си. За секунда измъкна новата касета от секретаря, постави отново вътре отмъкнатата от него, натисна копчето за превъртане и плонжира към канапето, върху което, две секунди преди вратата да се отвори, се опита да се разположи в небрежната поза на победител. Импулсивно пъхна ръка зад гърба си — там можеше и да му свърши работа.
Тъкмо се опитваше да докара върху физиономията си израз, съставен от равни части разкаяние, жизнерадост и сексуална съблазън, вратата се отвори и в стаята влезе Майкъл Уентън-Уийкс.
Всичко замря.
Вятърът вън утихна. Бухалите застинаха сред полет. Е, може да бяха застинали, може и да не бяха, но парното със сигурност избра точно този миг, за да угасне — вероятно не беше способно да се справи със свръхестествения студ, извил се изведнъж над стаята.
— Какво правиш тук, Сряда? — натъртено рече Ричард. Надигна се от канапето, като да беше литнал от гняв.
Майкъл Уентън-Уийкс беше едър мъж с кахърна физиономия, известен на някои люде като Майкъл Срядата, защото обикновено обещаваше да свърши всичко до сряда. Беше облечен в костюм, който е бил изключително добре ушит по времето, когато баща му, покойният лорд Магна, го беше купил. Преди четиридесет години.
Майкъл Уентън-Уийкс заемаше много предно място в малкия, ала добре подбран списък от хора, които Ричард изобщо не можеше да понася.
Не можеше да го понася, защото намираше идеята за човек, който не само разполага с привилегии, но и се самосъжалява, защото според него светът изобщо не разбирал проблемите на привилегированите хора, за дълбоко противна. Майкъл на свой ред не можеше да понася Ричард по съвсем простата причина, че Ричард не можеше да понася него и не си правеше труда да го крие.
Майкъл хвърли муден и печален поглед към антрето, откъдето се зададе Сюзън. Щом съзря Ричард, тя спря. Остави чантата си, размота шала от врата си, разкопча палтото си, свали го, подаде го на Майкъл, приближи се до Ричард и го зашлеви.
— Цяла вечер го чакам този миг! — изфуча тя. — И хич не се опитвай да ми се преструваш, че криеш зад гърба си букет, който случайно си забравил! Последния път се опита да ми пробуташ тъкмо този номер! — Тя се фръцна и наперено се отдалечи.
— Този път забравих кутия шоколадови бонбони — мрачно смънка Ричард и протегна празна ръка към отдалечаващия се неин гръб. — Цялата външна стена изкачих без тях. И когато влязох, наистина се почувствах като първия глупак.
— Не е много смешно! — отряза го Сюзън.
Тя се понесе към кухнята и оттам се раздаде звук — като че мелеше кафе с голи ръце. За човек, който винаги изглежда такъв един спретнатичък, сладичък и деликатничък, нравът й наистина беше твърде буен.
— Истина е — обади се Ричард, без да обръща грам внимание на Майкъл. — Едва не се утрепах.
— Чак дотам няма да стигна — чу се гласът на Сюзън от кухнята. — Ако искаш да бъдеш замерен с нещо голямо и остро, защо не дойдеш тук да си разправяш шегичките?
