— Предполагам, че на този етап вече няма смисъл да ти казвам, че съжалявам — провикна се Ричард.
— Ха на бас — отвърна Сюзън и отново връхлетя в стаята. Изгледа го с пламтящи очи и даже тропна с крак. — Честно си признай, Ричард! Тъкмо се гласеше да ми кажеш, че пак си забравил, нали? И как имаш наглостта да ми седиш тук — с два крака две ръце и глава един брой, все едно че си човек?! Това е поведение, от което би се засрамил и пристъп на амебна дизентерия! На бас се хващам, че дори и най- низшата форма на дизентерийна амеба се появява чат-пат, за да изведе приятелката си на бърза разходка из стомаха! Е, надявам се, че си прекарал много тъпа вечер.
— Тъпа беше — отвърна Ричард. — Изобщо нямаше да ти хареса. В банята имаше кон, а пък знам, че такива работи изобщо не ти понасят.
— О, Майкъл — безцеремонно отсече Сюзън, — недей да стърчиш там като слегнал се пудинг. Много ти благодаря за вечерята и за концерта, много си мил и за мене наистина беше удоволствие цяла вечер да ти слушам проблемите — подействаха ми много ободрително, толкова са различни от моите. Но мисля, че ще е най-добре, ако ей сегичка ти намеря книгата и те изритам навън. Предстои ми много сериозно тропане, скачане и вряскане, а знам как подобни неща разстройват деликатните ти чувства.
Тя измъкна палтото си от ръцете му и го закачи. Докато го държеше, той изглеждаше изцяло обзет от задачата, забравил за всичко друго на света. Без него изглеждаше малко нещо гол и объркан, ето защо се принуди отново да се съживи и размърда. Отново извърна големите си тежки очи към Ричард.
— Ричард — рече той. — Аз… ъ-ъ… такова, четох статията ти във… във „Фатом“. За музиката и… ъ-ъ…
— Фракталните пейзажи — троснато каза Ричард. Не му се говореше с Майкъл, а и без съмнение далеч не му се щеше да бъде въвлечен в разговор за смотаното списание на Майкъл. Или по-скоро за списанието, което беше на Майкъл едно време.
Именно това беше конкретната тема на разговора; в който на Ричард не му се щеше да бъде въвлечен.
— Ъ-ъ… да, де. Много интересно, разбира се — рече Майкъл с копринения си и твърде мазен глас. — Очертания на разни там планини, дървета и всякакви такива. Рециклирани алогизми.
— Рекурсивни алгоритми.
— Да, да, много ясно. Много интересно. Само че каква грешка, каква ужасна грешка. На списанието, искам да кажа. В крайна сметка това е списание за изкуство. Аз никога не бих позволил подобно нещо, разбира се. Рос го направи на нищо. Абсолютно на нищо. Той трябва да се махне. Трябва! Той няма никакъв усет и освен това е крадец.
— Не е крадец, Сряда, говориш пълни глупости! — отряза го Ричард. Секунда невнимание и ето на, вече беше въвлечен, въпреки че беше твърдо решен да не бъде. — Пък и той няма нищо общо с това, че тебе те изритаха. Това си беше по твоя собствена идиотска вина и ти…
Последва рязко поемане на въздух.
— Ричард — каза Майкъл с най-тихия си и спокоен гласец; да спориш с него, беше все едно да те увиват в парашутна коприна. — Мисля, че ти не разбираш колко важно…
— Майкъл — рече Сюзън учтиво, но твърдо, и отвори вратата.
Майкъл Уентън-Уийкс кимна едва забележимо и като че се спихна.
— Книгата ти — добави Сюзън и му протегна малка, опърпана книжица за църковната архитектура в графство Кент. Той я пое, измърмори някакви благодарности, огледа се за миг, сякаш изведнъж беше осъзнал нещо доста чудновато, после се стегна, кимна за сбогом и се изнесе.
На Ричард никак не му допадаше напрежението, което усещаше, докато Майкъл беше там, и сега изведнъж му се удаде да се отпусне. Винаги се беше възмущавал от снизходителната слабост, проявявана от Сюзън към Майкъл, макар тя да се опитваше да я прикрива, като през цялото време се държеше с него ужасно грубо. А може би дори тъкмо заради това.
— Сюзън, какво бих могъл да кажа… — немощно подхвана той.
— Можеш да кажеш „ох!“ като за начало. Не ми достави това удоволствие дори когато те фраснах, а според мене беше доста яко. Боже, ама тука е такъв мраз! Този прозорец защо зее така?
Тя отиде и го затвори.
— Казах ти вече. Точно през него влязох — обади се Ричард.
Прозвуча горе-долу така, сякаш се опитваше да я накара да се извърне и да го погледне смаяно.
— Ама наистина! — добави той. — Също като в рекламите за шоколадови бонбони, само дето забравих тъкмо тях… — Той плахо-плахо сви рамене.
Тя се облещи смаяно насреща му.
— И какво, мътните го взели, те прихвана, че го направи? — попита тя. Изпружи врат през прозореца и погледна надолу. — Можеше и да се убиеш!
— Ами… ъ-ъ… мда — каза той. — Просто ми се стори единственият начин да… такова. — Беше се поокопитил. — Ти си прибра ключа, който ми беше дала, спомняш ли си?
— Да. Беше ми писнало да идваш и да ми опустошаваш провизиите винаги когато те мързи да си напазаруваш. Ричард, ама ти наистина ли се изкатери по тази стена?
— Е, исках да съм тук, когато се прибереш.
Тя объркано поклати глава.
— Щеше да е много по-добре, ако беше тук, когато излизах. Затова ли си облечен с тези мръсни стари парцали?
— Да. Да не мислиш, че съм отишъл на вечеря в „Сейнт Сед“ в този вид?
— Е, вече представа си нямам какво смяташ ти за разумно поведение. — Тя въздъхна и бръкна в едно малко чекмедже. — Ето ти — обърна се тя към него, — може пък някой път да ти спасят живота. — И тя му подаде два ключа, нанизани на халка. — Вече съм твърде изморена, за да продължавам да се ядосвам. Цяла вечер с Майкъл — това би изкарало всекиго извън релси.
— Е, аз пък никога не съм разбирал как така изобщо го траеш.
Ричард тръгна към кухнята за кафето.
— Знам, че ти не го харесваш, но той е много мил и може да бъде и очарователен по своя си тъповат начин. Обикновено действа много отпускащо да прекараш известно време с някой, който е така погълнат от себе си — поне няма никакви претенции към тебе. Но си е навил на пръста, че аз бих могла да направя нещо за неговото списание. Аз, разбира се, не бих. В живота не става така. Обаче наистина ми е жал за него.
— На мене пък не ми е. На него цял живот му е било страшно, страшно лесно. И все още му е страшно, страшно лесно. Сега просто някой му е взел играчката, това е. Едва ли би могло да се твърди, че е било несправедливо, нали?
— Не става въпрос дали е справедливо или не. Жал ми е за него, защото е нещастен.
— Е, че как да не е нещастен. Ал Рос превърна „Фатом“ в едно наистина умно, интелигентно списание и изведнъж всички поискаха да го четат. Преди беше просто пълен боклук. Единствената, му функция беше да осигурява на Майкъл обяд и възможност да се натриса на когото му скимне под претекст, че онзи току-виж поискал да драсне някоя статийка. Че той успя ли въобще да издаде някой брой? Цялата работа беше пълно менте. Негова си глезотия. Наистина не намирам това нито за очарователно, нито за достойно за внимание. Извинявай, че пак започнах, беше без да искам.
Сюзън нервно сви рамене.
— Според мене реагираш твърде остро — каза тя, — макар че май ще се наложи да го разкарам, ако продължава да ми додява да направя нещо, което просто не мога да направя. Прекалено е изтощително. Както и да е, виж какво, много се радвам, че си прекарал тъпо. Ще ми се да си поговорим какво ще правим този уикенд.
— А — рече Ричард, — ами…
— О, по-добре първо да прослушам съобщенията.
Тя отиде до телефонния секретар, изслуша първите няколко секунди от съобщението на Гордън и после изведнъж го изключи.
— Не ми се занимава с това — рече тя и му подаде касетата. — Можеш ли утре да я предадеш на Сюзън в офиса? Спести й разкарването. Ако има нещо важно, тя ще ми каже.
